Стивън Боко
Воайорът (19)

19.

В понеделник сутринта Денис отива рано на работа и си прави цяла кафеварка кафе. Налива си една чаша и сяда на бюрото, за да прочете разказа, който му е дал Боби. Казва се „Първото куче“, вижте го…

 

 

„Сигурно няма да повярвате. И аз не знам дали да вярвам, или не. Понякога не съм убеден, че вярвам дори сега. Но си е самата истина, макар че няма да се кълна в светлата памет на майка ми и други такива тъпотии. Сами съдете, след като ви разкажа всичко от начало до край.

Казвам се Рон Баркин и името сигурно ви се струва смътно познато, макар че не се сещате откъде. Аз съм автор и изпълнителен продуцент на хитовия телевизионен сериал «Слийпър». Излъчваме го вече четвърта година, бяхме удостоени с три награди «Еми» за най-добър сериал, освен това самият аз спечелих две отличия «Еми» за най-добър сценарий: първото за пилотния епизод и второто — за първия епизод от втората година.

Ако сте някой от деветимата души в Щатите, които не притежават телевизионен приемник, сериалът е за един преподавател по английска литература от малък университет на Източното крайбрежие. Той е гений, блестящ преподавател, когото студентите обичат, на когото колегите се възхищават, когото управата търпи, изумителен учен с дарбата да общува, да преподава, да забавлява, и всичко това накуп. На лекциите му няма къде игла да падне. Нещата се усложняват от това, че преподавателят е пияница и заклет комарджия, който, ако попрекали с алкохола, става невъзможно груб и се държи хулигански: ту ще стреля по фаровете на патрулна полицейска кола, ту ще заложи на конни надбягвания цялата си заплата, ту ще сваля на факултетско тържество жената на ректора. Похожденията му са пословични и това само засилва аурата на славата, която го обгражда.

Преподавателят живее почти през цялото време в кабинета си и има навика да изчезва сякаш вдън земя дни наред, а после да се появи с изцъклен поглед, брадясал и като изваден от възглавница: класическият измъчван от тежък махмурлук и от угризения на съвестта пияница, на когото студентите и колегите винаги прощават, защото той е блестящ, обаятелен, чаровен и гледа да не бие на очи. Накратко, симпатяга, гений и гамен.

С тази малка подробност, че всичко това е само фасада, театър. Преподавателят не е никакъв пияница, заклет комарджия или пройдоха. Като Аленото цвете той всъщност е агент под прикритие на ЦРУ, който редовно (да речем, веднъж седмично) е викан да се справи, тоест да отстрани или да неутрализира терористични заплахи срещу САЩ, независимо дали те идват от Близкия изток, от някой американец (от рода на Тимъти Маквий^[1]) или от организираната престъпност.

Такава в общи линии е фабулата.

Но допреди шест години ме знаеха малцина. Бях сценарист с разпадащ се брак и разпадаща се кариера, работех върху телевизионен сериал, който ненавиждах. Не че си правех оглушки (в брака или в работата), но и в едното, и в другото не влагах никаква страст.

Бях на четирийсет и пет, не се понасях, не бях във форма, дебелеех все повече и точно тогава майка ми се обади от Ню Йорк, за да ми съобщи, че баща ми е починал направо на улицата от инфаркт.

След като се върнах от погребението, направих бърза равносметка на живота си и не останах особено доволен. Бях женен от двайсет и три години и бракът ми открай време си беше тежък. С жена ми бяхме различни, както небето и земята. В кариерата (и на двамата) имаше спадове и възходи, трупане на килограми (главно при жена ми), гневни изблици (взаимни), трудности с либидото (по-често при нея, отколкото при мен, но само допреди две-три години), борба с депресията (пак при нея) и толкова много пари, пропилени за брачни консултанти, че биха оправили положението на малка държавица от Третия свят.

Накрая, след като децата поотраснаха и всеки си пое по пътя, бракът ми навлезе в задънена улица и заприлича на блато. Усетих, че ако сега не предприема нещо, няма да го направя никога. Да ви призная, колкото и да ме беше страх да променя живота си, се чувствах ужасно нещастен и ми се струваше, че ако не се махна, ще умра. В буквалния смисъл на думата. Кръвното ми щеше да събори тавана, получавах пристъпи на тревожност и когато накрая отидох при психоаналитика, когото ми препоръча един приятел, си изплаках пред него душата. «На четирийсет и шест години съм, бил съм женен през половината си живот, децата ми са големи, чувствам се ужасно, животът е прекалено кратък, за да бъда и занапред нещастен.» А психоаналитикът ми отвръща: «Ако животът беше прекалено кратък, вие нямаше да сте тук. Животът е дълъг». И това се стовари върху мен като тон тухли.

Животът е дълъг.

И така, след пет дни се изнесох. Отидох да живея под наем в мрачна, влажна, нападната от термити къща в Мандвил Каниън и започнах новия си живот.

От известно време се бях сприятелил с една жена, независим продуцент в «Парамаунт», където работех. Веднага усетихме привличане и ще ви излъжа, ако ви кажа, че от време на време не съм изпитвал към нея нещо повече от приятелски чувства, макар че, ако трябва да съм докрай искрен, не предприех нищо. Казвам ви го не за да останете с впечатлението, че съм бил верен съпруг (не, не съм, както, между другото, и бившата ми жена не е била вярна съпруга), а за да подчертая как винаги съм усещал, че ако тръгна с тази жена, връзката ни далеч няма да бъде неангажираща. И се оказах напълно прав, защото когато накрая все пак тръгнах с нея, нещата се развиха доста бързо. По онова време тя се казваше Даяна Купър. Сега е Даяна Баркин, но да не изпреварвам събитията.

Даяна имаше малка къща в Шърман Оукс, точно на юг от булевард «Вентура», горе сред хълмовете. Не беше просторна, затова пък бе уютна и весела, изобщо не можеше да става и сравнение с влажната дупка, където живеех. Започнах все по-често да оставам за през нощта при Даяна и не помня някога в живота си да съм бил по-щастлив. Няма да притеснявам Даяна (която преди наричах Лейди Ди, но после, след ужасната злополука с онази клетница и двамата се отказахме от прякора), като ви обяснявам колко страхотна е в леглото, ще ви кажа обаче това: не помня някога да съм се любил така, както се любех с нея. Първо, тя беше красива. Висока, слаба (но не кльощава), с невероятни крака, страхотно дупе и малки съвършени гърди (и на нея като на повечето жени й се иска да са й по-големи, но аз съм се нагледал през годините на огромни цици и си харесвам нейните).

Има яркосини очи и мека руса коса, издържа на бой. (Без майтап. В горния край носът й е леко крив, спомен от времето, когато първият й мъж й замахнал и й счупил носа. Тя го изоставила още същия ден, със сигурност не е от жените, които ще търпят да ги бият.)

Да ви призная, бях изумен, че е сама: както вече ви казах, беше много секси, много умна и много кадърна, беше започнала като адвокатка на големи фирми, после се беше отклонила от това поприще. Изкарваше страшни пари.

Та от две-три години бяхме добри приятели, макар че бившата ми жена, а вероятно и всички приятелки на Даяна смятаха, че се скъсваме да се чукаме. А покрай тях и съпрузите им сигурно са се надявали на същото. Накрая й казах: бездруго сме осъдени за престъплението, дай поне да го извършим. Така и направихме. И — майко мила! — все едно се отприщи бент. Не можехме да се наситим един на друг и аз започнах да прекарвам в къщата й повече време, отколкото в моята (всъщност не я смятах за своя и се изнесох оттам веднага щом изтече срокът, за който бях платил наема).

Даяна имаше куче, бял лабрадор на име Боб, който беше на около три години, когато двамата с нея заживяхме заедно. Боб беше страхотно псе. Хвърляш му топка за тенис и то на мига хуква да я гони. После ти я носи, с опашка, която се върти с един километър в час, но не я пуска. Налага се да му хвърляш втора, псето захапва и нея и сега държи в пастта си две топки, така че можеш да издърпаш едната. Беше много игриво, нямаше и капчица злост в себе си и ако не броим това, че тичаше да гони топките и всяко нещо, което му метнеш, живееше, за да яде. Мисля, че няма да обидя лабрадорите, ако кажа, че колкото и да са сладки, умът не е тяхната стихия, макар че, понечех ли да опиша Боб като тъпичък, Даяна ми се нахвърляше, затова престанах.

Една нощ, някъде към два и половина, станах да се изпикая и веднага щом си легнах отново, разбрах, че за днес съм приключил със съня. Продължих да лежа буден, опитвах се да не преча на Даяна, която спеше като къпана до мен. Боб се беше проснал на пода и попръцкваше. Накрая реших, че ще сляза долу в кухнята, за да поработя над сценария, който пишех — да ви призная, без особен плам. Щом станах от леглото и тръгнах към кухнята, господин Пръдльов помисли, разбира се, че може би ще му дадат нещо за хапване, затова ме последва. И защото е наистина добро кученце, има големи шоколадовокафяви очи и накланя много мило глава, ако реши, че може да изпроси ядене, аз отидох при шкафа и му извадих едно свинско ухо, което е сред любимите му лакомства.

Докато Боб гризеше ухото, аз седнах, сложих на кухненската маса голям бележник и започнах да пиша.

Искам да се отклоня малко и да ви разкажа за писането. От време на време ти хрумва нещо, което е наистина вълнуващо и означава много за теб. Например някаква тема, хубав разказ, който си се сетил как да направиш още по-увлекателен, или страхотен герой. Случи ли се това, писането е най-невероятното и удовлетворяващо нещо, което можеш да правиш, а когато не го правиш, единственото, за което си мислиш, е кога пак ще седнеш да пишеш. Има обаче моменти (поне за мен това са почти всички моменти), когато писането си е най-обикновена работа. Ти си наемник в нечий чужд сериал, не влагаш никакви чувства и единственото, с което можеш да се похвалиш, е гордостта от занаята и трудовата етика, но те и двете са подложени на изпитание, когато се сетиш, че каквото и да напишеш, то ще хлътне в черната дупка на нечие чуждо творческо хрумване. И ако въпреки това не губиш духа си, чувството за хумор и добрата воля да вършиш тази работа, значи можеш да се наречеш професионалист.

Работя в телевизията от двайсет години и винаги съм се гордял, че съм съвършен професионалист. За тези години съм създал и продуцирал доста пилотни епизоди, никой от които не се е продал, и винаги съм се старал да не мисля, че просто не съм достатъчно добър, за да направя следващата стъпка: да се наредя сред малцината избрани от рода на Джон Уелс^[2], Дик Улф^[3] и Дейвид Е. Кели^[4], които влизат в кабинета на директора на някоя кабелна телевизия и след десет минути празни приказки излизат с договор за сериал от тринайсет епизода.

Но както и да е. Именно заради професионализма си се озовах в два и половина след полунощ в кухнята на Даяна и се заех да работя върху сценария, когато се случи най-странната случка в целия ми живот. Седя си аз на масата и си пиша на ръка сцените, когато Боб — кучето де, нали помните — ми казва високо на английски:

— Какво пишеш?

Ха така! Сепнах се и погледнах Боб, той също ме погледна и повтори:

— Какво пишеш?

Ами сега! Как не превъртях, не знам.

— На мен ли говориш? — питам.

— Че на кого друг! — възкликва той и ме гледа така, както обикновено аз гледам него: все едно съм най-тъпото същество в помещението. — Само двамата сме.

Нека на това място уточня какво имам предвид, когато казвам, че Боб ми е говорил. Устните му не помръднаха, както по филмчетата на «Дисни», където раздвижват и устата на животните, когато те говорят, и смешното е, че те се мърдат и образуват думи точно като човешките: толкова е трогателно и мило, че няма как да не се разсмееш, а децата ти направо се прехласват. Тук беше различно. По-скоро като телепатия. Никакво движение на устните. Но ви се заклевам: Боб ме погледна и в очите му имаше нещо, което не бях забелязвал никога дотогава — фокус, разум, съзнание, и нали все пак става въпрос за куче, това ми се видя най-зловещото нещо, случвало се някога в живота ми. Нищо, наистина нищо не ме е стряскало повече, дори «Доктор Джекил и мистър Хайд», който отидох да гледам на сутрешна прожекция в «Скайлър» на авеню Кълъмбъс — тогава бях на осем години, насред прожекцията изхвърчах като тапа от киното и после близо три години спях на лампа.

Отново:

— Какво пишеш?

— Сценарий за телевизията — отвърнах много бързо, да не би Даяна да се събуди, да слезе в кухнята и да ме види, че разговарям с кучето й.

— Имам идея за филм — вметна Боб. — Искаш ли да я чуеш?

Сега вече си мисля, че съвсем съм откачил. Чувам как Боб ми говори като човек, съвсем свойски, сякаш го прави през цялото време, само дето устните му не мърдат и той е някакво си проклето псе, което се е проснало на пода и ме гледа. Е, какво пък, казвам си, може би ми се е сторило заради късния час или това е един от шантавите сънища, когато си мислиш, че си буден, но без да съзнаваш, всъщност още си сънуваш този толкова реален сън. Затова си казвам: точно така, сънувам, чудо голямо. Все в същия дух задавам на Боб няколко въпроса, например откога е проговорил.

— Не знам — отвръща ми той. — Може би откакто станах на две години.

— А защо тогава не си говорил никога досега? — любопитствам аз.

— Как да не съм говорил, говорил съм през цялото време! — възразява псето. — Просто никой не ме е чувал. Днес ме чуват за пръв път.

— Ами Даяна, на нея говорил ли си?

— През цялото време — уточнява Боб, — но тя не ме чува.

Сетне повтаря, че имал идея за филм и дали съм искал да я чуя.

Хей, това си е сън, нали така? Затова отговарям — ама разбира се, че искам да я чуя, после приготвям тефтера и химикалката: разказвай сега. Боб надига глава от лапите си и сякаш се обляга на кухненското шкафче, за да му е по-удобно. Ето какво ми разправи, макар и предадено с мои думи, разбира се…

Заглавието е «Първото куче». Разказва се за кучето на президента Боб (че кой друг?), което случайно се забърква със строго поверителен научен експеримент, придобива разум и способността да говори и когато след втория мандат господарят му, ще не ще, напуска Белия дом, псето се кандидатира за (и става) президент.

След като печели изборите, малко по малко започва да губи способността да говори и да разсъждава и неминуемо се връща към чистата си кучешка природа.

Боб ми обяснява, че не е измислил коя сцена след коя да бъде — а и се съмнявал, че е по силите му — но бил сигурен, че в идеята му имало хляб. Победата на кандидата Боб щяла да се оспори в съда въз основа на Конституцията: възрастов ценз, биологичен вид и така нататък. Адвокатите му щели да изтъкнат, че той е навършил изискваните от закона години (според кучешкото летоброене), че си е американец до мозъка на костите и че никъде в Конституцията не се забранява изрично куче да се кандидатира за президент.

Накрая делото щяло да стигне и до Върховния съд, където решаващият глас щял да дойде от най-закостенелия съдия, деветдесет и шест годишния Антонин Скалопини, който щял да реши, че в Боб се е преродило любимото му куче Брус, сакато и берящо душа. Колкото и да е изумително, Върховният съд щял да разреши на Боб да се яви на изборите за президент, избирателите най-неочаквано щели да променят мнението си, щели да гласуват за него и той щял да спечели.

Президентът Боб заварил държавата в пълен хаос, властите не си гледали работата и в обстановката на цинизъм и корупция Боб възвърнал достойнството, простотата и целеустремеността — отличителни черти на американците от най-добрите им дни.

През първия си мандат като президент Боб се обърнал с вдъхновяваща реч към нацията, давал блестящи вечери и приеми, посредничил за постигането на мир между държавите, успял да накара гадните сенатори и конгресмени да проявят любов и обединил разделената нация. Намерил време и да се влюби в красива шоколадова лабрадорка на име Първата дама и те двамата внесли хармония в хроничните неразбирателства между биологичните видове.

После, към края на първия мандат способностите на Боб започнали да намаляват и сътрудниците му изпаднали в ужас, че и те ще изгубят топлите си местенца. На повърхността отново избили най-долните страсти на тези политически твари, затова в последните дни, когато можел да говори и да разсъждава, Боб им дал най-ценния урок: че онова, което е донесъл на държавата, не бива да изчезва само защото той губи чудните си способности, че уроците надживяват кучето, че държавата може да постигне още по-голямо благоденствие, независимо дали Боб е президент.

Гузен заради единствената лъжа, която е изричал някога, Боб се кандидатирал за втори мандат: знаел, че губи размаха си (и то какъв!), но не го споделил пред американския народ.

Вече през втория мандат, броени седмици след като встъпил в длъжност, Боб прехвърлил президентските пълномощия на вицепрезидента, който вероятно бил единственото свирепо псе в Белия дом, и в последната си свързана реч обяснил на нацията, че макар и да не може да остане до края на поста си, той няма да я изостави. Щял да бъде там (в буквалния смисъл на думата) и следващия път, когато всички се съберели да си побъбрят край президентския огън, и дори и да изгубел човешкия си разсъдък, с присъствието си (своето и на Първата дама) постоянно щял да напомня какво са успели да постигнат.

В последната сцена можело да се покаже как следващият президент встъпва в длъжност, как Боб стои до него и отново си е старият… трогателен, мил, олигавен Боб.

КРАЙ…

И така, поставете се за малко на мое място. Седите в кухнята, минава три след полунощ, а кучето на гаджето ви е разказало идея за цял филм.

— Е, какво ще кажеш? — пита ме Боб. — Има ли хляб в тая работа?

И честен кръст, сякаш се засмя на собствената си шега.

А аз вече съм толкова зашеметен, че не знам какво да правя, затова отвръщам, да, да, идеята ти е добра, очевидно за детско филмче, може би за «Дисни», може би анимационно, нека помисля, дали сега да не поспим, утрото е по-мъдро от вечерта, дрън-дрън-дрън…

— Добре — вика ми Боб. — Не се притеснявай. Ако сценарият ти харесва, твой е.

После става, отива при купичката с водата, пийва малко и се качва горе да си легне.

Усетих, че е разочарован. Идеше ми да го настигна, да му кажа, че идеята му е страхотна, аз обаче съм по-скоро драматичен писател реалист, пък и не съм свикнал да чувам от кучета идеи за филми. Но не го направих. Реших, че е по-добре да си легна, да поспя час-два и на свежа глава да обмисля изживяното. Ако изобщо го помнех, което, трябва да ви призная, направо си се надявах, че няма да се случи. И, естествено, се заклех пред себе си да не казвам на никого. Вие например ще кажете ли? Особено пък на Даяна, която, бях сигурен, щеше да ме изрита от къщата или поне да ме прати на психиатър.“

 

 

Денис си допива кафето, което вече е изстинало, точно когато стига до място, където разказът се превръща в нещо като съкратена авторска чернова. Ето го и края:

 

 

„Рон Баркин така и не написва историята с кучето. Но една безсънна нощ, докато седи отново на кухненската маса, Боб му разказва друга история, която той харесва много повече: за университетски преподавател, когото всички мислят за пияница, но който е шпионин под прикритие и който, естествено, има куче на име Боб.

Рон маха кучето и превръща втория разказ в хитовия сериал «Слийпър», от който накрая печели милиони долари плюс договор за три сериала с Ен Би Си, възлизащ на баснословна сума. Жени се за Даяна, мести се в голяма нова къща в Палисейдс и взима друго куче за Боб, който никога вече не му проговаря.

И така, след една изключително трудна и усърдна година на снимки Рон вика треньора си по тенис (който мечтае да стане писател) да пази къщата, докато двамата с Даяна са на толкова необходимата им почивка на Хаваите.

След две седмици Рон се прибира и отново се захваща за работа. Животът не може да бъде по-хубав. Рон е постигнал огромен успех и не е никак трудно да забрави откъде е дошъл този успех. Пък и кой ли би повярвал? Освен това Рон вече си е втълпил, че кучето изобщо не е разговаряло с него, че в притихналата нощ той е включил някакъв канал в съзнанието си, откъдето е успял да почерпи най-добрите си идеи, и може би в това различно пространство или зона си е представил, че собственият му писателски глас идва от устата на кучето.

Но има една малка подробност: около четири месеца по-късно, след като една неделна сутрин двамата с треньора са поиграли тенис, той казва на Рон, че имал невероятна новина. Бил продал сценарий.

Без майтап, възкликва Рон. И на кого?

На «Дисни», отвръща треньорът.

Наистина страхотно. За какво е сценарият?

Като цяло за детски филм, но според мен ще го харесат и възрастните.

И за какво е?

За едно говорещо куче, което става президент на Съединените щати…

Същата вечер, някъде в два след полунощ Рон поглежда в кухнята псето. Не са разговаряли от близо две години.

Казал си идеята си на онзи тенисист, нали?

Да. Реших, че ще му хареса.

Е, харесала му е. Продал я е на «Дисни». Ще я екранизират.

Чудесно, отвръща Боб. Винаги ми е допадала.

А как се получи така, че не си разговарял с мен от две години?

Говорех ти през цялото време, възразява Боб. Ама ти не слушаш. Но «Агентът» обра лаврите, нали?

Да, потвърждава сценаристът. Определено.

А защо махна кучето?

Не знам, все пак това е екшън сериал. Кучето само се пречкаше. Сигурно трябваше да ти благодаря, допълва Рон, но с времето вече започвах да се съмнявам, че всичко това наистина се е случило.

Е, случило се е, потвърждава Боб, и ако проявяваш интерес, имам още две истории, които с удоволствие ще ти разкажа.

Рон му вика, ама разбира се, давай.

Добре тогава, подхваща Боб, хрумна ми една идея, която разработвам — за едно страхотно ченге, което по време на престрелка ослепява, но е прекалено младо, за да излезе в пенсия, иска му се да продължи тази работа, затова си взима куче водач на име Боб…“

 

 

Денис се смее на глас. Мамка им и на сценаристите, мисли си, после мята разказа върху бюрото и отива да си налее още кафе. Откъде им хрумват тия тъпотии?

След като се връща, набира номера на Боби и когато той вдига, Денис му казва без всякакъв увод:

— Ти си пълен идиот.

— Моля? Кой се обажда?

— Денис ченгето, а ти си пълен идиот.

— Защо?

— Прочетох ти разказа.

— А — възкликва разочарован другият мъж. — Не ти хареса, така ли?

— Как така да не ми е харесал! — възразява Денис. — Интересен е, прилича ми на белетристичен сандвич.

— В смисъл? — пита Боби.

— В първата история за писателя с говорещото куче, което е нещо като духа от лампата: ще изпълня три твои желания и така нататък, писателят взима идеята на кучето и накрая става баснословно богат и преуспял — това ти е горната филия. После имаш историята за кучето, което се кандидатирало за президент и другите дрънканици, това ти е месото по средата, и накрая имаш трогателния край, където треньорът по тенис открадва от кучето идеята за филма и я продава на „Дисни“, това ти е долната филия.

— Разборът на разказа, господин следователю, е много добър, но така и не разбрах хареса ли ти самият разказ?

— Да, но лично аз бих махнал филиите, а от месото бих направил сценарий за филм. Мисля, че ще го продадеш.

— Защо тогава съм пълен идиот?

— Изобщо или в този случай? — пита Денис.

— Тъпанар.

— Пълен идиот си в конкретния случай, защото току-що зачеркна най-добрата идея за криминален сериал, която някога съм чел, и дори не се усети.

— Каква идея за криминален сериал? — недоумява вече отчаян Боби.

— Ами за младото ченге, което е ослепяло.

Настъпва кратко мълчание, после тонът на Боби се променя.

— Ама наистина ли?

— Точно тази идея трябва да разработваш за Ейч Би О. Различна е. Това ченге е наистина вряло и кипяло, не се плаши от нищо, наистина нахълтва през вратите, много яко е, избухливо, не се плаши да те притисне до стената, после най-неочаквано ослепява, но му се иска и занапред да работи ченге, длъжно е да се научи да се осланя на ума си, защото вече не може да плаши с мускули. Освен това както никога досега трябва да разчита на околните и става емоционално уязвим, да не говорим пък, че зависи изцяло от кучето. И така, трябва да се наблегне на стремежа му да победи обстоятелствата, на това как е принуден да превърне недъга в преимущество — продължава Боби. — Мъжът е принуден да се научи да се уповава на сетивата си, на кучето, на околните… Точно така, смотаняк такъв. Сега вече птичето ти кацна на рамото.

— Господи! — възкликва Боби. — Прав си. Аз съм пълен идиот. Идеята е страхотна.

— Щом сам го твърдиш — отвръща Денис.

— Кога искаш да седнеш и да ми го разкажеш? — пита Боби, който вече усеща зад очите си лек гъдел, обикновено сигурен знак, че някоя идея ще се превърне в кокошка със златни яйца.

— Все едно кога. Ти кажи.

— Днес не мога — отговаря Боби. — По обяд имам уговорена среща в „Айви“, после следобед съм зает с други неща, но какво ще кажеш утре да вечеряме заедно?

— Остави ми съобщение къде и кога — казва Денис — и аз ще дойда. Да си нося ли химикалка и тефтер?

— Не, не е нужно да носиш нищо — отвръща Боби. Толкова е развълнуван, че не усеща как го взимат на майтап.

След като затваря, Денис започва да търси по бюрото снимката на Вий и набира номера на клетъчния й телефон. Когато тя вдига, й казва:

— Здрасти, Вий, обажда се Денис Фарентино, как си?

— О, здравей — натъртва жената и Денис долавя по гласа й, че се радва на обаждането му. — Тъкмо си мислех, че си ми изгубил телефона или просто си изгубил интерес.

— Това е изключено — възразява Денис. — Срещна ли жена, която наистина харесвам, обикновено изчаквам една седмица. Ако и след това се сещам за нея, вече знам, че не си губя времето.

— Благодаря, господин следователю, поласкана съм.

— Е, искаш ли да вечеряме заедно някой път?

— С удоволствие.

— Довечера?

— Довечера не мога — отвръща Вий и по гласа й личи, че е наистина разочарована. — Какво ще кажеш за утре вечер?

— Нека си погледна програмата, изчакай малко — отговаря Денис, после брои до десет и заявява: — Да, утре става. Ще мина да те взема към седем и половина, удобно ли ти е?

— Да, естествено — казва Вий. — Сега живея у приятелката си Лайза Джейкъби, авеню Нортън 8221, една пресечка северно от булевард „Санта Моника“.

— Чудесно. Очаквам с нетърпение да се видим — възкликва Денис.

— Аз също — отвръща Вий. — Наистина.

Сега Денис трябва да звънне на Боб и да му каже, че за утре вечер е изникнало нещо и той е зает, дали ще може да отложат вечерята за вдругиден?

Боби отговаря, че не си представя какво може да бъде по-важно от това да поработят върху историята за сляпото ченге, от която ще спечелят цял милион, но щом Денис искал, добре, могат да го направят и вдругиден.