Стивън Боко
Воайорът (5)

5.

Докато си пием питиетата в барчето на хотел „Фор Сийзънс“, Боби ми разказва всичко от игла до конец, като започва как го е спрял моторизираният катаджия и той е видял отсреща, пред хотел „Пенинсюла“, Вий, която е опипвала някакъв тип по задника, и завършва със срещата с Джаред Акселрод, когато е осъзнал, че именно той чука жена му.

— Никога през живота си не съм имал по-ужасна среща — простенва Боби. — Ако не се нуждаех толкова много от тази работа, щях да го убия на място.

Сега, като си помисля, съм могъл да избера и по-подходящ момент, макар че всъщност има ли подходящ момент за лошите неща, които ни се случват? Има ли подходящ момент да научиш, че жена ти ти изневерява, или че човек, когото обичаш, е болен от рак, или че Шери Лансинг^[1] от „Парамаунт“ не е харесала сценария ти? Нямах намерение да правя услуга на Боби, а и на себе си, като отлагам неизбежното само защото точно в този ден бракът му се е разпаднал.

Освен това никой не го е подкрепял в свой ущърб по-дълго от мен, каквото и да ми е струвало това, никой не го е защитавал по-всеотдайно, когато всички са заявявали, че той е бита карта.

И така, без да протакам излишно, съобщавам на Боби, че колкото и тежък да е периодът, който изживява, съм принуден да се разделя с него като клиент. Юлий Цезар едва ли е изглеждал по-изумен, когато Брут му е забил ножа в корема.

— Ама ти шегуваш ли се? — пита Боби. — Това да не е някой от ония гадни докторски вицове, имам една лоша и една добра новина? Лошата е, че биопсията ти е положителна и ти остават три седмици живот, а добрата е, че веднага щом излезеш от кабинета, ще се чукам със сестрата.

Опитвам се да му обясня, че решението е назрявало от месеци. Казвам му, че винаги ще му бъда приятел, но не мога да си позволя човек като Джаред Акселрод да ми се цупи.

— Този негодник чука жена ми, а ти си седнал да ми разправяш, че не си можел да позволиш той да ти се цупи! Сериозно ли говориш?

— Знам, че си разстроен — допълвам аз, — но и ти се опитай да ми влезеш в положението. Не казвам, че Акселрод не е негодник, но ако изгубя доверието му, ще тръгне да ме плюе из целия град. После знаеш как се получава — не ми вдигат телефона, наказват другите ми клиенти, те пък започват да ми се цупят на мен и докато се усетя, съм се превърнал в персона нон грата и ми обират клиентите като грозде по ракиено време. Така де, сметката е ясна: ако изгубя доверие, губя и клиентите си, а изгубя ли тях, си губя работата. Изведнъж не ми е по джоба да плащам таксата за училище на децата и вноските по ипотеката за къщата, а жена ми ме зарязва заради Рон Пърлман^[2]. Тук наистина преувеличавам, за да разбереш какво имам предвид, но в тоя бизнес единственото, което притежавам, е доверието, и ако го изгубя, мога спокойно да се наведа, да пъхна глава между краката си и да се целуна отзад.

— Ами почтеността, лайнар такъв? Ами приятелството?

— Лайнар ли? — повтарям аз. — Как не те е срам да ме наричаш лайнар? Заради теб съм лъгал, давал съм ти пари назаем, бил съм ти приятел и рамо, на което да си поплачеш, откакто съм ти агент, веднъж не съм те чул да кажеш „благодаря ти“ и какво получавам сега — да ме наричаш лайнар! Що не си таковаш таковата, самовлюбено лайно такова! — казвам аз, след което мятам на барплота двайсетачка и се изнасям, да не би наистина да се ядосам и да си изпусна нервите.

За да няма недоразумения, ще кажа: наясно съм, че агентите не се ползваме с добра слава. Хората говорят зад гърба ни какво ли не, клиентите ни наричат право в очите как ли не, а авторите на комедии измислят какви ли не гадни шегички с нас, например онзи за страхотната млада актриса, която среща на някакъв коктейл Майк Овиц^[3].

— О, мили боже! — казва тя на uberагента. — За мен е огромна чест да ви срещна, господин Овиц. Вие сте най-всесилният, секси и обаятелен мъж, когото съм виждала през живота си, и на драго сърце ще ви извъртя в тоалетната за гости най-невероятната свирка.

На което Овиц отговаря:

— Това за вас е добре, а какво ще спечеля аз?

Или другият виц за агента, на когото се обадил прочут продуцент — да го пита какво мисли за последния му филм. Агентът отговаря:

— Нека бъда откровен. Лично според мен това не е най-силната ви кинотворба, сценарият куцаше, а актрисата, която изпълняваше ролята на гаджето на главния герой, е пълна некадърница.

Вбесен, продуцентът обяснява на агента, че въпросната актриса по една случайност му е жена.

— Чакайте! — възкликнал агентът. — Не съм се доизказал.

Та мисълта ми е, че животът на агента не е градинско увеселение. Режисьорите може би не чак до такава степен, но актьорите и сценаристите са си самовлюбени глезльовци. И най-дребното разочарование в живота им е камък в нашата градина. И кого винят те за всяка поръчка, която не са получили, и за всяка поръчка, която са издънили? Как кого — агента, разбира се. Скъсваш си задника, за да разчистиш на някого пътя и той да се прочуе. След като пробие и си купи мерцедес, първото, което прави, е да се раздели с теб и да се хване с друг агент, който се запретва да му хвърля прах в очите какви чудеса можел да направи за клиента ти сега, когато той най-сетне е получил признанието, на каквото е трябвало да се радва преди доста години, дрън-дрън-дрън…

Въпреки това си ги обичам сценаристите. Те са чешити, умни са, забавни са и често са странни в навиците и начина си на живот.

Навремето бях агент на един писател от Източното крайбрежие, който дойде да живее в Лос Анджелис, след като продадох първия му роман на „Уорнър Брос“. Малко след като се пренесе, той ми цъфна рано една сутрин в кабинета и ми се примоли да му дам назаем пет хиляди долара — да съм си ги удържал от първия му хонорар, който трябваше да му платят всеки момент. Написах му чек от собствената си чекова книжка и както беше обещал, той ми върна след броени дни парите. На другата седмица пак ми поиска заем и аз отново му написах чек. Този път той ми върна парите в банкноти от по сто долара. За вас не знам, но лично аз не виждам всеки божи ден такива суми в брой. (Имам един приятел продуцент и той твърди, че ако тръгнеш да преговаряш с торба, пълна с пари в брой, които да изсипеш върху масата, преговорите ще приключат за нула време. Напоследък агентите подписват договори за милиони долари, представяте ли си да изсипете върху масичката на някой актьор, да речем, седемстотин и петдесет хилядарки в брой? Данъчните сигурно ще извият на умряло, но се обзалагам, че актьорът ще остане страшно доволен.)

И така, попитах клиента си откъде е взел парите в брой и той ми обясни със смутена усмивка, че всяка сутрин пристига със самолета в шест в Лос Анджелис от Лас Вегас, където се бил заселил временно в „Цезарс Палас“. По цял ден пишел, после в осем вечерта се мятал на самолета обратно за Лас Вегас, цяла нощ пиел, играел комар и правел един бог знае още какво, а после, на другата сутрин, се явявал свеж като кукуряк на работа в Лос Анджелис.

Преди време имах още един писател, когото бях вредил сценарист на нашумял телевизионен сериал, и по време на заседание на сценаристите в кабинета на изпълнителния продуцент на втория етаж този писател, който разказвал оживено сюжета пред събралите се (сред тях имало и една жена), по едно време забелязал, че някакъв тип е подпрял отвън на сградата висока стълба и се е покатерил на нея, за да измие прозореца. Без да се колебае и за миг, нашият приятел си смъкнал боксерките, приближил се с гръб до прозореца и опрял голия си задник на стъклото. Мъжете в помещението щели да припаднат от смях, а жената още на другия ден напуснала екипа.

И накрая, си ги обичам писателите, защото според мен на този свят няма нищо по-страшно от това да погледнеш празния лист и да затърсиш някъде в себе си вдъхновение, за да допреш пръсти до клавишите и от нищо да направиш нещо, при това със съзнанието, че след като приключиш, все ще се намери някой малоумник в костюм с тонове мнение и нито грамче талант, който да прати труда ти на кино. За това, момчета и момичета, се иска смелост, а смелостта в най-добрия случай си е доста капризна и мимолетна.

Сега, след като съм имал достатъчно време, за да размисля, си давам сметка, че сигурно съм могъл да изчакам ден-два и чак тогава да стоваря чука върху главата на Боби. Но не го направих, вероятно защото ми е било много мъчно за клетото копеле и съм се опасявал, че не го ли разкарам веднага, после сърце няма да ми даде да се отърва от него…