Стивън Боко
Воайорът (31)

31.

Четете вестници всеки ден, нали? Всички ужасии в рубриката „Произшествия“. В „Лос Анджелис Таймс“ тази рубрика се казва „Калифорния“. А би трябвало да се нарича просто „Убийства“. Имам чувството, че всеки ден седемдесет и пет процента от нея са посветени на тях. Ето ви типичен пример: „Двойно убийство в Лонг Бийч… Актьор очевидно е предложил на наемен убиец десет хиляди долара, за да убие жена му… Скитник убива бившата си приятелка и родителите й… В южната част на Централен Лос Анджелис за три седмици са убити двайсет души: убийствата в окръг Лос Анджелис станаха 329“.

Неприятно ми е да го призная, но на кого му пука? Дайте да бъдем честни. Не става дума за нас. Не става дума и за хора, които познаваме. Дори за наши съседи. Това са само цифри. Преглеждаме набързо убийствата, както преглеждаме имената в некролозите, да не би сред тях да има познати. Онова, от което кръвта ни кипва, е фондовата борса.

„Раздразнен акционер на «Тайм Уорнър» убива брокер от АОЛ.“

Ето това вече ще прочетете по-внимателно. Но четирима мексиканци, убити от превъртелия съпруг на племенницата? Дето е думата, голям праз!

Добре де. А сега се запитайте как ще се почувствате, ако разтворите вестника и прочетете за убийство, извършено през две къщи? Това вече е друго, нали? Ами ако е убит някой ваш познат? Изведнъж преставате да гледате на всичко това като на вестникарски дрънканици. Случило се е, така да се каже, във вашата кухня. Не сте пострадали вие, но все пак е убит човек, който ви е достатъчно близък, за да обърнете внимание. Познавате го. През две къщи, майко мила… могло е да съм и аз. Или децата ми. Или децата на съседа.

Помня колко настръхнала бе цялата ми улица, когато преди години един от съседите загина при злополука по време на авиационно шоу. Точно в такива случаи бедствието вече е твърде близо. Прониква във вашето пространство. Вече не става дума за някакви си неграмотни имигранти, които са проникнали незаконно в страната и са се изклали в Югоизточен Лос Анджелис.

Повдигам темата, за да добиете понятие за поредица от събития, каквито не си и представяте, че бихте могли да изживеете или да понесете истинските емоционални последици от тях.

Убивали ли сте някога човек? Знаете ли какво е физически да убиеш друго човешко същество? Замислете се. Войниците го правят по време на война. Ченгетата го правят по улиците. Обучени са за това и като цяло обществото им го е разрешило, въпреки че те го изживяват тежко, освен ако не са психари и в такъв случай и не проумяват защо изобщо го правя на въпрос. Вие обаче не сте психари, аз също не съм (макар че децата ме наричат така, когато им крещя да оставят проклетите клетъчни телефони, докато не са хванали рак на мозъка).

Представете си — ама наистина се опитайте да си представите, че убивате човек. Как ще се отрази това на психиката ви? Колко нощи ще лежите буден и ще си мислите за убийството? Колко трябва да се лекувате, докато съзнанието, че сте отнели живота на друг човек, престане да ви преследва всеки божи ден?

А сега се запитайте как ще се почувствате, ако късметът ви е такъв, че не само сте изживели травмата да убиете човек (любовника си например), но и малко след това ви се стовари още по-тежката травма да намерите друг убит (друг любовник, да речем). Вероятно ще побързате да си запазите стая в лудницата.

Та именно това се случва на Линда Полсън, когато по-късно същата вечер тя идва у Боби с надеждата да пийне чаша вино и да прекара един-два сладки часа в любене, а вместо това заварва ужасно местопрестъпление, на което оглед прави следователят от отдел „Убийства“ Денис Фарентино, и той й обяснява, че както личи, убийството е извършено от наркоман, проникнал с цел грабеж. Къщата била преобърната с краката нагоре, липсвали пари в брой и ценности, включително телескопа на терасата, а също компютърът на Боби. Денис казва на Линда и че в храстите пред къщата са намерили евтин полуавтоматичен пистолет, с който вероятно е извършено убийството.

Не й разрешава да види трупа.

— Не ви трябва да помните точно това — спира я той.

Бил длъжен да я попита къде е била тази вечер, макар и въз основа на уликите да не вярвал, че тя има нещо общо със смъртта на Боби.

Все още разтърсена, Линда се отпуска в един от фотьойлите в хола на Боби и обяснява, че е ходила на благотворителна вечеря в хотел „Бевърли-Хилтън“.

— И какво ще правя сега? — простенва жената и се просълзява, а Денис забелязва колко объркан е погледът й и му домъчнява за нея.

Не знае какво да й каже, за да я утеши, но все пак прави всичко по силите си и й обяснява, че през последните месец-два са се сприятелили с Боби и той е споделял с него колко силно обича Линда.

— Когато записът с мен и Рамон започна да обикаля от човек на човек — отвръща тя, — казах на Боби, че според мен сигурно сте го изнесли вие, а той възрази, че било изключено да сте го направили.

— Прав е бил — потвърждава Денис.

— Винаги сте били прям с мен — казва му Линда. — Не биваше да си мисля такива неща. Боби беше прав.

— Признателен съм ви, че го споделяте — отговаря Денис.

— Постоянно говореше за вас — продължава Линда. — Имаше чувството, че вие двамата ставате наистина много добри приятели.

На това място тя се разплаква, а Денис я прегръща и започва да я утешава.

— Наистина бяхме близки — уверява я той. — Аз го обичах. Боби ще ми липсва много.

Накрая Линда казва, че е по-добре да си тръгва, а Денис излиза да я изпрати покрай униформените ченгета и криминалистите до мерцедеса.

— В състояние ли сте да шофирате? — пита я. — Мога да пратя някой да ви закара.

— Не, ще се справя — отвръща Линда. — Аз съм мъжко момиче. Всичко ще бъде наред. — После целува Денис по бузата и му благодари, че е бил толкова внимателен. — Нали ще ме държите в течение как върви разследването?

Денис обещава да я потърси.

— Защо да не се видим, след като нещата се поуспокоят? — предлага Линда. — Не обичам психоаналитици, а ми се струва, че ще имам нужда да поговоря с човек, на когото имам доверие.

— С удоволствие — отвръща Денис и я гледа как се отдалечава от тротоара, как подминава полицейските автомобили с мигащи буркани и се отправя към булевард „Сънсет“.

Мисли си, че Линда няма и да припари насам поне докато адът не замръзне.