Стивън Боко
Воайорът (33)

33.

Няколко дни след погребението си седя една сутрин в кабинета и разлиствам последните броеве на „Варайъти“ и „Холивуд Рипортър“. В средата и на двете издания има кратък платен материал, посветен на Боби: „В ПАМЕТ НА БОБИ НЮМАН. ЩЕ МИ ЛИПСВАШ ДО КРАЯ НА ЖИВОТА“, и отдолу негова снимка.

Никога не съм разбирал тези платени материали. Първо, човекът вече е мъртъв, няма как да ги види и да оцени по достойнство чувствата на онзи, който ги е поръчал. Второ, все ми се струва, че те по-скоро са в прослава на човека, който ги е платил, отколкото в памет на покойния. Който се е изръсил, сякаш заявява на всеослушание, че любовта му, видите ли, е по-особена, по-важна от вашата любов и затова той плаща за публикация в печата, та да разберат всички. Пък и това са пет бона, хвърлени на вятъра. Защо не ги даде от името на покойния на някоя благотворителна организация?

Та седя си аз и се възмущавам от този цинизъм пред очите ми, когато ми се обажда Денис Фарентино. На погребението седяхме един до друг и преди да си тръгнем, той ми каза, че искал тия дни да ми звънне и дали можело. Отговорих, че може, разбира се. Сега Денис ме кани на обяд и аз предлагам да идем в „Грил“. Той пита кога, отвръщам му, ако ви е удобно, още днес, и така започнаха отношенията ми с него.

През годините съм се срещал и съм познавал много знаменитости и общо взето, съм им свикнал. Трудно ще се прехласна по някоя звезда, макар че, да ви призная, се притеснявам в присъствието на прочути спортисти. Обичам спорта и понеже не се занимавам професионално с него, в редките случаи, когато срещам някоя спортна звезда, добивам представа как се чувства обикновеният човек, ако зърне в ресторанта Брад Пит или реши да му поиска автограф, въпреки че той се храни или провежда делова среща. (Да искаш автограф, е поредното нещо, което направо не проумявам. Помня, веднъж се качих в един асансьор и кого да видя вътре — Шакил О’Нийл. Ръст от два метра и десет сантиметра и тегло от сто и седемдесет килограма са си внушителни изобщо, а в асансьор са направо смазващи. Освен това той ми е един от отколешните идоли в спорта, бях го сгащил в асансьора, но въпреки това и през ум не ми мина да му врънкам за автограф. Аз направих нещо като кимване, той издаде нещо като сумтене, а десетте секунди, през които се возих в асансьора, ми се сториха едни от най-дългите в живота ми.)

Но както и да е. И така, ако за мен е нещо обичайно да се виждам със знаменитости, и аз като повечето хора изпадам във възторг, ако се срещна с полицай. Може би просто защото за него да носи пистолет е точно толкова естествено, както за нас — да носим вратовръзка. Или защото в присъствието на ченге се чувстваме в безопасност, което си е изненадващо, защото всъщност не си даваме сметка, че през по-голямата част от времето се чувстваме в опасност. Или може би защото те знаят разни неща — разни тайни — за които повечето от нас и не подозираме и с личните си отношения с ченгето сякаш придобиваме право над тях. Например придобиваме правото да знаем онова, което аз научих от Денис за Даниъл Дево.

Даниъл Дево е две неща, с които задължително ще го запомните: той е актьор и лайнар. Някъде около двайсетина минути беше доста известна телевизионна звезда и аз му бях агент (горе-долу за същите двайсетина минути).

Години наред Даниъл (Бог да ви е на помощ, ако го наречете Дан или Дани, с това само ще си навлечете петминутен скандал) се мъчеше да пробие и получаваше по някоя и друга дребна роля, но така и не успяваше да се наложи. Беше на трийсет и пет-шест години, не бе особено красив в общоприетия смисъл на думата, но въпреки това у него имаше нещо привлекателно. Освен това не му вредеше и че беше талантлив: не мога да не му го призная.

И така, накрая Даниъл удря джакпота: дават му главната роля в нов телевизионен сериал и това, дума да няма, е най-големият му пробив в живота. Отзивите са страхотни, рейтингът е висок и Даниъл е новата звезда на месеца. Мечтата на всеки актьор, нали? Откъдето и да го погледнеш, кариерата му се устремява шеметно нагоре. И какво се случва? Онзи малоумник решава, че е прекалено велик за телевизията. Искал да става, моля ви се, кинозвезда. Започва да се държи като говедо. Постоянно плюе сценария („Кой ги е написал тия тъпотии?“ е от бисерите, жегнали особено силно сценаристите). Настройва срещу себе си другите актьори. Когато всички би трябвало да се радват на това чудо, успешен нов сериал, онзи гадняр пуска катран в кацата с мед.

Веднъж ударил един от помощник-продуцентите, после се залостил в караваната и отказал да излезе, докато не дойде психоаналитикът му. Продуцентът се свързал с лекаря, който веднага пристигнал и се затворил за половин час заедно с Даниъл в караваната. Когато най-после излязъл, психоаналитикът казал на продуцента:

— Защо не направите по-рано обедна почивка? Щом ние с Даниъл приключим, той ще се върне на снимачната площадка.

Продуцентът — къде ще ходи! — се съгласил, какъв друг избор имал, а когато психоаналитикът понечил да си тръгне, човекът попитал:

— Преди да си отидете, докторе, ще ми кажете ли какво му има?

Психоаналитикът спрял, извърнал се към продуцента и отвърнал:

— Какво му има ли? Луд е, ето какво.

А аз съм в епицентъра на цялата дандания. Продуцентите ми звънят да ми се оплакват от Даниъл, Даниъл пък ми звъни да ми се оплаква от продуцентите, от всички киностудии в града се обаждат с предложения за главни роли, в които той да се снима, докато екипът на сериала е в лятна почивка, и общото напрежение около новопоявилата се слава на този тип направо е смазващо.

Всички някак доживяват до края на първия сезон и през лятната почивка, докато Даниъл се снима във филм в Ню Йорк, сериалът е номиниран за две дузини награди „Еми“, включително и Даниъл за „Най-добър актьор“. И той е на седмото небе от щастие? Друг път!

Решава, моля ви се, че иска да разтрогне договора за сериала, за да осъществял отколешната си мечта и да станел кинозвезда. Обяснявам му, че това са глупости. Че мога да му уредя да му вдигнат доста хонорара. Така той ще затвърди положението си на звезда. Може да се снима във филми в промеждутъците между отделните епизоди. Казвам му, ето, погледни Тед Дансън. Погледни Алън Олда. (Ако по онова време излъчваха и „Спешно отделение“, щях да му кажа: погледни Джордж Клуни.) Те са нашумели телевизионни звезди, изкарват милиони долари, освен това се снимат във филми и всички, с които работят, ги обичат. Какво лошо има в това?

Но кой да слуша! Даниъл иска да се махне от сериала, и толкоз. Опитвам се да му обясня какви ще бъдат последиците от постъпките му. Продуцентите могат да го съдят. Или да му отмъстят, като от главна превърнат ролята му в съвсем епизодична — повярвайте, виждал съм и такива неща. Накрая, като последно предупреждение изричам двете вълшебни думи: Пърнъл Робъртс.

Заедно с Майкъл Ландън и Дан Блокър той е сред първите изпълнители на тримата синове в телевизионния сериал „Бонанза“. След два-три сезона решава, че е прекалено велик за телевизията и ще се откаже от сериала, за да прави кариера в киното. Накрая го освобождават, сериалът се върти цели седемнайсет години, всички стават наистина богати и наистина знаменити (а в случая с Блокър, разбира се, и наистина мъртви), а кариерата на Пърнъл Робъртс отива на кино.

И така, с две думи Даниъл е непреклонен. По това време на сцената са се появили, естествено, и агент заедно с печен адвокат, работещ с хора от развлекателната индустрия. Ние тримата плюс някакъв стажант, когото адвокатът води със себе си, за да смъкне още двеста долара на час, се изсипваме на заседание при изпълнителния продуцент.

За да съм докрай откровен, ще кажа, че още от самото начало бях против да ходим. Смятах, че Даниъл трябва да благодари на щастливите си звезди, че изобщо има работа, вместо да се чуди как да се измъкне от договора, но в края на краищата това си е Холивуд. Всички подписват договори със съзнанието, че при успех договор всъщност няма, актьорът те е притиснал до стената и ако реши да се държи като говедо и да си стои у дома, не можеш да направиш нищо, освен да му вдигнеш хонорара. Това тук е Америка, драги. Майната им на договорите.

И така, събрали сме се всички в кабинета на изпълнителния продуцент за едно от най-неприятните заседания, на които съм присъствал в живота си. В помещението няма къде игла да падне. Тук са, разбира се, изпълнителният продуцент, както и президентът на продуцентската фирма (който между другото също е юрист), както и юрисконсултът (поредният юрист) и при всичките тези юристи в стаята едва ли ще се изненадате особено, ако ви кажа, че още от самото начало заседанието си беше напрегнато.

Първо агентът заявява, че вече цяла година Даниъл се чувства преследван и че заради оплакванията му от сценария авторите са намалили обема на ролята. Изпълнителният продуцент възразява, че това са глупости. Всички: зрителите, средствата за масово осведомяване, самите продуценти признават, че именно Даниъл е звездата.

След това президентът на продуцентската фирма решава да прескочи любезностите и пита без заобикалки какви са исканията на Даниъл.

Като се опитва да не се подхилква, адвокатът отвръща:

— Исканията ни се основават на теорията за орязаните възможности.

— Това пък какво е? — пита изпълнителният продуцент и вече ми се струва, че до края на заседанието сърцето му със сигурност ще се пръсне.

— Орязаните възможности — пояснява адвокатът — се свеждат до следното. В момента Даниъл снима в Ню Йорк филм, за който му плащат по седемдесет и пет хиляди долара на седмица. Ако се върне да снима сериите за втория сезон при договорен хонорар от четирийсет и две хиляди и петстотин долара на епизод, доходите му рязко ще спаднат, което са си орязани възможности.

Изпълнителният продуцент е толкова ядосан, че започва да нервничи на стола.

— Нека аз пък, господин адвокат, ви изложа своята теория за повишените възможности, според която, ако сериалът не бе пожънал такъв успех, вашият малоумен клиент нямаше да печели в Ню Йорк по седемдесет и пет хиляди на седмица!

— Дори и да е така — съгласява се адвокатът, — това е било тогава, а аз ви говоря за сега.

С други думи: хич не си правете оглушки, ще плащате като попове.

Аз съм агент. Работата ми е да сключа възможно най-изгодния за клиента си договор и смятам, че съм напълно способен да играя твърдо, ако обстоятелствата го налагат. Но сега и аз нервнича на стола.

Накрая президентът на продуцентската фирма, всъщност единствената жена в помещението, при това страхотна, заявява:

— Какви точно са исканията ви?

С каменно лице адвокатът започва да изброява на пръсти: първо, сто хиляди долара на епизод. Второ, петък да е почивен ден. Трето, дванайсетметрова каравана. Четвърто, кабинет на снимачната площадка. Пето, специален човек, който да се грижи за Даниъл и който да получава (от продуцентската фирма) хиляда долара на седмица. Шесто, два хотелски апартамента в Ню Йорк, когато снимките са там. Седмо, дванайсет самолетни билета за първа класа. Освен това, осмо, допълнителна охрана, която да пази този палячо от собствените му поклонници. На адвоката не са му останали повече пръсти.

Изпълнителният продуцент се смее на глас.

— Вие се шегувате — заявява той.

Адвокатът излага най-невъзмутимо План Б.

— Ако не сте готови да удовлетворите тези искания — отвръща той, — можем да предложим други, от които Даниъл няма да остане особено доволен, но все ще го преглътне. — И пак започва с пръстите. — Шейсет и пет хиляди на епизод, петък да е почивен ден, кабинет на снимачната площадка, специален човек, който да се занимава само с Даниъл, билетите, хотелските апартаменти, караваната и накрая, но не и по важност, той да не участва в последните седем епизода, така че по време на почивката да има по-голям прозорец и повече възможности да се снима в игрални филми.

Изпълнителният продуцент клати невярващо глава. Можете ли да си представите да пуснете в неплатен отпуск звездата на сериала и тя да не участва в една трета (при това последната) от епизодите?

— И накрая — оповестява адвокатът, — ако и първите, и вторите искания са неприемливи, третата възможност е да освободите Даниъл от всякакви по-нататъшни задължения към сериала — така той ще може да се отдаде изцяло на филмовата си кариера.

Изпълнителният продуцент вече е на път да налети на бой. Лицето му е почервеняло, жилите по врата му са се опънали.

— А какво ще кажете за това — подхваща той. — Тъпият ви клиент е подписал договор за втория сезон, според този договор възнаграждението му възлиза на четирийсет и две хиляди и петстотин долара на епизод и ако на осми август той не се яви на снимки, ще го съдим за неспазване на договора.

Излишно е да казвам, че това бе краят на заседанието. Няма да ви отегчавам повече с тази история, вие вероятно се досещате и без мен какво е станало.

Пърнъл Робъртс да ви говори нещо?

Има още една история за Даниъл Дево и именно в нея се вмества и Денис. Преди да стане телевизионна звезда (за вече споменатите двайсетина минути), Даниъл имал връзка с актриса на име Уенди Маркс, която освен това била и твърде търсена преподавателка по актьорско майсторство. И тя като Рамон Монтевидео двайсетина години по-късно имала навика да си избира любовници от курсистите и по онова време излизала с Даниъл.

Една вечер на паркинга пред сградата, където Уенди преподавала, двамата с Даниъл били пресрещнати след занятията от наркоман, който размахал пистолет и за съжаление прострелял и убил Уенди. Случаят бил поет от Денис Фарентино, в ония години млад следовател от отдел „Убийства“.

Около престъплението се вдигнал шум и така Даниъл бил забелязан от режисьора, накрая поканил го да участва в телевизионния сериал, благодарение на който Даниъл Дево станал звезда — в известен смисъл можем да кажем, че е успял да направи от лимона лимонада, и то каква!

Докато обядваме, Денис ми разказва, че накрая заловили хлапака, който бил убил Уенди Маркс, и той обяснил, че е стрелял съвсем случайно: вместо да даде портфейла си, Дево почнал да се прави на герой, двамата се сбили, пистолетът стрелял сам и Уенди била убита на място.

И така този лайнар Дево не само бил виновен за смъртта на Уенди, но и се възползвал от шумотевицата, за да направи кариера. Но нали си е лайнар, както я е направил тая кариера, така се е и провалил, и това по ирония на съдбата е някакво възмездие.

Но преди да се издъни с гръм и трясък, Дево се сприятелил с Денис, който дотогава не се бил приближавал до знаменитост, и двамата често излизали заедно да пият, да играят комар и да свалят жени. Денис осигурявал на Даниъл известна степен лична безопасност, с каквато той не бил свикнал, но от която бързо се научил да се възползва, а Даниъл осигурявал на Денис достъп до Холивуд, какъвто той дотогава нямал. Това, деца, се нарича симбиоза, и Денис и Даниъл, които били горе-долу на едни години, станали едва ли не неразделни.

Точно по тази причина, когато Даниъл ударил от залагания голямата печалба, възлизаща на шестстотин хиляди долара, Денис, макар и да знаел, че не е редно, се вдигнал и отишъл в Ню Йорк да прибере парите.

И така, докато си разказваме за Даниъл Дево, ние с Денис успяваме да се сближим и накрая той ме пита дали знам върху какво е работил Боби, преди да умре.

— Не — отвръщам аз. — Не искаше да ми каже. Да съм изчакал да приключи и тогава съм щял да го прочета. Но беше много въодушевен.

— А споменавал ли ти е за съвместния ни проект?

И този път отговарям, че не ми е споменавал, затова Денис ми обяснява, че идеята била за криминален сериал, който той искал да озаглавят „Сляпо правосъдие“ — бил подметнал на Боби той, Денис, да осигурява сюжетите, а Боби да ги разработва, но сега, когато Боби вече го нямало, Денис обмислял дали сам да не го предложи на Ейч Би О и дали проявявам интерес да му стана агент, понеже Боби винаги се бил изказвал много ласкаво за мен.

Всички сме податливи на ласкателства и на възможността да припечелим някой долар, затова отвръщам, че с удоволствие ще стана агент на Денис, но кой всъщност ще пише сценариите?

— Мислех да се пробвам самият аз — споделя плахо той. — Боби твърдеше, че съм бил роден разказвач и че щом мога да разкажа нещо, значи мога и да го напиша, та си рекох, защо пък не. Така де, кой е по-наясно от мен с тези неща? Освен това си мислех, че от убийството на Рамон Монтевидео може да излезе добър филм.

— Наистина никой не знае по-добре от теб за какво става дума — съгласявам се аз, защото не ми се иска да му пукам сапунения мехур.

— Мисля да се пробвам — повтаря Денис. — Досега все не събирах смелост, но вече ми се струва, че може би е забавно.

Нямам никакво желание да попарвам мечтите му, но рядко ченге си захвърля полицейската значка, за да стане сценарист и да пробие — ако не броим Джо Уомбо^[1] де.

— Знам, звучи доста наивно — продължава Денис, сякаш прочел мислите ми — и вероятно е много по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед, но какво пък. Ако се издъня, ти ще ми кажеш, нали?

— Обещавам да ти кажа, ако се издъниш — потвърждавам аз, а усмивката на Денис е сърцераздирателно тъжна.

— Знаеш ли, смъртта на Боби ме извади от релси — споделя той. — Отдавна не се бях сприятелявал с някого, а ето че той се появи най-неочаквано в живота ми и аз можех да разговарям смислено с него. С повечето познати, и да спорим за нещо, то е къде да идем да вечеряме. А с Боби спорехме истински. Точно той ми даде идеята, че мога да бъда нещо повече от ченге. Струва ми се, че искам в негова памет да опитам. — Изведнъж на гърлото на Денис засяда буца, той бърше очи и се извинява. — Прощавай. Но Боби наистина ми липсва.

Честно казано, ми липсва и на мен и аз също се вкисвам.