Богдан Богданов
Култура, общество, литература (7) (Текстове по културна антропология на античността)

За основанията да говорим за традицията в единствено число.
Елинската традиция

Хуманитарните изследвания често се занимават с коментиране на традиции. Това, което прави подобни изследвания трудни, е, че традициите не са само обективно случващи се редове на приемственост, но и редуциращи сложната им преплетеност по-прости колективни представи за зависимост от миналото. Тези представи са средство за утвърждаване на идентичността на човешкия колектив, субект на дадена традиция. Оттук и последствието, че традициите са компромис на исторически наложила се по-проста визия за приемственост с винаги по-сложен реален път от минало към съвременност.

Обичайният инструмент за справянето с този компромис е разказът. Разглеждани grosso modo, разказите за традиции се делят на два основни типа — митологически и реалистичен. При първия тип се подчертава съвпадането на настоящия статус на някаква общност с този от важното минало, докато при втория се обръща повече внимание на евентуалните промени, които претърпява в хода на времето човешката общност, за чиято традиция се разказва. Крайната проява на митологическия тип традиция е идеята за пълна липса на промяна — настоящето съвпада с някакво минало. При умерената форма на този тип се построява линейна традиция — промените са малки и се нареждат в правия път на еднопосочна пълна приемственост.

При реалистичния тип се конструират повече пътища на традицията, както и прекъсвания и свързвания с други традиции. Тук е мястото на научното историческо изследване, което може да се определи като култивиране на по-добра памет, задържаща повече подробности за хода на една приемственост. Големият въпрос е дали, като изследва историческия път на една човешка общност, историческото изследване трябва да включва в своето описание и опростяващото разбиране на самата общност за традиция. Или, напротив, научното подхождане може да се разгърне толкова реалистично, да развие толкова сложно възприемане на пътя на една традиция, че да се откаже от наложилата се опростяваща колективна представа за приемственост, която следва идеята за „естествено“ дадена и пазена във времето органична човешка общност.

Така или иначе, между научното и останалите говорения за традиция няма сигурна граница. Независимо че могат да изберат, осъзнаят и формулират своето понятие за традиция, изследователите хуманитаристи трудно го следват, тъй като реагират в изследванията си не само като учени, но и като реални хора, свързани с едни или други общности. Изследването на някаква традиция непременно протича на фона на субективна работа по коментиране на собствената принадлежност на изследователя. Затова и прилаганите в историческите изследвания тези по въпроса за традицията не са чисто научни, а представляват компромис с една или друга по-малко осъзната и затова идеологически оцветена постановка за колективна идентичност.

Оттук и двете крайности при историческо занимаване с традиция — изследването, реализиращо еднолинейна схема и постмодерното реалистично подхождане, което отказва да говори за традиция в единствено число. Някъде по средата между тези крайности е умереното становище, че традицията не е естествено дадена, а представлява утвърдило се въображаемо за колективна идентичност. Именно това е, струва ми се, достойната позиция на едно съвременно историческо изследване — да представи утвърдилата се колективна „въобразеност“ на една традиция, но да я прецени по-сложна и по-обективно, като наблюдава и възможните други пътища в историческата съдба на една общност. Принципът на тази постановка е, че като херменевтичен конструкт историческото изследване представлява тълкуване на материал, който също съдържа тълкувания — не само на други изследователи, но и на самите участници в традицията, „конструирали“ своята идентичност чрез действията и възгледите си.

Едно от питанията, което се повдига в тази връзка, е дали и в каква степен изследване, занимаващо се с конкретна традиция, е редно да ползва обща постановка за традиция, а не да следва по този въпрос интуициите на средата, в която възниква. Умереното решение се налага от само себе си. Общата постановка е необходима, но при нея не бива да се остава дълго, тъй като и традицията изобщо е нещо въобразено. Понятието за традиция е временен инструмент за свършване на работа. От друга страна, когато една конкретна традиция се разглежда без уговорено общо понятие, изследването става подвластно на нерефлективна представа за традиция и се излага на опасността с едни или други примери от миналото само да я потвърди.

Двете ситуации на прекалено теоретизиране върху принципа на традицията вън от конкретен материал и на прекалено „заравяне“ в конкретен материал без опора в научно понятие за традиция на практика се явяват комбинирани. Както при всеки познавателен акт, така и в случаите на изследване на конкретна традиция успехът зависи от мярката между двата акта — на уговаряне на общо понятие за традиция и на прилагане върху конкретен материал, което коригира общото понятие и го изпробва в ново прилагане. Само с допълването на тези два акта може да се ограничи прекаленото занимаване с въпроса за традицията изобщо, но и лошото конкретно наблюдаване на традиции като независими една от друга затворени в себе си ситуации.

Подобно диалектично отношение между едно и много, което балансира научното изследване, организира и самите исторически ситуации. Защото те са гъмжило от традиции и един вид работа на историческите субекти по претопяването им в една. Тази работа се довежда до край с идеологически средства. Те са естествени и за историческите изследвания и трудно могат да се избегнат, като се има предвид, че и самият повик за обективност служи нерядко за прикриване на идеологии. Възможно е само едно — да се ограничава тяхната намеса. Това става, когато идеологиите се изваждат на показ и се сравняват с други идеологии. Разбира се, тази работа не е лесна, тъй като идеологиите за традиция, които са вътре в изследвания материал, прилепват към идеологията на изследователя по въпроса и образуват трудно разложими единства.

Историческата наука разполага с традиционен начин за критическо настройване по този въпрос. Имам предвид сравнителното разглеждане, успоредното тълкуване на своя и чужда традиция. Особени предимства в това отношение за нас българите има елинската традиция. Но освен съседството и общата съдба в региона има още един фактор, който прави наблюдаването на перипетиите на елинската традиция особено полезно в теоретичен план. Това е възможността елинската културна приемственост да се мисли в обхвата на 36-вековно развитие. Научното разбиране е естествено затруднено от сложното отношение на непрекъсната нишка на запазения език и прекъснатата на вторичните езици на културата в този обхват от време, както и от представянето на криволиченията на пътя на елинската култура следствие и на други фактори, но най-вече на постоянното й смесване с други култури. Оттук и перфектността на елинската традиция не като образец в културен смисъл, както смятат гръцките националисти или европоцентристите от миналото и съвременността, а като диалектичен модел, който може да се използва при изучаването на всяка традиция.

Вътрешните противоречия в традицията на елинската култура се усещат още в използването на различни думи за назоваването й. Ние сме заели гръцкото „елин“ и „елински“ и означаваме с това име и древната гръцка култура, и евентуалната й цялост до днес. Употребявайки латинското „грък“ и „гръцки“, сочим по-често съвременния етап на елинската култура. Древния и средновековния период наричаме съответно „старо- или древногръцки“ и „средногръцки“. За средногръцката епоха употребяваме и означението „византийски“, а по-рядко ползваното от средновековните гърци „ромейски“, чиято латинска основа сочи историческата свързаност на Византия с Рим.

Сложността на старогръцката традиция, която обхваща близо две хилядолетия, също води до обилие от названия. Гърците от второто хилядолетие пр.Хр. все още не са елини. Омир ги нарича данайци или ахейци, което име е възприето и от съвременната историческа наука. До епохата на елинизма елин, Елада и елински сочат единството на тогавашната традиция на основата не само на общия език, но и на идея за етническа принадлежност. За времето от елинизма нататък се употребяват и други означения. Самата дума „елинизъм“, наложена от историческата наука на 19 век, за да представи новия етап на смесването на елинската култура с източни култури след смъртта на Александър Македонски, на старогръцки се употребява за означаване на чистата елинска реч и оттук на един тип градска култура, при която няма идея за етническа принадлежност. Както казва още в 4 век пр.Хр. Исократ, елин е всеки, който има елинско образование. В съвременния гръцки обаче с думата „елинизъм“ се означава етническата принадлежност на пръснатите по света гърци.

Ако приемем, че елинската културна традиция може да се разглежда в обхвата на 36-вековно развитие, то се дели, сякаш естествено, на три периода — античен от 16 век пр.Хр. до 5 век сл.Хр., средногръцки до 15 век и новогръцки до днес. Двете межди в 5 и 15 век се определят от настъпилите тогава по-дълбоки промени — при прехода от Античността към Средновековието и съотвено от него към Новото време. Или един вид се смята, че промените не са били толкова дълбоки, че да изчезне основанието да се говори за елинска култура от Микена до днес. На свой ред се смята, че това основание не е било налице преди 16 век пр.Хр.

Въпросът е кое е това основание, което като един вид коефициент се пази във всички членове на „дългата формула“ на елинската традиция. Или ако трите периода на многовековната елинска традиция бяха представими като буквени формули, съставени от поставени в скоба изредени подпериоди, които имат пред скоба някакъв коефициент на периода, цялата елинска култура би представлявала дълга формула, съставена от формулите на отделните периоди, включени в голяма скоба, пред която се изписва важащият за всички членове вътре в скобата коефициент на пазещото се единство на цялото.

Тази аритметическа метафора само подчертава, че разглеждана като принцип, всяка традиция е сложно съотнасяне на променими и непроменими елементи в някакво цяло. Въпросът е за характера на отношението на елементите на това цяло помежду им и на свой ред на тях към самото цяло. Във всеки случай става дума за нестабилно и по определен начин отворено, преплитащо се с други подобни цялости цяло. Оттук и последствието, че ефективното разбиране на цялото на една традиция, особено на елинската в обхвата на толкова векове опира до гъвкавата формула, че тя е низ от епохи със свои традиции, които не се поместват в цялото като негови части, а като елементи, участващи и в други цялости. Но независимо от нестабилния характер на цялото на една традиция, за да говорим за него в единствено число, е нужно да имаме пред очи определени трайни, пазещи се характеристики, които остават непроменени в хода на времето. Въпросът е дали е налице подобно константно положение в традицията на елинската култура, за да твърдим, че тя съществува от микенското време до днес, и какъв е характерът на това положение?

Според методиката, в която вярвам, константното положение е един вид вторичен език на културата, който определя нейните „речи“, конкретните й изражения. Аз съм убеден, че, ако не за гръцката култура като цяло, то за старогръцката може да се твърди, че целостта й се определя от трайността на един пазен в нейния ход вторичен културен език, проявен в набор от идеи, ценности и символи и разгърнал се в речите на многовековен дебат около въпроса за добрата общност на съществуването. Мога да опиша този вторичен език на старогръцката култура и основните етапи на разгръщането му само общо.

Според историческата наука елинската античност се дели на три периода — на Микенска Елада (16–12 в. пр.Хр.), следвана от няколковековен преход на промяна, на Класическа Елада (9–4 в. пр.Хр) и на Елинизъм в широк смисъл на думата (3 в. пр.Хр. — 5 век сл.Хр.). Тази тритактност организира и класическия период, който се разделя на геометрическа, архаическа и класическа епоха в тесен смисъл на думата. Триделното периодизиране е традиционно в историческата наука. То се налага не само от реалните отлики между епохите, но и от наложилата се след 18 век като парадигма на разбиране органична метафора за раждане, разцвет и упадък.

Така или иначе, настъпилите по-дълбоки промени между Микенска и Класическа Гърция, от една страна, и класическата и елинистическата епоха, от друга, дават основание да се говори за тези периоди като за обособени единици със своя особена традиция. Което веднага повдига диалектическия въпрос дали различните Микена, класическа Атина и елинистическа Александрия имат достатъчно общи черти, които оправдават свързването им в евентуалното цяло на старогръцката култура? Както се разбира, не само определянето на особеностите на цялата традиция, но и на отделните периоди зависи от доброто уговаряне на трайното на свой ред в хода на един период.

Елинската традиция се открива с микенското време, чието начало се поставя в първите десетилетия на 16 век пр.Хр. Те бележат края на процеса на свързването на културите на установилите се преди около три века на Балканския полуостров индоевропейски племена и на по-рано настанили се тук народности. Важни елементи на получилия се резултат са основните гръцки диалекти, една териториална култура с укрепен град и селски хинтерланд и една социална култура с върхов военен слой и идеология, сложно вплетена в значително променената от местни влияния донесена от индоевропейците митология. Схемата на нашето разбиране е, че новообразуваното елинско начало е съставено от две основни традиции: една — индоевропейска, и друга — средиземноморска. Индоевроепейската е военна и агресивна, свързана с коня и колесницата, на свой ред йерархична и мъжки ориентирана. Средиземноморската е по-земна, ориентирана хоризонтално и отворено с внимание към женското участие в света.

Сравняването на голямата минойска култура на средния бронз и на къснобронзовата микенска култура, която я имитира, поддържа това различаване. От една страна са налице разлики. Микенските градове са крепости с йерархична нагласа и вкус към ясни форми за реална агресия в околното пространство, но и за умозрително обхващане на света. Минойските са отворени към околния свят, хаотични и настроени за живот тук и сега в едно живописно настояще изглежда без идея за надмощие и пребъдване. Гръцкото в Микенска Гърция, което ще се предаде на първото хилядолетие пр.Хр., е като че ли в духа на геометричното подчиняване на части на цяло. Този дух се предава на класическа Елада заедно с аристократизма на гръцката митология. Но и колко разлики между Микена и елинското първо хилядолетие пр.Хр. Най-значителната в териториалното и общностното организиране на живота. Елинското класическо се простира върху малко пространство и развива подвижни институции и слаба йерархичност. Микенското се нуждае от по-голяма територия и се разгръща в йерархия с монархическо върховенство. В това отношение Микена развива образеца на Минойския Крит.

Микенската културата се представя по-добре в двоен ракурс. В едно отношение тя е вече елинска, но в друго е силно свързана с минойската в един ареал, който правилно се нарича критско-микенски. Този ареал влиза в голямото културно пространство на Близкия Изток. Основният му белег е организирането на живота около центъра на дворец град, който владее над селски хинтерланд. Може би силно зависима от трудното производство на бронза, тази йерархична култура не успява да се утвърди в източното Средиземноморие. Културата на Минойския Крит започва да упада в 15 век пр.Хр. поради поредица от катаклизми, към които се добавя и агресията на микенците. На свой ред след 12 век в хода на продължително движение на народи през Балканите погиват и микенските центрове.

Бавно се оформя новият начин на организиране на живота — на по-малки територии, в по-подвижни общности, съсловно, но по-отворено към околния свят. Йерархиите се скъсяват, събраните по-рано няколко власти във фигурата на монарх се разделят и организират все по-демократично. Този тип живот, исторически по-успешен от този на микенците във второто хилядолетие пр.Хр., има политическо битие в първата половина на първото хилядолетие пр.Хр. и дълго културно съществуване. В някои отношения то продължава и до днес. Ако традицията е един вид предаване, от второто към първото елинско хилядолетие пр.Хр. преминават видоизменените гръцки диалекти, много символи и идеи, както и митологията — повече с многообразието и символизма си, отколкото с йерархичната си идеология. Не преминава опитът на микенците да организират живота в рамките на по-голяма държава и по-голяма общност. Този опит на едрото и обемното се проваля пред дребното и повратливото на прииждащите племена между тях и на роднините дорийци, прекарали много векове далече от Балканите.

Интересно е да се вчетем в това, което казват самите елини за промяната между второто и първото хилядолетие пр.Хр. Казаното е оплетени митологически разкази за династически борби и завоювания. Идването на дорийците на Балканския полуостров в митовете има превратния вид на разкази за трудното отместване на стари династии, свързани с други богове, станало при т.нар. завръщане на Хераклидите в градовете на Пелопонес, на потомците на Херакъл, чието потекло тръгва от Зевс. Сложна транспозиция преди всичко на символи. В митовете си елините фиксират голямата промяна в традицията между второто и първото хилядолетие пр.Хр. само косвено. В речта на митовете никога не се говори пряко за своя свят. Елините постоянно се опитват да се изразят по-пряко за света си и имат успехи в тази насока. Но инструменталното слово на прозата на Аристотеловата „Политика“, която формулира максимално пряко трайното положение, организирало класическата елинска култура, е по-скоро изключение.

Думата е за града държава. Полисът е общностната организация, осигурила трайността на ценностите на тази култура и на излъчената от нея цивилизация. Малко общество с променими граници и силна отвореност в много посоки — за хора отвън и отдолу. Бързо променима и адаптивна човешка среда, способна да не зависи от неплодородната си земя. Каквото и да прибавим към тази характеристика, тя щя остане абстрактна, ако си представяме трайното на елинската класическа култура като един принцип. Културите разчитат най-малко на две начала. Още при образуването си на прехода от второто към първото хилядолетие пр.Хр. класическата елинска традиция се раздвоява — на бляскавото минало на ахейците, поддържано в по-изтънчения живот на наследилите ги гърци от Йония, и на агресивното настояще на спусналите от север роднини: северозападногръцките племена и дорийците. Едното е време на силна памет, смесеност и цивилизация, другото — на по-чист индоевропейски елемент, на по-ниска, но действена култура.

Не сме наясно с белезите на йонийското и дорийското начало, нито можем да разположим добре във времето проявите на техния „конфликт“. Между тях е появата по типично дорийски места на храма, най-изразителния символ на античното елинско битие. И все пак класическата елинска култура не е амалгама от ясни елементи, а отношение на спорещи варианти. Същественото е в допълването и смесването им. Функциите си разменят местата. Такъв е случаят с подвижните и отворени дорийци от епохата на архаиката, които по-късно стават консервативни и затворени за сметка на по-обременените с минало йонийци, които в епохата на класиката се превръщат в носители на отвореността, на новото и духа на настоящето. Пионерът на смесването е Атина. Тя осигурява единството на класическата елинска култура, като съчетава щастливо йонийската изтънченост и дорийския ригоризъм.

Не разполагаме с достатъчно свидетелства, за да очертаем класическото време между 9 и 4 в. пр.Хр. като регионално разнообразие с повече посоки. Ясно е само това, че от разнообразието и отвореността в епохата на архаиката се преминава към затваряне и съперничество на две традиции в опита за свят с едно върховенство. Съперничеството между Атина и Спарта от епохата на класиката продължава линията на по-старото съперничество между йонийци и дорийци. То придобива политически израз в образуването на свои територии за налагане на демократически или олигархически строй, довело до конфликта на Пелопонеската война. В този конфликт побеждава политически Спарта, но отворената култура на победената Атина поема триумфалния път на цивилизация, обединила разкъсаното пространство на Елада.

Има нещо подобно в преходите от Микена към класическата епоха и от класиката към елинизма. Микенската социална организация погива, но чрез митологията и Омировия епос нейният аристократизъм се преобразува в ценностите и символите на една висока култура, която служи на неаристократичния гръцки полис и става основна линия на античната елинска традиция. Така и при прехода към елинизма погива полисът като политическа форма, но се запазват неговите ценности и културни ориентири. Между тях е различаването на трите интелектуални дейности на политиката, историята и философията, ползвано и от нас днес, както и двата вида история — научната на Тукидид и обхватната културна на Херодот, регистрираща не само събитията, но и човешките тълкувания за тях.

Постоянни трансформации на едно в друго, традициите са реторти за предварително изпробване на някакво бъдеще. Класическата елинска традиция подготвя европейските културни жестове. Същевременно тя върши и своята специфична работа, дебатира по въпроса за ефективната общност, достатъчно затворена и самодостатъчна, но и отворена към широкия свят. Недоволни от бъркотията на полисното съществуване, много елини от 4 в. пр.Хр. мечтаят за голяма държава с монархическо върховенство. Те я постигат посредством неелински образци. Така загубили шанса за голяма държава във второто хилядолетие пр.Хр. и живели разкъсано в първата половина на първото, което като че ли отговаря на характера им, елините получават голяма държава чрез чужди неелински сили — чрез Филип и Александър Македонски, чрез неговите наследници в елинистическите монархии и най-после чрез Рим. Техен е полисът, а не голямата държава, но те мечтаят за нея и я постигат като чужда идея и организация, като компенсират тази чуждота с една развила се върху обществената практика на полиса култура с важни дълготрайни термини като свободата на индивида, партикуларното разнообразие и различаването на минало и настояще.

При това превръщане на социалните форми в културни старото не се забравя. Наследената от Микенското време и преобразувана в Омировия епос аристократическа митология в епохата на елинизма съсъществува с варианта за култура, наследен от класическа Атина. В традицията на литературата първото наследство тече по линията на епоса и високата литература, а второто — по по-ниската линия на прозата. Една като назоваване и усилие на културни дейци, традицията е разслоена на подтрадиции в хоризонталния план на отношението между регионални култури, но и във вертикалния на отношението на културни нива в диалог и обмяна.

Разслояването започва с несъвпадането на речта на редовото обществено битие с тази на високата култура. Именно полисното съществуване, което не следва идеалите на високата линия на епоса, води до появата на форми на по-ниско поетическо слово, а и до прозаически дискурси, които служат по-добре от поетическите за разбиране на актуалното съществуване. Гледана като набор от речи, елинската класическа традиция е един вид низхождане от високото условно поетическо към неусловното всекидневно говорене, проявено в различаването на поезия от проза, на епос от актуална лирика вътре в поезията, но и на висока реторична от близка до всекидневния език реч вътре в прозата. На съсловната по дух висока литература на свой ред се противопоставя ниска народна словесност, за която знаем малко.

В случая не говоря за литературна традиция в тесен смисъл на думата. Речите на старата елинска литература са културни практики. Оттук и възможността от върха на Омировия епос до низината на ораторските партии на Демостен или „Характерите“ на Теофраст да усещаме работещата традиция, вътрешно разслоена и сложна, но с трайна постановка за разбирането на света. Трудно е да я изкажем като формула. Но, така или иначе, тя се върти около въпроса за ефективното поместване на някакъв наш свят в света. Именно нейните паметници са достигнали до нас. За другите пътища на елинската традиция се досещаме по отгласите им в главния път, станал главен поради работата на античните тълкуватели и продължаването на тази работа във Византия и Европа от Ренесанса насам.

По подобен начин, както от един вариант на древната индоевропейска култура се поражда елинската, от един вариант на елинската се поражда традицията на европейската цивилизация. Което не означава, че елинската традиция е етап на индоевропейската, нито че европейската традиция е етап на елинската. Елинското в Европа може да бъде назовано, но то има ново качество поради отношенията с елементите на други традиции. Така или иначе, работата опира до формулирането на съдържанието на тези елементи в различни ракурси. Съвременната европейска цивилизация дължи на елинската традиция ценностните ориентири на прогреса, промяната и конкретните им прояви в дейностите на историческото изследване и занимаването с политика. Но тези ценности и дейности са същите само в едно отношение. В друго те са различни, защото не са сами по себе си, а са елементи на система, в чийто контекст значението им се променя. Идеята за промяна и усъвършенстване на настоящия живот е набелязана в партикуларното битие на гърците от класическата епоха, но днес тя е драматично разгърната. По подобен начин елинската културна традиция достига до идеите за глобалното и универсалното, но днес европейското съществуване практикува тези идеи на несравнимо повече нива на живота.

Не съм сигурен, че формулирах точно нужните основни положения, от които смятам, че е редно да се изхожда при научното занимаване с античната елинска традиция. Така или иначе, тези положения не бива да се препоръчват, защото са избор, който зависи както от изследвания материал, така и от позицията на изследователя. Сигурен съм обаче, че имаме право да говорим за целостта на една традиция само ако сме в състояние да формулираме комплекса от трайни елементи, който се пази в нея. Представям си този комплекс като един вид раздиплящ се в „речи“ вторичен език на културата, без да зная кога хуманитарната наука ще е в състояние да ги представя по дискурсивен начин. Оттук и манифестният характер на това есе за елинската традиция.