Богдан Богданов
Култура, общество, литература (20) (Текстове по културна антропология на античността)

Разноречие и идеология в „Политика“ на Аристотел

Пръв значителен паметник на европейската политическа наука, Аристотеловата „Политика“ има висок принос за оформянето на основния кръг от идеи и термини на съвременната политическа идеология. Тя кръщава и самото понятие политика, независимо че първоначалното значение на думата е широко и непредметно — politika означава „неща отнасящи се до полиса“.

Тези заслуги контрастират на конспективния вид на „Политика“. Както и други книги на Аристотел, и тази е дело на трудолюбиви ученици в Ликейона, чиито лекционни записки са били прегледани от учителя, но по всяка вероятност са останали без окончателна редакция. Съвременните изследователи предполагат, че философът направил все пак една съществена добавка към делото на своите студенти — последователното изложение на първата книга. Като вероятно последствие от недоправата или колективния начин на творене в „Политика“ са останали не малко противоречия. Но не тях имам намерение да коментирам, а разноречието, породено от особената мисловна позиция на философа.

Идеализмът и ограниченият прагматизъм в мисленето на Аристотел

Също като Платон Аристотел е велик идеалист и есенциалист. Макар че не върви по пътя на учителя си по доста въпроси, мисленето му следва принципа на отнасянето на всяко мислено нещо към идеала на съответна същност. Що се отнася до предмета човешко общество, основната разлика между двамата е, че, докато учителят анализира обществените проблеми, като изгражда модел за идеална държава, ученикът не прави само това. Аристотеловият модел за държава стои по-близо до реалните обществени обстоятелства на неговото време. Той обсъжда в „Политика“ конкретни въпроси на тогавашната държавност на основата поредица от описания на действителни държавни устройства. Едно от тях е достигнало до нас — „Атинското държавно устройство“.

Аристотел се опира на умозрителен модел за държава, но същевременно ползва емпиричен материал, който го отклонява от модела. Това разноречие води до продуктивна непоследователност. На не едно място в изложението на „Политика“ уважаващият разнообразието Аристотел прави вметки, в които коментира несъвпаденията между модела за обществено устройство и определени реални положения. Ето един пример от четвъртата книга: „Често се случва така, че едно държавно устройство, което по закони не е демократическо, се управлява демократично поради обичая и начина си на ръководство, а също и обратно — при други държавното устройство е по закон демократическо, но според начина на ръководство и обичаите си е по-скоро олигархическо“ (1292 b). Още един пример от втората книга: „Фактът, че народът е спокоен, въпреки че не участвува в управлението, не доказва, че такъв ред е правилен“ (1272 a). Става дума за критската държавна уредба.

Особено в пространната критика на Платоновата „Държава“ във втората книга на „Политика“ Аристотел показва практическа интуиция по въпроси, които не би могъл да развие и да формулира отделно. Във връзка с това, че не приема прекалената затвореност и вътрешната еднородност на общественото устрояване в идеалната държава на своя учител, той казва: „Държавата е множество, а ако става все по-единна, тя ще се превърне в семейство, а семейството — в един човек, защото бихме казали, че семейството е в по-голяма степен нещо еднородно отколкото държавата, а отделният човек — от семейството. Така че дори ако някой можеше да постигне това, не би трябвало да го прави, защото ще премахне държавата. Държавата се състои не само от повече хора, но и от хора видово различни — държавата не възниква от еднакви хора“ (1261 a).

Критическата позиция спрямо Платоновата идеална държава довежда Аристотел до аргумент, който се развива едва в новото време — обществото интимно зависи от разнообразието на свързаните в него елементи. Разбира се, в съвременността се отива по-далече — на основата на различаването на инстанциите на държавата и обществото, се настоява за относителната самостоятелност и непогълнатост на определени обществени елементи от държавното цяло. Аристотеловото време и самата Аристотелова мисъл не познават различието между държава и общество. Думите polis и politeia, които значат основно „град“ и „държавно устройство“, в текста на „Политика“ представят смесено съвременните идеи за държава, гражданска общност и в най-широк смисъл общество. Така че в определени пасажи на „Политика“ Аристотел пледира за динамиката на едно по-отворено общество, но той не развива и не осъзнава тази идея. Идеалът му е обърнатото към себе си самодостатъчно затворено общество. Оттук и основанието на Карл Попър да нареди Аристотел сред великите идеолози на затвореното общество във втория том на „Отвореното общество и неговите врагове“. Увлечен от тезата си обаче той не забелязва, че, критикувайки Платоновата теория за държавното устрояване, Аристотел опира до разнообразието, една от основните ценности на отвореното общество. Разбира се, като подчертава есенциалистката му позиция, Попър е все пак прав. Авторът на „Политика“ така и не преодолява в оценките сърцевината на затвореното общество, благото на непромяната. Той стига в страха си от промяната дотам да настоява, че лошото реално устрояване по-скоро трябвало да се пази, отколкото да се променя.

Същевременно майстор на компромисни решения, доколкото компромисите са несъзнат механизъм за приемане на другото и различното, Аристотел е несравнимо по-открит към реалния свят от Платон.

Той е чужденец и външен човек в Атина. Вероятно на тази основа изпитва влияние от софистите, тези интернационални люде на епохата, също практици и изповядващи възгледи, които вероятно бихме оценили като по-близки до нашите, ако притежавахме техни текстове. Знаем, че са били чужди на Платоново-Аристотеловия есенциализъм и че са схващали обществото като договор за общо добруване на естествено равни индивиди. Софистите се интересували от конкретното устрояване на градове, участвали в създаването на конституции, на писани закони, които гарантират доброто съжителство на гражданите в новоосновани колонии.

Долавяме нещо, което приемаме днес — в софистическите проекти за държавно устройство човекът остава непогълнат от държавата. Докато за Платон и Аристотел човешкото същество е или изцяло извън държавата общество, ако е роб, жена или чужденец, или е изцяло нейна част, ако е гражданин. По-късната традиция поема по Платоново-Аристотеловия път. Затова става не оцеляват документите на софистическия емпиричен, релативистичен и вероятно по-социологичен начин да се мисли за обществото. Аристотел познава и критикува тази линия на прекалена вяра в ефективността на писаните закони и прекалено техническо отношение към възможността да се регулира общественото съжителство. Същевременно тя оставя следи в неговия компромисен начин на мислене.

Понятията за господарска и политическа власт в „Политика“

Една от тези следи е особено дълбока в „Политика“. Става дума за различаването на два вида власт и устрояване — това на полиса и това в отделния дом. Аристотел поставя началото на един начин на мислене, който поражда след векове идеята за съвременната парламентарна държава. Той прави разлика между господарската власт на мъжа над жената, на бащата над децата и на свободния над роба, т.е. властта над неравни и политическата или гражданската власт в полиса, която е над равни. Първата се осъществява основно в отделния дом, в семейството, а втората единствено на равнището на гръцкия полис. Извън Елада, и изобщо там, където има царска власт, държавната власт не се отличава от господарското водене на делата в отделното семейство, смята философът. Докато в Елада обратно е непопулярна царската власт, защото за разлика от варварите, по природа наклонни към робуване, елините са склонни към равенство. На гърците им е дадено по природа да са равни, оттук и естественото наличие на гражданско или политическо устрояване при тях. Разбира се, това важи само за свободните граждани. Положението на жените, децата, на занаятчиите и наемниците в един елински полис, също като при варварите пред техния цар, за Аристотел е един вид ограничено робство.

На тази основа в „Политика“ се поражда противоречие при определянето на държавата. Полисът е по начало висша естествена общност, обединяваща по-малки естествени общности. Полисната общност свързва родове и села (1281 а) или домове, единици с типична господарска власт. От друга страна, Аристотел определя полиса като множество от граждани, като общност на равни помежду си хора(1328 а). Така в разбирането му за държава се преплитат две идеи — чрез общността на семейството и неговата господарска уредба тя обхваща всички хора, но, от друга страна, е с по-ограничен обхват и включва само обществото, общността на хората с политически права, на гражданите.

В тази връзка ми се струва неправ Джовани Сартори, като твърди, че гръцкият град не е държава, а общност. Въпросът е в това, че в онова време държавата и гражданската общност не се различават и за тях се говори с един и същ термин. Поради тази причина, като се опира на разнообразния емпиричен материал, произхождащ от различни градове, философът изпитва трудност да определи по един начин и понятието гражданин в „Политика“ си служи с няколко допълващи се определения, които следват различни в различните елински полиси критерии за разделяне на гражданите от множеството на останалите хора.

Това не му пречи да определи есенциалистки политическата власт като природно положение — равният, този, който е гражданин, е по природа способен да управлява и да бъде управляван. Както е естествена несменяемостта при господарската власт, така е естествена сменяемостта, основният белег на проявяващата се в един вид гражданска добродетел политическа власт. Тази власт е над равни помежду си хора, които я упражняват за определен срок въз основа на приети от гражданското множество правила за редуване. В една среда, която е по природа общежитие на равни, властта трудно се превръща от политическа в господарска. Това прави евентуалното й узурпиране дълбоко несправедливо.

Двата вида власт в елинските полиси и съвременната държава

Голямата заслуга на Аристотел пред съвременния свят е в това, че, макар и в общ контур, той отделя в „Политика“ господарската власт от комплекса на това, което в бъдеще ще прерасне в идеята за държавно регламентирано демократично управление в условията на развито гражданско общество. Политическата мисъл на философа е стимулирана от разнообразния обществен опит на елинските полиси от 4 в. пр.Хр. Осъзнаването на този опит довежда до специализираното му проявление в един вид наука, паметник на която е „Политика“. Същевременно елинският обществен опит е и своеобразен предел за Аристотеловата политическа мисъл.

Колкото и модерно да изглежда днес, общественото устрояване на елинските полиси от 5 и 4 в. пр.Хр. се отличава силно от това на съвременните общества с парламентарна държавна уредба. Основната разлика е, че полисите са малки граждански общности, от което следва възможността всички граждани да участват в работата на народното събрание, държавните длъжности да имат почетен характер, да се заемат по ред и писаните закони да са малко на брой. Възможността за пряко обществено действие, а и малкият брой на дейностите, на които отделният гражданин е самостоятелен субект, правят излишна по-сложната кодификация и наличието на конституция. По начало доверие се изпитва към неписаните традиционно осветени морални правила. Елинските полиси са по-скоро затворени традиционни отколкото модерни отворени общества.

На свой ред съвременната парламентарна държава организира живота на многобройно население, по-голямата част от което има граждански права. Властта се гради със система на представителство, политически партии и управленски елит. Основните държавни длъжности са изборни и заплатени. Законите са многобройни, развити около основния закон конституцията и съпроводени от мрежа от още по-многобройни наредби и правила. Това гарантира свободата за обществено действие на голям брой граждани, и то на много нива и в много области. Към това се добавя и разликата, че съвременната парламентарна държава има две грижи, които са непознати за елинския полис — тя охранява т.нар. човешки права и осигурява на гражданите определени жизнени блага.

Естествените или човешките права са вече предмет на рефлексия при софистите от 5 и 4 век пр.н.е. По-късно темата се развива от стоическата философия. Постулирани от римското право, тези права стават практика на римското законодателство от императорската епоха. Но едва на основата на християнското мировъзприятие Новото време прави от тях действителна политическа реалност. Елинските полиси работят само с политически права, които третират всички въпроси. Класическата елинска тенденция е да не се развиват права, които да се отнасят за по-широка категория от хора, отколкото са гражданите.

Още по-слабо е фиксирана областта на естествените човешки права. Те са грижа на религиозната област. Между затвореното общество на полиса и природата не съществува междинното звено на светския обществен живот с по-отворен характер, какъвто е случаят в съвременна Европа. От държавата-общество се преминава в областта на природата с посредничеството на една религиозна празнична култура, която смесва проблемите на общественото и на природното съществуване. По време на религиозното празнуване човешките проблеми се решават с един вид подмяна и свързване с други по-общи проблеми. Естествените човешки права са проблем, който се обсъжда само косвено и колективно, какъвто е например случаят с женските права в древна Атина, защищавани утопично по време на големия празник в чест на Деметра т.нар. Тесмофории.

Подобна съществена разлика между елинските полиси и съвременните общества откриваме в третирането на икономиката. Съвременната държава гарантира на гражданите определено жизнено благосъстояние, което не е без връзка с нормата на човешките права. Същевременно тя допуска съществуването на необхванато от държавните институции общество и на независима сфера на икономическа дейност.

Изобщо съвременната държава е отворена икономически, което й позволява да бъде в отношение с външни стопански системи.

Елинският полис е затворен и автаркичен, идеалът му е икономическото самозадоволяване, което се счита за основен гарант за независимост. Този идеал се постига със задържането му на потребяването в граници, които се осветяват от устойчиви ценностни положения. Тези положения се изповядват и от Аристотел в „Политика“ — например това, че е престижно само занимаването със земеделие. Занаятчийството, търговията и особено печеленето на пари с пари са непочитни дейности. Така че, като се изключи разпределянето на държавна земя, класическият елински полис няма икономически задължения към гражданите. Стопанското битие не е негов предмет. Икономиката, както сочи и гръцкият корен на думата (oikos означава „дом“ и „семейство“), е грижа на отделното семейство. Негосподарското уреждане на отношенията владее само политическото битие на гражданите. Именно за да може политиката да бъде независима от стопанската сфера на живота, потреблението и целият начин на живот в класическия полис се пазят от промяна и се задържат в границите на строго охранявана норма. Един вид се мисли, че нарастването на благата води до разрушаване на гражданската уредба и до господарска форма на власт в полиса.

Това, което наричаме политическо уреждане на отношенията в полиса, още по-слабо се реализира в областта на тогавашните международни отношения. Те се изграждат изцяло на господарския принцип на подчинението независимо дали става дума за подчиняването на полис от полис или на полис от чужда монархическа държава. Именно тук е голямата разлика между античността и най-новото време от втората половина на нашия век. Политическата или гражданската форма на организиране днес се разпростира не само в областта на стопанския живот на отделните европейски държави, тя става факт и на международния икономически живот.

Разбира се, господарската и политическта форма на организиране на управлението не са абсолютно отделими. Господарството остава неизбежен коефициент при всяка власт, независимо че гражданската власт се занимава и с това да го ограничава. Аристотел знае това. Грижата му като реалист е да следва природата и да избягва крайностите. Затова неговият идеал за държавно устрояване е ненапрегнатото смесено устройство на т.нар. полития, която съчетава добрините на демокрацията и аристокрацията — в управлението участвува по-голямо множество от граждани, но ръководните длъжности се заемат от малцинството на благородните, т.е. на можещите да управляват. Това е така да се каже естествена господарска добавка към равенството в гражданската общност.

Принципите на затвореното общество в Аристотеловата политическа мисъл

Колкото и зависим да е от политическия опит на своето време, Аристотел определено го надхвърля, като отграничава управлението от граждански тип и набелязва неговите черти, някои от които като сменяемостта и определеният срок са белези и на днешната парламентарна форма на власт. В този смисъл авторът на „Политика“ поставя основите на теорията на конституционната държава и същевременно на съвременната политология. Това е прогресивната посока, в която мисълта му отива отвъд опита на своето време.

Но мисълта му надхвърля и в реакционна посока практиката на онова време, което доказва със събитията си, че малките полиси не могат да съществуват затворено и автарктично. Търговската обмяна обхваща все повече и повече елински полиси в 4 век пр.Хр. От друга страна, те постоянно са жертва на агресия — било един на друг, било на негръцка сила, която ги подчинява или поглъща. Аристотел не реагира емпирично и не прави обобщение на тази основа, а постъпва като Платон — въвежда корекцията на идеално положение. То е още по-идеологично и подменящо реалността от Платоновата утопия, тъй като според мисленето на Аристотел става дума не за идеална реалност някъде другаде, а за природа и цел, която предстои да се реализира в хода на самоосъществяването на полиса. Това идеално положение е затвореното, самодостатъчно общество-държава. И на двете си равнища — като господарска уредба за живот по принципа на оцеляването и като гражданска общност по принципа на добродетелния живот и щастието полисът на Аристотел е така да се каже спрян и предпазен от опасностите на промяната.

Ако за господарската уредба на дома подобно мислене е на място, защото за затвореното като уредба, върви да се мисли затворено, за гражданската общност, чиято уредба е основана на равенството, идеалът на пазещото го затваряне изглежда несъответен. Щом е егалитарна, гражданската общност би трябвало да допуска някакво разноречие и разнообразие, а оттук да предполага промени и развитие. Но понеже за Аристотел развитието е нещо опасно, неизбежното му присъствие в този контекст води до появата му в превърнат вид. В проекта за идеална държава, който чертае философът в „Политика“, става дума не за развитие на обществото, а за усъвършенстване на отделния гражданин. Егалитарната гражданска общност, полисът съществува поради своята целсъщност да създава условия за постигане на добродетелния живот и щастието на своите граждани.

От текста на „Политика“ не става ясно дали става дума за специфичната гражданска добродетел, чиито основен белег е способността на гражданина да управлява и да бъде управляван, или за добродетелта изобщо и дали, ако става дума за второто, то се постига по-добре не с политическа, а с теоретическа дейност, не с активен, а със съзерцателен живот. Може би за Аристотел активният политически живот на гражданина е нещо като подготовка за постигането на висшата добродетел. За тази метаморфоза-подмяна на общественото развитие с лично нравствено усъвършенстване съществуват много исторически примери.

Опитът на съвременното гражданско общество е различен. Разпростряло се като начин на уредба от политическата сфера и към другите области на обществения живот, то в значително по-ниска степен създава подобни тотални решения. Съвременното отворено общество и винаги по-затворената от него държава нямат грижа нито за висшата добродетел, нито за щастието на своите граждани. Те създават само условия всеки да направи своя избор. И то не просто в името на чистия принцип на индивидуалната свобода, а по някакъв начин и користно в името на добруването на самото общество.

Бидейки предимно отворено, съвременното общество търси това добруване в промяната, развитието и растежа, а те на свой ред са възможни само на основата на разнообразието. Различията в разбирането за щастие стават така да се каже ресурс за развитието на съвременния свят. Обратно — нормирането, отнасянето по бащински към безпомощните пред проблема за щастието граждани в теорията на Аристотел е не само израз на грижа към тях, но и един вид предпазване от опасната за обществото промяна съобразно скритите принципи на затвореното общество.

Евентуалните поуки от Аристотеловото политическо мислене

Дали е достатъчно, стъпили на съвременна либерална платформа, да обвиним философа, че не е постъпил по-последователно емпирично, а е довършил работата си в „Политика“ като идеолог на затвореното общество? Не е ли по-полезно, да направим и обратното, да заемем Аристотеловата гледна точка и да забележим един от основните недостатъци на съвременното политическо и политологическо мислене — това, че увлечено от патоса на специализацията и увереността във възможностите на съвременния свят то забравя за пазещите се стари пластове в културната природа на съвременния човек.

Независимо че за тях е трудно да се мисли дискурсивно, не бива да се изплъзва от вниманието, че те напомнят за съществуването си. Правят го все по един и същи начин — смущават хода на обществената промяна, като пораждат като един вид спирачка някоя от проявите на затвореното общество. Текстът на Аристотеловата „Политика“ сякаш напомня, че затвореното общество е нещо като пазител на инстанцията на бавно променящото се време в културното битие на съвременния човек.

Настоящият прочит на трактата на Аристотел между другото подчертава, че в днешния преход към гражданско общество се намираме в ситуация подобна на тази на елинския полис от епохата на класиката. Също като в класическа Атина, в условията на тоталитарната власт ние имахме държава, но не и общество. Сега при желанието да оставим миналото и да влезем в обединена Европа, сме изправени пред трудната задача да създадем липсващото ни общество и да не допуснем склонната към затваряне държава да продължи да ни обхваща без остатък, така щото от нейната прегръдка да изпадаме в сферата на традиционния обществен живот на миналото или направо в света на безвременната частност.

Политическата теория на Аристотел сякаш сочи, че има и други възможности, че държавата може да обхване всичко, че равенството може да бъде за малцина, а неравенството и господарската власт да станат залог за сигурност и пребъдване в непромяната. Либералният патос, който ме води в тези редове, ме кара да повторя цитираното по-горе място от втората книга на „Политика“: „Фактът, че народът е спокоен, въпреки че не участвува в управлението, не означава, че такъв ред е правилен.“ Това е така дори ако народът не желае да участвува в управлението и изпитва удовлетворение единствено от коментирането на несъвършенствата на управниците.