Богдан Богданов
Култура, общество, литература (11) (Текстове по културна антропология на античността)

Елинистическата култура

Обща характеристика

Още в тенденциите, характеризиращи елинистическото общество, се долавят тези чувства, настроения и оценъчни ориентири, които лягат в основата на елинистическата литература и изобщо градят атмосферата на елинистическата култура. Без познаването на тяхната съвкупност не бихме могли да разберем особената мирогледна ситуация, налагаща и нови средства за израз в елинистическата литература. Изобщо разглеждането на литературата по необходимост налага основанията й да се потърсят в съвкупността на тези обществени настроения и ценностни ориентири, така като най-напред на това ниво процесите на обществото биват преведени на език, понятен за отделния човек. Най-напред тук става дума за свободата и щастието на индивида и се изработват норми — идеални инструменти за набавяне на удоволствие, дадена е насока за това, как да се разбира красивото, отговорено е на въпроса за отношението на живота към смъртта.

Съвкупността, за която става дума, не може да се наблюдава сама по себе си. Тя е проявена в тенденциите на обществения живот, в бита, в духовната култура, в това, което често доста условно наричаме култура или цивилизация, но затова пък можем да наблюдаваме по-непосредствено, тъй като е по-непосредствено проявено.

В края на предишната глава бяха отделени двете основни мирогледни реакции, свойствени на елинистическата културна епоха — универсализмът и индивидуализмът. За да бъдат разбирани конкретно, в контекста на това време, редно е да ги поставим до една трета черта, характерна за времето, която обикновено не се взима предвид. Думата е за принципно нереалистическото отношение към своята съвременна действителност. От една гледна точка, елинизмът не се различава от епохата на класическия полис и продължава да възприема света в безвременен условен план. Наследената от родовото време елинска митология продължава да му служи като универсално средство за израз. Добавят се и нови форми, обслужващи митологическото възприятие — сега получават разпространение астрологията и магията, същевременно на традиционните митове се гледа с по-друго око.^[1]

От друга страна, елинизмът в по-висока степен от всяко друго антично време се оказва способен за реалистическа реакция. Откриваме я в художествената литература, в астрономията, географията и медицината. За тази тенденция ще става дума много пъти по-нататък в изложението. Но трябва да се каже предварително. Колкото и определено да се усеща в опазените паметници, реализмът сам по себе си не е основна тенденция на епохата. Застъпен във върховия културен слой, и то в първата половина на епохата, той се съчетава компромисно или отстъпва пред една или друга проява на нереалистическото светоусещане.^[2]

Както се разбира и от отношението на тези две тенденции, елинизмът не познава простотата на класическата полисна култура. В елинистическата култура се наблюдават страни и слоеве. Съществуват върхов и низов слой, в низовия различаваме градска култура на масовия вкус, както и селска, консервативна, пазеща местните традиции, често неизпитала влиянието на градската цивилизация. Наблюдават се и области с определен народностен колорит, за които знаем само по принцип. Така че впечатлението за единството на елинистическата култура се дължи донякъде и на липсата на данни. Що се отнася до взаимоотношението на културните области, установено е само това, че в първия век на своето развитие градската елинистическа култура експанзира и местните култури приемат някои нейни черти. Но по-късно започват да експанзират тези местни култури, които се опълчват срещу една от съществените черти на градската култура, срещу светското реалистическо световъзприемане.^[3]

И все пак може да се говори за някаква степен на единство в елинистическата култура. Отделните страни придобиват обща окраска, защото са включени в сравнително единно социално пространство. Споява ги донякъде и предходната елинска традиция. Голяма маса негръцки елементи, които приема, елинистическата култура успява да преведе на езика на старата елинска традиция. И в този смисъл тя е в по-висока степен етап на елинската, отколкото на източната култура. В това убеждава фактът, че в редица случаи неелинското се възприема по модела на традиционно елинското. Примерно Птолемей ІІ Филаделф се оженва за своята сестра Арсиноя, подражавайки на фараоните. В този акт е моделирана връзката на македоно-гръцката династия с египетската монархия. Но Птолемей може да стори това и поради един прецедент в гръцката митология — Зевс е съпруг на своята сестра Хера. Още един пример. Обожествяването на елинистическите царе се върши, общо взето, по египетски модел, но то е и елински обичай. Още преди епохата на елинизма елините практикуват обожествяването на хора.^[4]

В един по-тесен ъгъл на зрение елинистическата култура може да се разглежда като своеобразна спойка на елински елементи, които в по-ранното време съществуват отделно. Сега в епохата на елинизма биват приближени йонийската изтънченост и атическото културно слово, сицилийската монументалност и способната за рефлексия островна култура. Същевременно чуждите неелински елементи от Изток и Запад, поне в началния етап, влизат в елинизма опосредствано през някоя „провинциална“ елинска област. В йонийската култура на пети и четвърти век пр.н.е. примерно има вече много източни елементи и още тук те са означени по елинистически.^[5]

И така, гледано откъм традицията, и то с критерия на системата, елинистическата култура може да се възприеме за етап на елинската култура. Същественото в тази гледна точка не е връзката на гръцките с негръцките културни елементи, а свързването на функциониралите отделно до този момент по-малки елински култури. Това свързване, което става на основата на новите обществени нужди, усилва елинския елемент, прави го по-витален, едновременно с това още по-силно става едно качество на елинската култура, проявило се и в микенско време — контактността, способността да се вгражда чуждото в своето.

Езикът

Инструментът, чрез който се осъществява единството на елинистическата култура, е единният език. Елинизмът е гръкоезично време — в трите последни века на старата ера на елински се говори от Сицилия до бреговете на Инд и от Египет до северните брегове на Черно море. Това не означава, че местните езици излизат от употреба.^[6] Но въпреки че на места действат силни съперници (например арамейски в Сирия и Палестина), гръцки е предпочитаният език. И не само в търговските сделки. Официален административен език в държавата на Александър и елинистическите монархии, той е универсалното средство за всички видове културно общение.

При превръщането си в инструмент на новата културна епоха гръцкият език претърпява съществени промени.^[7] В своя нов период той се нарича койне — това ще рече общ език. Названието е условно, защото в епохата на елинизма регионалната гръцка реч наистина прераства в език, който се говори на много места и от различни слоеве на населението. Промяната е съществена, като се има предвид, че до това време гръцки съществува под формата на отделни диалекти. При тази промяна диалектните различия не изчезват напълно. Гръцки не достига до високата степен на унификация, която наблюдаваме по-късно в експанзиращия в Средиземноморието латински език. Най-напред отделните диалекти се запазват в частното общуване, на тях се творят и някои местни култури. От друга страна, общият гръцки, колкото и да се унифицира, съществува в разновидности — в една форма се говори по пазарищата, в друга го ползва администрацията, в трета го виждаме застъпен в художествената литература.^[8] Той е по-скоро тенденция, норма, която се налага в училището. Тази норма се реализира само в т.нар. литературно койне. Говоримото койне, основният извор са надписите на камък, се различава от литературното по това, че е по-слабо унифицирано, много по-разнообразно и в този смисъл по-живо.

Художествената литература от своя страна ползва такъв тип елински, който съответства на нейните задачи. Съществува низова литература на говоримо койне, историческата и ораторската проза се пишат обикновено на литературно койне. Поезията пък, в зависимост от жанра и предпочитанието на поета, се създава на един или друг традиционен диалект. Докато в областта на културата гръцки език се унифицира, елинистическата художествена литература остава вярна на многодиалектната традиция на архаическата и класическата елинска словесност.^[9] Разнодиалектността се цени като ресурс за художествено. Затова койне влияе на елинистическата литература само опосредствено.

Езиковата норма „койне“, за която става дума, представлява всъщност атическият диалект от епохата на класиката, претърпял известни йонийски корекции. Според един езиков закон от атически отпадат предимно формите, за които останалите диалекти начело с йонийски са единни. Столетие продължава процесът на хармонизиране, на постепенно превръщане на атически диалект в общ език. Отразен върху всички страни на езика, този процес има като резултат един граматично опростен строеж, склонност към по-точно слово, подвижност в създаването на нови понятия, особено при фиксиране на абстрактно отношение. На койне дължим примерно понятието съзнание, проникнало в съвременна Европа посредством латинската калка conscientia.^[10]

В епохата на ранния елинизъм, когато оживяват контактите в Средиземноморието, тук-таме се наблюдават наченки на общи езици, образувани върху основата на други диалекти. На Запад широко се разпространява едно дорийско койне. Източното койне обаче, развило се на базата на атически диалект, получава най-широко разпространение. Освен в самите качества на езика причината трябва да се търси и в културата, на която става носител тази диалектна смес. Атинската културна експанзия започва още от Периклово време. В Атина се стичат хора от цял свят, те разнасят атинското образование, заедно с това и атическия диалект. По времето на гръко-персийските войни бива атицизиран македонският двор.

В пети век пр.н.е. започва постепенното амалгамиране на атически с йонийски. Сама авторитетна в културно отношение, Йония дава на Атина Херодот и Хипократ. Йонийската проза е първото голямо дело на литературния език. Атиняните имат модел. Тукидид пише на атически, но оцветява словото си тук-таме по йонийски. Това оцветяване става традиционно. Така още в четвърти век пр.н.е. литературното койне е набелязано у спартанофила Ксенофонт, у късния Платон, у оратора Хиперид. По времето на Александровите походи атически се разпространява главно от неатиняни, които желаят да се приобщят към атинската култура — да се говори атически е белег за културност. Много често йонийци, тия разпространители вплитат родни форми в атическия диалект.^[11] Така и в самата говорна практика се налага нормата атическата реч да се оцветява по йонийски. Тенденциите на говоримото и литературното койне съвпадат.

Образованието

Атина дава на елинизма не само своя диалект, но още и системата на своето образование, заедно с това и образователния идеал. Неговият пионер, ораторът Исократ, осъзнава в първата половина на четвърти век пр.н.е., че елин е вече не народностно обозначение, а по-скоро название, обединяващо всички, които са причастни към атинската система на образование.^[12] Разбира се, широката си културно-образователна функция тази система придобива благодарение на универсализма на елинистическото време.

Съществен белег на елинистическия град е гимиазионът.^[13] Дори малките градове имат гимназион, грижат се за неговото уреждане с пристрастеност. В епохата на елинизма образованието става мода. Родителите вярват, че децата им ще имат по-лек живот, ако се изучат, и правят жертви, за да им дадат образование. Училището престава да бъде частно дело, с уреждането му се занимават градските управи. Създават се предписания за изучаваните предмети, за броя на учениците в клас и за срока на обучението. Елинистическата школа има три степени — първата завършва към петнадесетгодишна възраст, втората — за юноши към осемнадесет години, а последната — за младежите на двадесет и една година — тя отговаря едновременно на нашия университет и на военната служба.

Физическото възпитание продължава да бъде основна дисциплина както в епохата на класиката, но сега много повече се учи четмо и писмо. В по-горните степени навлиза риториката, декламира се, в едно училище за момичета в Пергам се изучава домакинство. Това е новост — момичетата да ходят на училище. Съществуват дори смесени училища.

По атмосфера елинистическото училище напомня нашето. Учениците погаждат номера на учителя. Фигурата на отличника е досадна и тогава. Не липсва и гордият с успехите на сина си родител. Един такъв баща кани в училището на угощение по случай отличието на сина си. Учебната година завършва с празник, на който учениците демонстрират наученото, има състезание по краснопис и надбягване, раздават се награди. Разбира се, има и отлики — заниманията започват прекалено рано сутрин, празниците и ваканциите са несравнимо повече, налагат се физически наказания независимо от възмущението на философите стоици.

Най-съществената отлика от днешното училище е широката културна функция на елинистическия гимназион.^[14] За това съществува и външен белег — нерядко той е най-красивата сграда в града. Там се уреждат публични сказки, философски прения, гражданите се събират да погледат, да побъбрят. Училището е универсално пространство за контакт. Гимназиархът, директорът на гимназията, отлично заплатен и високообразован човек, има влияние в управлението на града. Немалка слава е за един богат човек да направи дарение на гимназион.

Елинистическият човек е по-образован от гърка на класическата епоха.^[15] Повече хора умеят да пишат. Преди да се разпространи източното суеверие, за широк кръг е достъпно знание като причината за слънчевото затъмнение. Да се четат книги у дома — това едва сега става по-разпространено явление. Четивото е белег на елинистическата култура — стига само да пожелае, всеки може да чете всичко.

Бит, нрави и вкусове

Образованието и градският начин на живот внасят сериозни промени в елинския бит. В тази област елинизмът може да се похвали с немалък прогрес. Човекът се стреми да живее уютно, търси пъстрота и разнообразие. Двуетажната елинистическа къща с двор и колонада изразява този стремеж. От нужда се строят и по-високи домове, в които живее под наем беднотата. Строи се не за вечността или за да се устои на напора на живота, а за да се живее в удоволствие. Затова елинистическата постройка е нестабилна, но по-отворена навън и по-артистична. Вече има прозорци и балкони, които гледат към улицата. Обичайно е на прозореца да стои облакътена жена. Вътре стените са изписани, дори в бедните домове не липсват фрески. Мебелите са много повече.

Големите градове имат канализация, някъде използвана и до днес. Явява се обществената баня (през Рим и Византия тя достига и до нас). Банята е уредена като училището — не липсват и лекари, които дават съвети как е най-полезно да се къпе човек. В градовете, дето няма чешми, водата се черпи от кладенци или от цистерни за дъждовна вода. Някъде съществува и градска служба по прибирането на боклука. Изобщо елинизмът цени чистотата.^[16]

Понеже природата остава далече, започват да я внасят в града. Така човекът на елинизма се отбранява от абстрактната форма на срещащите се под прав ъгъл улици, от врявата на площада. Това време открива градината. Моделът е персийският парк, който става неотменна част от елинистическите дворци. Дворцовият квартал в Александрия, Музеят и библиотеката са заобиколени с парк. Прочут е паркът Дафне в Антиохия. Малката къща също има своя градина. Там, където мястото не позволява, разполагат я на покрива. Съществуват и градски градини като тази на хълма Панейон в Александрия, дето разхождащите се могат да се спрат пред затворените в клетки екзотични животни. От тази първа сбирка, посветена на Артемида, тръгва европейският обичай големите градове да притежават зоологически градини. В елинистическата градина има пейки за отмора, издигат се статуи за украса. В градината си правят среща влюбените.

В този контекст влиза и елинистическата пристрастеност към цветята.^[17] Гърците се запознават с източни сортове, сега избухва модата на розата, явяват се нови форми лилии и виолетки. В началото на елинизма Теофраст посвещава много редове на цветята в своята ботаника. Цветето вече може да се къса и в градина. Във Фаюм се поддържат специални градини, нещо като парници, в които и зиме растат рози. Така че елинският свят е снабден с цветя през цялата година. Празникът е немислим без цветя. Само че не бива да си ги представяме във ваза, нито в саксия. Пръснати са по масата, а най-често са сплетени на венец и гирлянда. Цветя се вплитат в косата, пъхат се в пазвата. Рисуват ги по стените на дома, така че непрестанно са наоколо. Прочутият родоски художник Протогенес^[18] обича да рисува в градината си, заобиколен от цветя.

В елинизма се обръща много внимание на дрехата. Без да се променя значително, гръцката дреха се разпространява в Средиземноморието, навлиза във висшето римско общество. Разликата между всекидневното и празничното облекло става по-подчертана. От Изток нахлуват козметиката и парфюмерията, женската прическа става изкуство. Най-значителната промяна във външния вид на мъжа освен скъсяването на косата е модата да се бръсне цялото лице. Това прави пръв Александър, след него генералите му, а по-късно всички мъже. Брадати са само философите — по формата на брадата можело да се познае към коя школа принадлежат.

Елинизмът внася промени и в яденето. Особено тук характерното за цялата епоха разнообразие се проявява в крайност. Много видове хляб, нови рецепти за колбаси и пастети, всякакви чудеса на кулинарията. Покрай традиционното вино се разпространява бирата, особено обичана в Тракия и Египет. Подобрява се и културата на храненето. Наистина това, което не може да се яде с лъжица, се яде с пръсти, но има специален съд за измиване на ръцете. Освен диети за болни и здрави лекари публикуват рецепти за ястия. Явява се кулинарната книга, има дори кулинария в стихове. Еразистрат пише за лидийския сос, Артемидор от Тарс^[19] съставя речник на кулинарните понятия и дълъг списък на прочути готвачи. Сега се явяват и такива противоположни фигури като ядачът рекордьор и вегетарианецът.

Съвсем в съответствие с това омекотяване в бита наблюдаваме омекотяване на нравите, ако не напълно реално, поне като идея и стремеж. Човеколюбието, това да се зачита отделният човек, добронамереността стават идеал. Говори се за по-високо етично ниво в елинистическите войни, особено при сравнение с римските. Разбира се, всяка война е жестока, но в ранния елинизъм се наблюдава мода на хуманистични жестове, които се показателни — подражавайки на Александър, Антигон Гонат се грижи за сина на своя противник, загинал в бой. Отпада варварският обичай, когато падне град, мъжкото население да се избива, а останалото да се продава в робство. Сега просто използват ресурсите на града, като предпочитат да се насладят на великодушието си. Личните отношения също са облъхнати от любезност, от съзнателно, дори малко изкуствено разбирателство.

Субективност, индивидуализъм, психологизъм

Карл Шнайдер, на когото дължа голяма част от приведените сведения, намира, че елинистическият човек е принципно екстравертен.^[20] Това се отнася като че ли за първия век на елинизма, когато политическата и икономическата експанзия насочват човешкия интерес навън, към широкия свят. Огромна е нуждата да се пътува, да се види нещо ново, да се преживее. Тя може да се обясни и по друг начин — сега вече има понятие за всекидневие, за скука. Затова се търси другото, празничното и различното. Още Александровият поход има импулс в насладата, която естествено съпровожда напускането на един малък, отдавна познат свят.

От това време стават обичайни експедициите с изследователска цел — Неарх и Онесикрит преплуват океана от делтата на Инд до Ефрат и Тигър, в Судан се търсят изворите на Нил, Андростен от Тасос обхожда източния бряг на Арабия, по поръчение на Селевк I Патроклес ръководи експедиция до Каспийско море, а Питеас се отправя на север по Атлантика и кой знае откъде донася сведения за белите нощи и полярната област, Евдокс от Кизик и Хипал се отправят на пътешествие от Гибралтар до Индия.^[21]

На друго равнище тази черта се проявява просто като пътуване, за да се разсееш и видиш. Това, което в пети век пр.н.е. прави Херодот, сега е достъпно за много хора. Съществуват прочути туристически обекти, като египетските пирамиди, Троя, пещерата на Еврипид на остров Саламин, разбира се, и гидове. За туристите се издигат хотели, които се намират обикновено вън от стените на града, за да може да се отсяда и през нощта. Елинистическият човек започва да ходи и на по-близки излети, просто така, за да поседи на поляна — съществуват специални сгъваеми столове, които се пренасят. Изкачват се и планини. Между другото първата планинска екскурзия, за която се знае, извършена в началото на втори век пр.н.е. от македонския цар Филип V, става на нашата Стара планина.^[22] В тези векове се намира много време и за разходка. Разхождат се край морето, но само ако е спокойно. Лекарите препоръчват човек да се разхожда всеки ден, като почне от десет стадия и стигне до сто.

Елинистическият човек е неспокоен, подвижен, изпитва интерес към странното, към всякакъв вид изключения, затова едновременно към импозантното и миниатюрното. Занимават го всякакви небивалици. Откриваме този вкус към парадокса, реализиран в художествената литература — в миниатюрите на Партений^[23] на любовна тема, дето няма нито един нормален случай, в романа за Александър (основата му е от това време), дето чудесата задоволяват една неврастенна любознателност. Прозаическата литература на елинизма гъмжи от фантастични образи, произведени от разпалено въображение.

Само с безгранична нужда от удивление може да се обясни елинистическата страст по огромното. В никое друго антично време то не се реализира с толкова лека ръка. Широката тридесет метра главна улица на Александрия няма нищо общо с традиционната теснотия в елинските градове. Тя изниква направо като идея. Строят се прекалено високи сгради, които се срутват при най-слабото земетресение, и огромни кораби, които не могат да се помръднат.^[24] От друга страна, като антипод на родоския колос възниква миниатюрата, малката пластика на битова тема, гемата.^[25] Елинистическият човек обича да си играе с реалните размери, често естетическото му чувство се изразява в тяхното прекрачване. Плиний Стари разказва за един художник, който нарисувал на съвсем малко платно спящия циклоп Полифем и лазещи по пръста му сатири с величина на мравки.^[26]

В преувеличение към импозантност или към миниатюра елинистическият човек демонстрира своята субективност, и то не само в изкуството. Тя може да се открие и в жестовете на всекидневието. Знаменитостите имат повече възможност за подобни жестове. Затова в примерите за ексцеси на добродетелност или потребяване стоят главно техните имена.^[27] Такива личности са Птолемей Лаг, Деметрий Полиоркет, Пир. Името на Пир е станало синоним за един вид победа, в която парадоксално е примесено поражение. Дядото на Антигон Гонат, старият Антигон, влиза в бой на осемдесетгодишна възраст.

Навлиза в нова фаза традиционната елинска състезателност.^[28] Сега тя става елемент на една игровост, която може да се открие проявена в какво ли не. В областта на спорта настъпва основна промяна. Ако се изключи това, че е достатъчна победата над противника и не се търси рекорд, почти в нищо друго елинизмът не отстъпва на съвременността. Той разполага и с фигурата на професионалната спортна звезда, на специализирания нехармонично развит спортист, както и с треньора предприемач, който урежда турнетата и финансовите въпроси на отбора. Нещо нечувано в епохата на класиката — дават се парични награди при победа.

Елинистическият човек обича всякакви игри.^[29] Той играе наравно с децата. В дългите списъци на игри у Атеней и Полукс не може да се различи коя игра е за деца, коя за възрастни. Зарове, нещо като табла, надхвърляне с ябълки или смокини, нещо като хандбал, всякакви видове гатанки — философски, математически, граматически или географски. Сега като игра възникват парадоксалните аритметически задачи, които ни мъчеха в долните класове, от типа на тази: когато го запитали колко ученици има, Питагор отговорил: „Половината се занимават с математика, една четвърт с естествознание, една седма размишлява в мълчание, освен това три жени“; пита се колко били учениците на Питагор. Без цветя и без подобни загадки не бива да си представяме елинистическото угощение. Разбира се, не и без танци. Познаваме около двеста древноелински танца, голяма част от които възникват в това време. Особено обичан е мимическият танц.

Класиката също се смее, но сега хуморът става по-субективен, явяват се повече отсенки. Като градска култура елинизмът превръща карнавалната фриволност в мръсно слово, хумора в сарказъм. Талантливият автор на вицове Сотад^[30] живее в Александрия — неговите остроти, едновременно цинични и политически, защото задяват Птолемей Филаделф и Арсиноя, изглежда, имат обществен ефект, щом Птолемей нарежда да ликвидират Сотад. По това време се разнообразява традиционният анекдот с фигури като хитрата жена, която изневерява на мъжа си, философа киник и педанта, който, като научил, че гарванът живее триста години, взел вкъщи гарван, за да провери. Повечето вицове от късноантичния сборник „Филогелос“ тръгват от това време.

Субективността, утвърдена положително в хумора, има и отрицателно проявление. Известна нервозност и депресираност съпровождат струпването на много хора в големия град. Тя се усеща по изражението на лицата в елинистическата скулптура — замисленост, тъга и резигнация, дори болезненост. Елинистическото изображение често представя почивка, сън, умора, отпуснато, седнало, облегнато или легнало тяло.^[31] Литературата е изпълнена с оплаквания от несъвършенствата на човешката природа, от възрастта и болестите. Симптоматична е фигурата на ипохондрика, който обикаля лекари, търси диети, маниакално загрижен за здравето си. Съединена с ипохондрия, субективността води до болезнено преживяване на своето умиране, а нерядко и до самоубийство. Ако се мярва на изворите, по времето на Филаделф в Александрия има пълна от самоубийства. Виновник бил един философ песимист, Хегезий от Кирена, чиято убедителност подтиквала хората да посягат на живота си. Птолемей прекратил неговите сказки. Както се вижда, песимизмът се издига до учение в това време.

Частният човек в изкуството, в морала и религията — това е новата гледна точка, която липсва в епохата на класиката. Елинизмът има усещане за отделния човек, то прераства в ценност и служи за опора, когато социалните ценности стават прекалено неустойчиви. В сравнение със съдбата на една държава или със строежа на космоса индивидът изглежда по-възприемаем. Пионер на този антропологизъм е Сократ.

Проявите на елинистическия индивидуализъм са разнообразни до противоречивост. Той не е учение, разбира се, а поведенческа реакция. Затова не бива да се търси определеност в елинистическата представа за природата на индивида. Тя постоянно се измества, като че ли се допълва и усъвършенства.

Индивидуализмът се проявява най-напред в силното разширяване на понятието личност. Жената сега се счита за личност, юридически самостоятелна е, сама може да управлява своето стопанство, да се занимава с търговия, има право на образование. Елинистическата жена действително е образована — няма интелектуална професия, в която да не се проявява: философка, писателка, филоложка. Естествено има много музикантки и актриси, което също е новост на времето. Знаем дори за една лекарка. Съществуват професионални спортистки. Разширението има и обратна страна — в Атина жени работят наемен труд наравно с мъжете. От процеса е засегнат и робът. Макар да не е признаван за личност, на равнището на редица социални общности той е равен на свободния. Изобщо човекът се търси във всяко човешко същество независимо от неговата дейност и произход. Комедията на Менандър дава пример за подобно разширение, като показва нравствени, изпълнени с чувство за собствено достойнство хетери.

Разбира се, на едно или друго културно ниво понятието личност има различен обхват. Особено обхватно то е в сентенцията на Менандър „колко прелестно нещо е човекът, когато е човек“.^[32] Своеобразно определение, тази сентенция изразява широка абстрактноетична и естетическа представа за човешкото, като приютява същества, изключени от официалното елинистическо разбиране за личност. В случая критерий е проявлението на човека в частен план. Днес така изразяваме онова, което на онова време обикновено се нарича човешка природа. Има се предвид не природата в тесния смисъл на думата, не психо-физиологичното в индивида. С човек и човешка природа в епохата на елинизма се означава човешката индивидуалност в нейното обществено проявление. Действително елинизмът не се интересува от съдбата на голямата човешка група, вълнува го индивидът, но все пак индивидът като обществено проявление — неговите етически реакции, проблемите на свободата, отношението с другите индивиди.

Независимо че по същество тази индивидуалност има обществен характер, важното в случая е, че самият елинизъм несъзнателно я противопоставя на общественото начало, счита я за толкова по-чиста, колкото по-отдалечена е от него. Общественото начало също не се възприема за нещо определено — това е градът, гъмжилото на площада, угриженият възрастен човек. Респективно и идеята за чистата човешка природа не е нещо определено. Тя се проявява примерно в идеализирането на детето. Смята се един вид, че човешката природа се изявява по-чисто в детската възраст. И докато класиката мисли за човека посредством образа на зрелия човек и изобразява детето с пропорциите на зрялото тяло, в епохата на елинизма мястото на зрелия човек бива заето от безгрижното, играещо дете. Мотивът на този идеал е неговата естествена асоциалност. Сега богът на любовта Ерос се превръща в дете, детето се търси като тема в изкуството и детските пропорции се спазват. Възрастните започват да се държат като деца, да бъдат угрижени около отглеждането на децата по начин, който е непознат в епохата на класиката.

Тъй като не разполага с критерий, търсейки идеалната човешка природа, елинизмът открива животното.^[33] Киническата философска школа подготвя почвата. Веднъж издигната в идеал, простотата лека-полека деградира до абсурд — човек, който не се нуждае от никакви продукти на цивилизацията, от никаква условност, не просто е като животно, а се превръща в животно. Ако кинизмът е крайност в това отношение, елинистическото всекидневие също е засегнато от идеала простота, символизирай в животно. В елинските домове влиза египетската котка и в семействата, дето липсват деца, животното става симптоматичен заместител. Животното се счита за по-умно, по-благодарно и по-щастливо от човека. Смъртта му се оплаква, посвещават му се надгробни епиграми. Животното става предмет на научни изследвания.

Индивидуализмът променя и общото отношение към смисъла на съществуването. Героично-патетичното световъзприятие на класиката става анахронично и ако трагедиите на Еврипид се четат и представят, то е, защото в тях има отклонение от героиката. Но лека-полека и те престават да вълнуват като цяло, започват да ги представят в откъси. Сега се държи на самия живот и Менандър забелязва остроумно, че всеки се оплаквал от старостта, но и всеки се стремял да я достигне. В живеенето се цени не някакъв висш смисъл, а удоволствието. Това положение също е уловено от Менандър. „Всичко живо е роб на удоволствието от живота“, казва той на едно място.^[34]

Удоволствието се разбира по различен начин, но все пак нещо просто излиза на преден план — цени се потребяването. Броят на празниците става невероятен — често боговете са само повод за угощение. По списъците на известни ядачи и пиячи, паметници на абсурдната елинистическа ученост, усещаме размерите на тогавашния потребителски хедонизъм. Отразен е и в елинистическата епиграма, дето стотици пъти може да се прочете, че животът е кратък, че отминава бързо и затова трябва да се яде, да се пие, да се изпитва наслада от любовта. „Отнасям в гроба само това, което съм изял и изпил“ — поучава прочутият епитаф на Сарданапал.^[35] Вкопчил се в житейската видимост, елинистическият човек толкова по-остро усеща, че времето изтича, започва да страда от комплекс за преходност. От една страна, не може да вярва в трансцендентна реалност, от друга, не е способен да възприеме в дълбочина и сложност живота — реалността, в която вярва, пречи му индивидуалната гледна точка.

В някои области действието на индивидуализма е обогатително — преди всичко в изкуството и художествената литература. Обърнат към частното, към собственото преживяване, елинистическият човек се вглежда във всекидневието. Съществуват условия да различи обикновеното от празничното, да изпита естетическа наслада от представянето на низкото, да преживее романтично-възвишеното. За да се изрази човешко преживяване, няма нужда от увеличителното стъкло на наследена от традицията сюжетика. Открита за наблюдение става емоцията като обикновено човешко, индивидуално преживяване. Става постижима цяла гама от нюанси, като се започне от патетично-яркото и се стигне до тихия успокоен сантимент.

Нещо много съществено се променя във възприятието за човека между Софокъл и Менандър. В атическата трагедия човекът дори не е тип, той е символ за колективна съдба, след това знак за всеки възможен индивид, покрит с отделни психологически черти. Това е в хармония с представата за неговото щастие или нещастие в обективен план. У Еврипид тази представа вече се дискутира, а в края на четвърти век пр.н.е., когато започва кариерата си Менандър, от нея не остава почти нищо. Обективната съдба деградира до стечение на обстоятелства, а щастието — до сполука в най-тесния смисъл на думата. Затова пък в литературата се появяват различни човешки типове и разликата между тях е отчетена не по скалата на обективната нещастност, както е в атическата трагедия, а по социален или възрастов белег, или по някакъв психологически стереотип. Менандър вече различава готвач и роб, угрижен родител и вятърничав млад човек, влюбена хетера и изнасилено момиче. В битово-социалното типизиране е примесена психологическа типология — има гневлив и весел човек, скъперник и мизантроп. Поставя се въпрос за човешкия характер, на едно място Менандър казва, че характерът е съдбата на човека.^[36] И въпреки че в неговите комедии не е реализирано, изказването е симптоматично — всеки може да има своя съдба, да съществува обособено, следователно индивидът е реалност.

В годините, когато дебютира Менандър, за цели, които не са много ясни, неговият учител, философът Теофраст, създава една поредица миниатюри, описания на тридесет отрицателни типа, наречена „Етически характери“. Изхождайки от системата на Аристотел, Теофраст намира критерий да различи в сферата на отрицателното различни типове човешко поведение. Също както у Менандър социалнопсихологическото и личностнопсихологическото са смесени — селякът естествено е простак, а олигархът изтънчен и надменен, не е пропуснато и народопсихологическото в няколкото типа бъбривци. Теофраст мисли неумозрително за човека, средствата за характеризирането са всекидневни обстоятелства. Човекът е в своята действителна среда, възприема се като реален човек. Следователно и от художествената литература може да се очаква някакъв тип реализъм.

Когато се характеризира елинистическата духовна култура, обичайно е да се сочи като нейна черта интересът към човешката душевност, към вътрешния живот на човека. Този интерес е последствие от елинистическия индивидуализъм. Нужно е обаче да се различава честото занимаване с вътрешния живот на човека от дълбочината и систематичността на това занимаване. Безспорно елинистическата литература е значително по-психологична от литературата на класиката. И все пак не бива да се говори за елинистическия психологизъм общо. Това, което наричаме психология, често представлява смес от социалнопсихологически и личностнопсихологически наблюдения, още по-често отделни психологически реакции, въвлечени в едно иначе в принципа си пластическо изображение. Както в литературата, така и в цялата култура психологията е тенденция, наистина открита в тази епоха, но развита недостатъчно и далече не основна.

Това, че не е развита достатъчно, може да се разбере по факта, че в художествената литература тя се изявява главно в любовната тема. У Аполоний Родоски и Теокрит откриваме модерна дълбочина в предаването на човешкото преживяване, усет за емоционален нюанс, за развитие на чувството, които са уникум в античната литература. И все пак това се отнася за любовното преживяване. Любовната тема, така характерна за елинистическата литература, е нещо като език, като мит, посредством който се конципира вътрешният живот на човека. Или, казано по друг начин, човешката психология в елинистическото художествено наблюдение е засегната само косвено. Затова и вън от любовната тема тя е без опора.

В социалнопсихологическата среда, в сферата на бита и всекидневното общуване тенденциите, за които става дума, се проявяват противоречиво. В тази противоречивост е набелязана многозначността, която характеризира проявлението им в елинистическата художествена литература и изкуство, особено когато те осъзнато се стремят към пресъздаване на реалната житейска среда. Що се отнася до областите на елинистическата духовна култура, до философията, религията и науката, там тези тенденции се проявяват значително по-еднозначно, в определеност, която може да се счете и за своеобразно преувеличение. В този смисъл особено „преувеличени“ са тенденциите на елинистическата социалнопсихологическа среда в областта на философията.^[37]

Философията

Атинските философски школи продължават да съществуват в епохата на елинизма — Платоновата Академия и Аристотеловият Ликейон. Но и в двете школи вече не се застъпват универсалните метафизически построения, предпочитат се по-частните изследвания. В Ликейона Дикеарх се труди над биографии на знаменити личности и застъпва реализъм, който би изненадал патрона Аристотел. Стратон отива по-далече и материализира учението на учителя, занимава се освен това с експериментиране, доказва веществеността на въздуха, предусеща електричеството. А в школата на Платон ръководна методика става Сократовото незнание. Аркезилай въвежда скептицизма на Пирон. Заниманията на Средната Академия са критически — опровергават се възгледите на стоицизма, пише се срещу суеверието, демонстрира се невяра във възможността да се твърди нещо определено. Затова пък е усвоена софистическата лекота в аргументирането. У Карнеад тя стига до виртуозност. Като член на посолство той посещава Рим и там пред изумената публика в два последователни дена доказва, че за римляните е справедливо да се откажат от своите владения, а след това, обратно, че е справедливо да ги увеличат. Само дето не бива арестуван, толкова голямо е възмущението на Катон Стари.^[38]

Във втората половина на четвърти век пр.н.е. се образуват няколко нови школи, чиято етическа проповед точно изразява ранноелинистическия индивидуализъм. Първата е на Епикур, реформатора на Демокритовото учение. Автор на безброй съчинения, той е почитан като светец от своите следовници и може би затова в школата му няма други големи имена. Епикурейството е типична асоциална философия — предписва да се живее далече от агората, в тесен приятелски кръг, в свобода от телесна болка и душевно неспокойство. Мъдрецът не участва в живота на държавата, живее скрито. Епикуровото благо е един вид духовно удоволствие, но все пак удоволствие.

Затова по-късно, макар и несправедливо, епикурейството бива смесвано с една друга философска школа от това време, хедонистическата на киренайците, за които единствена реалност е житейското удоволствие. При толкова тесен критерий те скоро изпадат в открит песимизъм, пълно неверие в съществуването и стигат до проповед на самоубийството. Хегезий^[39], за когото стана дума, е от тази школа.

Индивидуалистическата тенденция е особено преувеличена в етиката на кинизма. След Диоген от Синопа, Бион от Бористен и Менип кинизмът се превръща във философия на социалната низина. Като поставя под въпрос всички официални ценности, той се зарежда революционно. Отрича конкретната социалност, макар че това става посредством отричането на всякаква социалност изобщо. Съществува цяла киническа и по кинически оцветена поезия (Сотад, Феникс, Керкид), предназначена като че ли за проповед. Киниците убеждават пряко, с примери от живота, с просто разобличение на противоречията. За да разкрие абсурдността на погребалния обичай, за Бион е достатъчно да каже: „Глупаво е да изгаряме мъртвите, все едно че са лишени от душа, и в същото време да ги призоваваме, като че ли я притежават.“^[40] От киниците тръгват някои общи места, възприети по-късно в стоическата проповед — например това, че животът е сцена, а човекът актьор, че трябва да се сменя с безразличие един град с друг и една родина с друга така, както се минава от един на друг кораб, че животът трябва да се напуска така, както се напуска угощение.^[41] Въпросът за благото изглежда абсолютно прост за решаване — според киниците нещастието изхожда от отношението към нещата, а не от самите неща. Диоген от Синопа дори не проповядва. За да опровергае привърженик на елеата Зенон^[42], който убеждава някаква аудитория, че движението е невъзможно, Диоген просто се вдига и тръгва. Когато Александър отива да го види, заварва го в бъчвата и го пита няма ли нещо да поиска, а Диоген простичко помолва да се отмести, за да не му затуля слънцето. Очи в очи се гледат двете крайни изражения на времето — маниакалната амбиция и маниакалната неамбициозност.

Нито една от изброените школи не може да съперничи на стоицизма.^[43] Зачената в Атина в края на четвърти век пр.н.е. от един неелин, Зенон от Китион на Кипър, стоическата философия изразява всички тенденции на времето. Единствено тя изработва понятие за новата държавност и създава философска база за новата религиозност. Стоицизмът включва в себе си риториката, разработва своя логика и физика. Изобщо е единствената цялостна мировъзренческа система в епохата на елинизма. Най-характерното е, че съчетава индивидуалната етика с идеята за общността. Благото тук също е вид съгласие със себе си, но това „себе си“ се разбира широко — като космическа природа, като световен ред, от който индивидът е частица отражение. Стоицизмът прави разлика между правилен възглед и лъжливо мнение и подобно на кинизма търси щастието в правилния възглед, в постигането на истината. Само че тази истина е по-сложна. Идеята, че истината е от обективен, а не от субективен разред, дава възможност да се постави въпрос за човешката общност. Според Зенон съществува една основна общност, пред която всички са равни, свободни и роби, елини и неелини, това е тоталната човешка общност. Отхвърлено е Аристотеловото „гражданско същество“, сега човекът е „общностно същество“^[44] — така го нарича Зенон в своята „Полития“. Към тази голяма общност човек е обвързан с чувство за дълг — това е общоважимият за всички човешки същества морал. Но Зенон говори и за по-малки общности, вписани като по-малки концентрични кръгове в голямата общност — държавата и семейството. Чувство за дълг индивидът изпитва и към тях. По този начин е отразена реалната елинистическа йерархия от общности. От друга страна, идеята за обективен ред и за връзката на индивида с този ред става основа стоицизмът да прерасне в един вид религиозна система. Клеант^[45] славослови единното космическо начало като божество, а цялата Стара Стоа приема суеверието и гадателството. Светът е „симпатическа“^[46] система, индивидуалните съдби са обусловени, съществува предопределение. Затова е възможно и да се предсказва.

Срещу религиозността на стоицизма, срещу тенденцията да се приемат сериозно народните вярвания и мантиката воюва скептически настроената Академия. В трети век и първата половина на втори век пр.н.е., когато се развива елинистическата наука и в Александрия се вършат експерименти, когато се изследва строежът на човешкото тяло, критиките на Карнеад имат ефект. Неверието е обичайно. Боговете служат за политически операции. Птолемей I създава нов бог — Сарапис, за да означи в него желаното единство на елини и египтяни. Това е период на секуларизация, на отделяне на науките от религията и философията, период на индивидуализъм и реализъм. Затова, когато Аристарх^[47] от Самос на базата на питагорейските представи и на вече стореното от Евдокс и Хераклид Понтийски лансира хелиоцентричната система и Клеант навдига заплашителен глас, че трябва да бъде наказан нечестивецът, отместил земята от космическия център, заплахата остава без последствие. Духът на секуларизацията закриля Аристарх.

Тъкмо затова и Средната Стоа отчита критиките на Средната Академия. У Папеций^[48] боговете на народната религия и мантиката са изхвърлени от стоическата система, изхвърлена е дори идеята за безсмъртието на душата, а учението за дълга е съчетано с идея за свободата на човешката воля.

Краткотрайно е това атеизиране на стоицизма. Секуларният дух отстъпва^[49], индивидуализмът и неверието, непосредственият живот престават да се възприемат като ценност. Постоянните войни и икономически кризи на втори век пр.н.е. обезценяват видимото. От Изток нахлуват религиозни култове, нови гадателски практики, вавилонската астрология намира почва в Египет. И така идеите за предопределението и световната „симпатия“, които Старата Стоа не успя да наложи, стават отново актуални. На границите на елинизма и римското време един философ, може би от ранга на Аристотел, Посидоний^[50], обновявайки стоицизма, реставрира неговото религиозно настроение. Възстановена е идеята за съдбата, заедно с нея пасивно-съзерцателното светоусещане, от което елинизмът прави опит да отстъпи. Посидоний съединява елинистическото изследователство с жаждата по откровение. Връзката не е абсурдна. Ограничените възможности на елинистическата научност естествено водят до изявяване на сакрализацията. Съпътстващата религиозното мислене ирационалност в случая има известна положителна функция. Тя е средство да се съхрани идеята за единството на света, основно засегната от механичната, аналитично настроена елинистическа наука.

Изобразителното изкуство

Както се усеща по краткото описание на стоицизма, елинистическата култура минава през мирогледни етапи. Макар и не точно в същия ритъм, откриваме ги в еволюцията на елинистическото изобразително изкуство.^[51]

Щастлив случай е, че там, дето литературата е опазена слабо — четвъртия век, паметниците на елинската скулптура и архитектура са сравнително добре съхранени, така че и континуитетът не само се предполага, както е в литературата, а може да се наблюдава. Изкуството съпровожда художествената литература в изразяването на новите тенденции. Най-характерната му проява — портретът^[52], скулптираната елинистическа глава, се явява по едно и също време с „Характерите“ на Теофраст. Един от първите, Александровият портрет от Лизип, има всичките белези на новата епоха — усет за индивидуалност, за изразително характерно, погледът, устремен надалеч и едновременно съсредоточен в себе си, излъчва мекота, извисителна умора. Четвърти век създава изображенията на големите поети и оратори — на Есхил, Софокъл и Еврипид, на Омир. У всички тях е отпечатана представата за творческа индивидуалност. По-късно портретът става по-делничен като общо състояние, но още по-индивидуализиран. Един Хризип^[53], който се пази в Британския музей, може би е най-високото постижение на индивидуализираност, в която съставките на състоянието вече не могат да се назоват.

Най-пълен е континуитетът в областта на скулптурата. Оформянето на елинистическото светоусещане в нея започва десетилетия преди портрета. Праксител изобразява богове, но те са десакрализирани, почти хора, някъде на пътя между типичното и индивидуалното. От класиката е останал някакъв вкус към общото, но това е по-скоро усет за емоционално състояние, напълно човешка емоционалност. Фигурите на Праксител са в покой, който маркира движение, извити настрани или назад, те сякаш почиват. Излъчват успокоение-умора, замечтаност, духовна изтънченост. Неговата „Афродита Книдска“ е символ на женственост, богинята подкрепя символа, нищо повече. Десакрализирането е в още по-висока степен у Дойдалсес. Неговата къпеща се приклекнала Афродита дори не е символ за женственост, а конкретно състояние.^[54] След Праксител второто голямо име в ранната елинистическа пластика е Лизип. Той създава нова схема от пропорции за изобразяване на човешкото тяло и по този начин съзнателно преодолява класическото изображение на Поликлет. Фигурата е издължена, главата изглежда по-малка. Класиката търси идеал, Лизип твърди, че изобразява хората така, както изглеждат.

Откритие на елинизма е малката пластика, получила разпространение в трети век пр.н.е. Неин пример са теракотните фигури^[55] от късната класика. Дори само поради тази традиция темите са свободни. Черпи се направо от живота и тук елинистическият реализъм се чувства на своя земя. Честа фигура е детето — води гъска, вади трън от петата си. Понеже възможностите за реализъм не са големи, в малката пластика надделява гротеската — пияна старица, танцуващо джудже. Чувства се липсата на ценностна опора — дете, водено от своя педагог, група, изтълкувана почти импресионистично, или рибар, или пастир — просто така като факт, без допълнителен текст. Малката пластика оказва влияние на голямата. Засилва се експресивността. „Менадата“ на Скопас или „Любовното боричкане на сатира и нимфата“ са немислими без малките статуетки от Танагра и Александрия.

Както се разбира по косвен път, реализмът е застъпен особено силно в ранната елинистическа живопис. Но нищо не е достигнало до нас освен описания на творби и анекдоти за художници, ако не се считат по-късните подражания върху мозайка — в Пела, на Делос, в Помпей, няколко има и у нас в България. В края на пети век пр.н.е. се явява светлосянката. Аполодор от Атина, който я открива, се счита за първия модерен живописец. В четвърти век си съперничат две живописни школи — в Атина и Сикион. Към втората принадлежи Апелес, придворният художник на Александър, едно от най-големите имена в историята на античната живопис, същият, който изложил картината си на балкона, за да се съобрази с мненията на минувачите, и който направил прочутата забележка на обущаря, позволил си да се произнесе не само по изобразяването на обувките.

Манията за наподобяване на обекта, от която страдат живописците на това време, е пословична. Няколко анекдота на тази тема, предадени у Плиний Стари^[56], са с все един и същ симптоматичен смисъл. Зевксис нарисувал така съвършено момче, носещо грозде, че към гроздето долитали птици. Но бил недоволен, понеже не се плашели от момчето. Веднъж Апелес рисувал Александър на кон. Картината не се харесала на владетеля и той изразил неодобрението си. Но конят бил така съвършено наподобен, че истинският кон изцвилил към нарисувания. Това дало право на Апелес да каже на господаря си, че конят му разбира повече от изкуство. Съвременната квалификация е може би малко рязка, но всичко това е един вид натурализъм, който отстои само на крачка от гротеската и карикатурата. Мимиямбите на Херондас убеждават в същото.

Епохата на придържане към обекта отминава. На преден план изстъпва противоположен стил — пергамската монументалност и патетика. Събудено е нещо от благородството на класиката. Сега то е нужно, за да се изрази патриотичното настроение около войните с галите. Това е патос, изказан по елинистически, с усет за динамика и човешка органика, подчинена на вътрешно преживяване.

„Умиращият гал“ и „Галът, който се самоубива“, може би най-характерните творби на пергамската скулптурна школа, са неповторими като единство на реална тема и примерно човешко състояние.

В „Лаокоон и синовете му“^[57] пирамидалната конструкция, открита навярно в Пергам, е запазена, но преживяването на болката е абстрактно, има поза, чувства се присъствието на литературен модел. След средата на втори век пр.н.е. изображението започва да се рутинира и това предвещава появата на стила Класицизъм, естествено и на класицистичния вкус.^[58] В известната група „Афродита, Ерос и Пан“ Афродита е заела почти същата поза като „Афродита Книдска“ на Праксител, но това е вече условен жест, както митичната ситуация в групите „Менелай и Патрокъл“ и „Ахил и Пентезилея“, произхождащи от това време, е вече литературен сюжет, който не сочи реално преживяване.^[59] Класицистичното не изразява, а декорира готова представа. За да се изпита удоволствие от него, има нужда от чувство за стереотип. И в този смисъл, ако се смята, че рутината и нормата са чужди на епохата на елинизма, това означава, че от средата на втори век пр.н.е. елинизмът започва да прехожда в качествено нова културна епоха.

Периодизация

Точна периодизация на етапите в развитието на елинистическата култура едва ли може да се постигне. Понеже границите на отделните етапи се определят въз основа на много критерии, да се следи тяхната съвкупност е особено трудно. И все пак периодът съществува като тенденция, налага се и от нуждата за практическа яснота в разглеждания материал.

Измежду различните периодизации, които са правени, се налага като най-функционално следното делене на четири основни периода.^[60] На първо място се поставя ранната епоха, ограничена от смъртта на Александър и 280 г. пр.н.е. — това е време на големи проекти и на едри форми. След него следва зрелият период докъм 220 г. пр.н.е., наричан „зрял“ или „висок“ елинизъм — това е време на относително спокойствие, на търпимост, изкуството е стилизирано по реалистически. Третият период, ограничен със 140 г. пр.н.е., когато Македония и Елада стават римски провинции, е време на неспокойство, на социални реформи и песимизъм; в изкуството се развива отново патетика, а елинистическата наука достига върховите си прояви. Четвъртият период трае най-дълго — това е късният елинизъм, който продължава докъм средата на първи век пр.н.е. В това време започва да се оформя класицизмът, чувства се тенденция към реставриране на чистата атическа култура от епохата на класиката, реагира се отрицателно на стореното в първите векове на елинизма, от Изток нахлуват нови религиозни култове, сакрализира се философската теория.

Разбира се, явленията на този четвърти период могат да се счетат за упадък само в гледната точка на елинистическата културна епоха, разглеждана като нещо самостоятелно и ценно само по себе си. Иначе в гледната точка на общото развитие в последния век на старата ера се подготвя основата на културно време с по-различни ценностни реакции. Разпадането или по-точно неконсолидирането на изработените в трети век пр.н.е. културни ценности, чиято съвкупност наричаме елинистическа култура, представлява своеобразна подготовка за универсалното римско време.