Богдан Богданов
Култура, общество, литература (15) (Текстове по културна антропология на античността)

Европейският интелектуалец в профила на античното време

През май миналата година дружество „Гражданин“ организира конференция, посветена на гостуването на Ралф Дарендорф в София. Задачата беше да се преценят в негово присъствие промените у нас от гледната точка на съвременната либерална идеология. Аз участвах в панела „Обществената отговорност на интелектуалците“. Като другите раздели на конференцията той беше наименован по глава от книгата на лорд Дарендорф „След 1989. Морал, революция и гражданско общество“, в която именитият автор обсъжда проблеми на съвременното политическо всекидневие. Между тях е и този за обществената отговорност на интелектуалците.

Особеното качество на стила на Дарендорф е убедителната прозрачност на тезите и внимателното избягване на умозрителност. Но се оказа се, че той и устно се изразява така и че следва тези принципи и в поведението си. Изглежда затова не реагира на умозрителните тези за интелектуалността и интелектуалеца изобщо, развити от повечето участници в дискусията. По-късно лорд Дарендорф дискретно добави, че ни намира откъснати от съвременната актуалност. Една не съвсем невинна откъснатост, доколкото и тя е причина сегашните промени у нас да вървят трудно. Горещият пункт беше уловен, опитният в обществените дела либерален мислител усети, че в умозрителното си теоретизиране ние страним от въпросите на деня. Така на самата конференцията в умален вид се породи проблемът, който го занимава в книгата за промените след 1989 г. Събралите се в негова чест интелектуалци дискутираха темата за обществената отговорност на интелектуалците по „безотговорен“ начин.

Внушението на лорд Дарендорф не беше, че темата за интелектуалеца трябва да се загърби, а че е по-ефективно да се подчини на горещата тема за отговорността на реалните интелектуалци. Примерът е в книгата му. Той развива аргументите си в пет портрета на именити съвременни интелектуалци, които е познавал лично, а с темата за интелектуалеца се занимава контекстуално. Избраните признаци се разпознават ясно. Интелектуалецът е „обществен учен“, морална фигура, способна да свързва академичното и реалното време. Като свободен и подвижен елемент на обществото и с неясна представителна функция той е изложен на опасността да развие прекалено релативистки поглед към света, да изпадне в чисто експертна позиция или в критическа неангажираност.

Така или иначе силуетът на интелектуалеца е необходим фон, когато се дискутира отношението на реалните интелектуалци към проблемите на съвременната актуалност. Но какво е все пак интелектуалецът в единствено число? Очевидно не е идея в Платонов или природа в Аристотелов смисъл, а нещо феноменално, което може да се представи в кратка формула като „производител на култура“ (Бурдийо) или „човек, способен за новоописание“ (Рорти). Подобни формули мъкнат зад себе си наниз от признаци. Изборът се насочва от употребявания език и конкретната ситуация. Както в случая обществената и личната нагласа на лорд Дарендорф наклоняват калейдоскопа от признаците, определящи разбирането за интелектуалец, към включеността „в горестите и несгодите на активния живот“.

Истинен, непълен и идеален в смисъла на желан и проектиран, този силует е в традицията на лявото разбиране за интелектуалец, тръгнало от Роза Люксембург и станало класика при Сартър. Друг проект би извел други признаци и би породил друга непълнота. Подобни проекти са в живия език, с тях нещо се прави. И в случая чрез особеното развиване на темата лорд Дарендорф участва в реалното обществено време.

Затова експертното му знание по въпроса е перформативно и изглежда непълно. Разбира се, непълнотата е с различни мерки. Въпросът за обществената отговорност на интелектуалците може да се дискутира повърхностно актуално, с фона на добре избрано знание, както е при лорд Дарендорф, но и с опората на още по-пълна представа за виртуалния интелектуалец. Тези мерки се налагат от избора на „нещата на живота“, образуващи реалността на говорещия.

За лорд Дарендорф „нещата на живота“ са във високата обществена реалност. Тя определя експертното му знание за това, какво представлява интелектуалецът в единствено число. В този ъгъл на зрение експертността, професионализмът и безотговорността на интелектуалците попадат лесно в отрицателен ракурс. Въпросът е, че под „неща на живота“ може да се разбират различни страни на съществуването, но и самото то като цялост. В този ракурс експертността, професионализмът и безотговорността на интелектуалците придобиват друг смисъл. В условията на повсеместна потъналост в общественото, характерна за съвременността, обичайното откъсване на интелектуалците от актуалното съществуване регулира цялото на живота. Откъсването от обществената актуалност придава и особено качество на обществения им ангажимент, прави от него ангажимент с отстъп. Така че в ракурса на живота като цяло не отстъпът е представителният признак в силуета на европейския интелектуалец, както смятат десните интелектуалци при лява обществена ситуация, нито просто ангажираността, както смятат левите интелектуалци, а оцветената с отстъп към някакво бъдеще, минало или по-добро другаде включеност в реалното време.

Привикнат от заниманията си с античността да мисля за „живота като цяло“, смятам, че изборът на тази гледна точка е полезен за разгръщането на темата за виртуалния интелектуалец, защото тя допуска да се работи с по-пълна представа. Това е конкретната задача на моя текст — да развие по-пълна представа за силуета на интелектуалеца в европейското културно пространство, като се опре на моменти от античните превъплъщения на тази роля.

Думата интелектуалец мъкне определени конотации. Както етимологията на „култура“ е „вярна“ спрямо по-късното разгръщане на идеята за култура — значенията остават синоними на скритото в латинския корен „обработвам“, така и етимологичното „разбирам“ в латинския корен на „интелектуалец“ сочи траен признак. Интелектуалецът и интелигентът се занимават с разбиране. Нещата не са започнали в 1898 г. с публикуването на манифеста на интелектуалците драйфусари, началото на употребата на думата. Понятието е по-старо. И социалната роля на интелектуалеца, представяна и от други думи, е отдавна налице в европейската културна практика.

Историята на ролята, с чието определяне се занимава социологията на 20 век, е неравна и прекъсната. Епохите на изявяването й съвпадат с периодите на разгръщане на светското начало в европейското културно пространство. Първият по-дълъг период е в елинската и римската античност, вторият в 12 и 13 век, когато се появяват първите университети, а третият във вековете на ренесансовия хуманизъм. Оттогава насам историята на европейската интелектуалност става по-непрекъсната. В края на 18 век, когато от декласирани аристократи и духовници бива рекрутирано особеното съсловие на западните интелектуалци, тази история придобива самосъзната традиция.

Тя обаче не е нещо самостоятелно. Историите на европейската интелектуалност на Европа са като двете страни на монета. Утвърждаването на фигурата на интелектуалеца в 19 век е момент в разгръщането на светската култура, която наричаме Европа. Осъзнаващият се вече като европейски свят на 19 век разполага типологически с всичко, което е налице в 20 век. Няма значение, че думата интелектуалец все още не се е оформила. Фигурата и нейната проблематика съществуват. В средата на 19 век, макар и с други думи, Сен-Симон и Огюст Конт дискутират необходимостта от връзка между знание и обществена отговорност.

Сравнението на вече разгърналата се европейска култура на 19 век с времената на Тукидид или Цицерон убеждава, че оформящата се роля на интелектуалеца зависи от особеностите на един тип съществуване, организирано от идеята за актуално настояще и различни от него минало и бъдеще, от представата за несъвършено, променящо се „тук“ в равнинно отношение с по-добро „другаде“. Тези принципи на културен живот, опитвани още в Древна Гърция, предполагат наличието на подвижни индивиди и човешки групи, изправени пред избора на различни обяснения на света, на които се налага да свързват постоянно актуалност и минало и същевременно да отнасят едно „тук“ към реални „другаде“, които не познават добре. Затруднени от това, те имат нужда от посредник. Интелектуалецът е посредникът, който помага за ефективното свързване на тукашното, сегашното и близкото с намиращото се другаде, с миналото и бъдещото. Интелектуалците са много и действат отделно, въпреки че в определени моменти обслужват съсловия и се свързват в социален слой, понеже са много и разнообразни ракурсите за ориентиране в света, от които имат нужда субектите на толкова индивиди и общности.

В тази среда на постоянна нагласа и промяна интелектуалецът е един вид жрец временен герой, посредник на множество от участници във винаги нов и различен ритуал. Това множество за решаване на проблем е нещо модулно и виртуално, а не естествена общност дори когато участващите в нея са реално заедно. Така е и при контакта на интелектуалеца с отделния човек по книжен начин посредством текстове, но и при устното му общуване с маса от хора. И в двата случая неговият адресат е отделният човек. Интелектуалецът не се обръща към субекта на голяма трайна общност по високия начин, който се практикува на празници в условията на традиционното общество. Посредничеството му не е организирано от интерес към другото като отвъдност, а от представата за несъвършения свят „тук и сега“, реално променим и зависещ от конкретни променливи „ние“.

Това светско отправяне на послания за решаване на реални проблеми има работа със субекти, натоварени със силна представителност и пораждащи нереалистичен празничен поглед към света — хората на властта, сами посредници към масата на големи общности. По подобен начин в миналото, както и днес те са изложени на суетата да бъдат представители на сякаш органично човешко множество. Оттук и двойствеността на привличането и отблъскването в отношението с тях. Интелектуалецът е привлечен от хората на властта, защото смята, че чрез тях ще изпълни по-ефективно поправянето на несъвършения актуален свят и така ще удовлетвори по-пълно своята радикалност. От друга страна, те го отблъскват, защото са прекалено потънали в актуалното и в края на краищата не са реални индивиди готови за участие във временно „ние“ за свършване на работа, а традиционни високи субекти и герои, в края на краищата обожествявани или принасяни в жертва. Оттук и рискът повлечен от властващите интелектуалецът да изпадне в несъвременност.

Това се случва във вече разгърналата се Европа. Миналото на традиционната култура се изпречва постоянно. Неговият глас се дочува и в просветителския повик за обществена отговорност на интелектуалците. Сякаш интелектуалецът, придобил властта на назоването, ако се изразим като Бурдийо, може да подмами беззащитните си адресати и единствената пречка това да не стане е вътрешният регулатив в самия него — собствената му съвест, морал и обществена отговорност. В тази позиция се разпознава традиционното йерархично ориентиране в света, противопоставянето на беззащитни редови хора и отговорни избраници. Вярно е, че европейският интелектуалец се оформя от аристократичен елит и експлоатира метафората за избраничество, както е вярно, че разделянето на робски и свободен, физически и духовен, определящо за разбирането на интелектуалната дейност, по някакъв начин продължава да бъде валидно.

Същевременно този характерен за традиционната култура ориентир се изоставя. В съвременния свят редовият човек става свободен и подвижен като интелектуалеца. Той сам избира посланията, които са му необходими, както и групите от хора, заедно с които действа. Нищо не му пречи да обърне гръб, да смени временния си посредник по определен въпрос, да излезе от избраната виртуална общност и сам или заедно с други да постави под въпрос властта и посредничеството му. Повикът за обществена отговорност на интелектуалците по някакъв начин не предполага, че инфантилната пасивност на редовия човек в европейското културно пространство започва да остава в миналото и да подкопава аристократичния статус на интелектуалеца.

Изобщо разбирането за интелектуалеца не бива да се откъсва от разбирането за редовия европеец. Интелектуалецът е подвижен човек — реално и идеално, той пътува и променя възгледите си. Но такъв е и редовият човек в Европа. Човек на перото, книгата писменото послание е, защото има насреща четящи и пишещи хора. На свой ред е радикално настроен реформатор, защото словото му е отправено към хора постоянно заети с промени и подобряване на нещо. Редовият човек се труди около съгласуването на гъмжило от гледни точки. Интелектуалецът му помага с намирането на думи и символи за ново ефективно описание, както би казал Рорти.

В тази връзка е съществено да повторим характеристиките на средата Европа, в която се движат интелектуалецът и редовият човек. Тя е отворен външно и вътрешно свят на промяна, пространство за реализиране на разнообразни субекти — на индивиди и групи от хора. Оттук и последствието, че тази среда за осъществяване на много цели е лабиринт от неживи посредници — предмети, уреди и правила, които гарантират набор от свободи за постигане на цели, за свързване и самостоятелност. За справянето с движението в лабиринта на толкова косвени отношения субектите имат нужда и от живи посредници, от специализирани светски водачи. Заедно с други подобни роли между тях са интелектуалците. Те превеждат през границите на постоянно ставащия реален свят. И макар че приличат на древните шамани, прекарващи души през трудната граница на отвъдното, те са водачи от друг тип, обслужват гъмжилото от преходи в особеното „тук и сега“, вътрешно прорязано от другост.

Тази типологическа картина е едновременно идеал и проект за осъществяване. Тя не се покрива с реалностите в съвременна Европа. В сегашния европейски свят има достатъчно хора и човешки групи неспособни за самостоятелно движение. Затова и другите водачи, и интелектуалците се покриват с шамански черти. Така че действително повлечени от вълните на традиционността е нужно да пледираме за обществената отговорност на интелектуалците. Колкото по-беззащитно потънал е редовият човек в някакво трайно „ние“, толкова по-ефективен е повикът за отговорност на социалните репрезентанти, особено на политиците — тези герои на все още несъвременната съвременност.

При по-пълното й разгръщане между другото ще проличи, че социалната роля интелектуалец не се покрива с човека, който я изпълнява, или с професията, която я носи. Един професор по хуманитарна наука може да не бъде интелектуалец, нито, ако е интелектуалец, е такъв винаги и във всяко отношение. Интелектуалността е коефициент на действие в самия интелектуалец, но и в редовия човек. По-нататъшното разгръщане на европейския начин на съществуване ще ограничи изключителността на ролята и връзката й с определени лица и професии. Тя ще стане достояние за по-широк кръг от хора. Не че като последствие от един вид образование, което вече се култивира западния свят, всеки ще разполага в себе си с абсолютната интелектуалност, един вид „уред“, улесняващ преходите през междите в актуалния свят. Тези межди са много и една интелектуалност няма да свърши работа. По-скоро ще си обменяме своите интелектуалности. В един момент ще ме водиш ти, в друг аз тебе, а в трети някой друг нас двамата.

Ако за разбирането на интелектуалеца се опираме на силуета на Европа, парадоксът е, че съществени признаци на европейското начало и на фигурата на интелектуалеца можем да проясним, ако погледнем в предварителната Европа на античното време. Античният свят е в диалектическо отношение с бъдещата Европа — от една страна е вече Европа, но от друга все още не е. Античният свят е процес на бавно прехождане от традиционна сакрална към разгърната светска култура, което завършва със своеобразно връщане към традиционността. Изправени сме пред парадокса да наблюдаваме в античното време следване на по-ранни модерни от по-късни традиционни времена. Фигурата на интелектуалеца светски посредник се открива и в класическа Гърция, и в императорския Рим, но късната античност се отказва от нея и се връща към жреца или философа магьосник, традиционни фигури на посредници към отвъдното.

Две са основните прояви на интелектуалец в елинската и римската античност — философът и ораторът. И фигурите, и самите думи, съответно гръцка и латинска, имат дълъг живот. В античността те трудно стават синоними, защото означават две воюващи помежду си интелектуални култури, които се допълват. Оформянето им става в 4 век пр.Хр. в съперничеството между две типа висше образование — предлагано от философската школа на Платон и ораторската на Исократ. До края на 4 век по образеца на Платоновата школа в Атина се откриват и други три философски школи — перипатетическата на Аристотел, Епикуровата и стоическата. Оформят се основните философски течения на античното време, институцията на висшето образование, но и интересуващата ни фигура на философа преподавател, който развива една некъсогледа култура на интелектуално разбиране на света далече от градската стъгда.

В това е големият спор с Платон на Исократ, който противопоставя на това образование друго — незабравящо общественото съществуване, но също некъсогледо, доколкото отправя поглед към миналото и други реални светове. И в двете интелектуални идеологии — на философите и на ораторите грижата е за доброто разбиране на своя свят. Но, докато при философите разбирането на нестабилното „тук и сега“ се подменя с отвъдност, която се мисли за по-реална, при ораторите това става с трансцендиране към миналото и с един вид обществена теория. Затова Исократ има сериозно основание в опитите си да узурпира ценната дума философия и да й придаде смисъла обществена теория. Ако беше победил, днес щяхме да наричаме политологията философия.

В 4 век пр.Хр. Платон и Исократ спорят за същото, което се обсъжда от началото на 19 век — за полезността на доброто знание. Тя се гарантира от истината за света. Но докато за Платон това е действителният свят в метафизичен отчет, за Исократ светът е по-широк от малкия полис, но е по-конкретен от този на философите — обществен свят, открит към останалия сегашен свят и същевременно към миналото и бъдещето. Разпознаваме в идеологическия проект на Исократ профила на съвременната европейска интелектуалност и разбираме, че позицията на античните философи не е друго, а компромис между европейското светско присъствие в света и традиционната сакрална култура на миналото. Философът е интелектуалец, близо до традиционната среда, обслужвана от жреци и гадатели. Той продължава да бъде такъв и до днес.

Това различаване на философа и оратора става в епохата на атическата класика, време на върхово усещане за актуален свят, предмет на постоянно обсъждане около уреждането и реформирането му. Елинският свят достига до тази нагласа два века по-рано в епохата на архаиката. Тогава започват да се подвизават първите философи, за чиято дейност на отстранена включеност говорим трудно поради липсата на достатъчно свидетелства. Но имаме сведения за подвижността им. Незадоволени от родното място, те с лекота се преселват от единия на другия край на тогавашния свят. Основават школи, преподават. Постоянно убеждават някого в нещо. На път като Ксенофан или затворени в дома си като Хераклит, те се занимават с въпроса за по-доброто действително. Това че са обикновено отдругаде аргументира радикалността на посланията им, чиито адрес е осигурен и допълнително поради това, че по правило са или имущи и влиятелни, или се уседяват край някой силен на деня.

В епохата на архаиката, когато поезията е все още неотделена от живата реч на деня, повечето поети са именно интелектуалци. В това първо време на светска европейска култура вече се различават леви от десни. „Левите“ поети се занимават с актуалността като Тиртей от Атина, който буди патриотически чувства у спартанците с елегиите си или атинянина Солон, който напуска Атина, за да осигури бъдеще за проведените от него реформи, дискутирани в елегиите и ямбите му. Проблемът хората да не се чуждеят от обществената актуалност е породен и от времето, което се учи да живее политически, но и от позицията на „левия“ интелектуалец. Той и тогава като Грамши свързва безвремието на морала с обществената актуалност.

Елинската архаика разполага и с „десни“ като Теогнид от Мегара, който разсъждава в елегически стихове за развалата на времето и за миналото на по-добър морален ред. Но може би най-пълна представа за статуса на европейската интелектуалност в архаическа Елада получаваме от биографията и творчеството на Пиндар, един типичен „десен“ интелектуалец. Постоянно на път в търсене на меценати, радетел за федериране на елинските полиси на аристократическа основа, обърнат към миналото, той е майстор на митологически паралели, които прикриват съвременността и внушават, че ако не упадък, тя е в най-добрия случай повторение на образци. Пиндаровите оди, процедура на сублимиране на малкото и тукашното във величието на едно толкова реално, колкото митологическо минало, убеждават, че за да разберем каквото и да е, трябва да открием достоен прецедент. Проблемът е да не се допусне погледът да потъне в повърхностната актуалност. Същият жест организира мисленето и на съвременника на Пиндар Хераклит.

След първата половина на 5 век пр.Хр. поезията става поезия в тесния смисъл на думата. Интелектуалното слово я изоставя и се премества върху прозата. Негов дом стават философията и историята в проза. Дори бащата на историята Херодот има поведение на интелектуалец — идва отдругаде и не се задържа в Атина, тревожи го свързването на минало и настояще, колебае се между научно изследване, описание и митологически парадигми. Но макар че участва в посолство за уреждането на колония в Южна Италия, изпитва повече удоволствие от житейското разнообразие и традиционно оцветена моралност отколкото от радикални идеи.

Живелият едно поколение по-късно Тукидид не идва в Атина отдругаде, но заедно с Перикъл принадлежи на елит с аристократическо поведение и силен реформаторски заряд, едно малцинство, което се занимава с актуалността, но страни от нея. В историята си Тукидид се държи като учен експерт. Участвал е в събитията на Пелопонеската война, представя факти, следва определен метод. Същевременно е интелектуалец. Обществената актуалност го интересува повече от миналото, но най-важното е, че историята му гъмжи от концепции — между тях и за това, как се е породила войната. В повърхността последствие от конкретни исторически обстоятелства, тя е предизвикана от естеството на влизащи в конфликт различни народностни култури и още по-дълбоко от несъвършената човешка природа. Историята се пише, за да може човек да се бори с това несъвършенство. Бъдещите политици трябва да са осведомени не толкова за Пелопонеската война, колкото за проявения в нейната актуалност човешки характер.

Перикловата епоха открива двата характерни жеста на европейската интелектуалност — кръженето около властта и политическата стъгда и отделянето от тях в името на науката и образованието. Фигурите на Перикъл и Тукидид са проява на първия жест. Чужденците преподаватели по всякакви науки, наричани софисти, са проява на втория. Преподавателите Протагор, Горгий и Продик общуват с властващите отдалече като специалисти. Оформя се трайното питане, кое е по-ефективно — интелектуалците да бъдат във властта и вътре в актуалното или да наблюдават обществения живот отдалече. Половин век по-рано една друга знаменитост Питагор от Самос, основал на другия край на тогавашния свят школа манастир за философстване в уединение, не успява да препречи пътя на политиката. Тя прониква в школата, разсърдва гражданите на Кротон и те прогонват схоларха и учениците му.

Богата на факти в това отношение е биографията на историка Ксенофонт. Недоволен от демократичния ред, той напуска родната Атина. Впечатлява го Персийската монархия. Участва в похода на един претендент за престола, по-късно написва роман за Кир Велики и години се върти край спартанския цар Агезилай. Във всичките си съчинения се занимава с темата за добре уредената държава. Настроен е крайно радикално. Вярва в единовластието и затова харесва монархията. Но и другото, което привлича и до днес десните интелектуалци — държи на професионализма. Държавниците трябва да имат познания по финанси и военното дело. Не че това не е така, но впечатлява интелектуалният порив на Ксенофонт да коригира настоящето на собствената си демократична родина. Затова броди по света, търси образци в Персия и Спарта, рови се в миналото. Постоянно съпряга лошото актуално с някакво по-добро минало или реално другаде, които биха послужили за образец.

След Ксенофонт „лявата“ демократическа Атина произвежда поредица от знаменити „десни“ интелектуалци. Първият от тях е Платон. Устроил школа, за да избяга по същество от неустойчивата обществена стъгда, той постоянно се занимава с нея. И формата на диалозите, и вътрешната диалогичност на Платоновото мислене издават инстинкта му на интелектуалец. Битието на експерта не му е достатъчно. Той постоянно го отнася към повърхностната обществена актуалност на ораторите, от което бяга. В края на краищата създава утопична теория на държавата. Така или иначе според онази система на мислене истината е утопична. Платон й вярва и на три пъти се отправя на далечен път, за да осъществи своя проект за идеална държава при двама властници, баща и син. Усилията му са безуспешни.

Отношенията с властта на другия голям десен интелектуалец на 4 век пр.Хр. Исократ не са толкова напрегнати. Той цени обществената актуалност и се опитва да я обхване в реторичната, но по-реалистична политология на обемистите си речи. От друга страна, стои далече от атинската актуалност, коригира я с проекти за общоелинско единство срещу попълзновенията на Персия, като издирва силни на деня. Докато Демостен и другите оратори практици са отдадени на всекидневна политика, Исократ дискутира актуалните проблеми в отстъп.

Много скоро след него Аристотел примирява в себе си фигурите на интелектуалеца експерт, който страни от обществената актуалност и интелектуалеца поборник, който осъществява идеи. Актуалността го интересува като специалист, тя става научен предмет. Аристотел организира редактирането на поредица от описания на различни политически устройства и опирайки се на тях, създава несравнимо по-реалистична теория на обществото от тази на Платон. От друга страна действа като интелектуалец. Убеждава избрани силни на деня в определени принципи и идеи. Персите побиват на кол един от тях, а Александър Македонски просто не го чува.

Историята на античната интелектуалност се колебае между двата репера — на школата, в която се преподава далече от актуалността, и на ангажирането с властта. Показателна е съдбата на двамата именити интелектуалци от средата на римския 1 век пр.Хр. — Цицерон и Цезар. И двамата стават жертва на политическата си ангажираност. Ролите на интелектуалеца и политика се съвместяват трудно. Затова в Рим интелектуалците са по-често гърци. Те стоят по правило далече от властта или са най-много съветници като историка Полибий. В това отношение е показателна личната история на Дион Хризостом, живял във втората половина на 1 век сл.Хр. С блестящо образование, дошъл в Рим от Мала Азия, Дион е отначало придворен оратор. Но смяната на императора променя настроенията, пропъждат го и от оратор той става философ. Отново интелектуалец, но вече настроен радикално, Дион обикаля света в търсене на протекции и аудитории, отдаден на различни проекти за по-добро съществуване.

Съчетаването на интелектуалност с упражняването на власт е рядко. То води до двойственост и един вид редуване на роли. В най-интелектуалния от всички векове на античното време — 2 сл.Хр. наблюдаваме два случая на интелектуалци във властта: император Адриан, ако вярваме на реконструирания от Маргьорит Юрсенар образ, и Марк Аврелий. Изворите ни осведомяват по-добре за драмата на съчетаването на двете роли при Марк Аврелий. От една страна, латинският език и статурата на пълководеца и абсолютния властник, изправен пред маси от хора, от друга, интелектуалният гръцки, на който императорът размишлява за основните проблеми на всеки отделен човек. Той би бил интелектуалец и в съвременния смисъл на думата, ако книжката му с размисли можеше да стигне до широк кръг от хора. Императорът я подготвя за публични лекции, които изглежда не изнася. Властникът и интелектуалецът съжителстват с компромис. Един историк ни е описал сцена, която символизира компромиса — Марк Аврелий е в ложата си в цирка, ролята на император не му позволява да отсъства, но не гледа към арената, а слуша своя четец. Така следва и другата си роля — на интелектуалец.

Добре е да се последва примерът на „Интелектуалците на средновековието“ на Жак льо Гоф и да се напише културна история на античния интелектуалец. Голямата антична история би трябвало да е съставена от линиите на подобни по-малки. Така или иначе времето на еднолинейната обща история, която претендира, че представя миналото такова, каквото е било, е отминало. Днес знаем, че в подобни истории „експроприираме“ миналото, за да разбираме себе си. Съвременната херменевтика ни убеди, че по този начин се разбираме косвено, но по-цялостно. Същото се отнася и за миналото. Благодарение на съвременните гледни точки, които проектираме върху него, то се отмества и става по-цялостно. Което не го прави по-малко объркано и с много пътища, позволяващо да прокарваме по него едни или други прави линии на развитие. Между тях е и линията на все пак съвременната социална роля на интелектуалеца.

Херменевтичната нагласа на мислене ме доведе до компромисните твърдения, че античният философ е интелектуалец, но не дотам и че класическа Гърция е все още неразгърнала се Европа. Тези твърдения са по-точни от категоричното отсичане, че фигурата на интелектуалеца се оформя във втората половина на 18 век, а историята на съвременна Европа започва в началото на 19. Естеството на подобни явления е флуидно, с отместващи се граници поради две причини — защото е материя за разбиране от определен човек, зависим от гледни точки и защото инструментите на разбирането, употребяваните понятия и идеи се пресичат с други термини и идеи. Оттук произтича и още по-компромисното твърдение, че съществувайки отдавна, и интелектуалецът, и нужната за разбирането му Европа все още не са се проявили достатъчно и че когато се проявят, сигурно други думи и закачени за тях понятия ще отместят погледа и ще престанем да ги наблюдаваме като нещо определено.

Доброто мислене за нещо ни кара да го отграничаваме от други неща и същевременно да го наблюдаваме в неотделенността му от тях. Доброто мислене по темата интелектуалец налага да я свържем с темите съвременност и античност, да мислим за тях като различни, следващи във времето типове на живот. Същевременно подобни понятия мостове като интелектуалец показват, че в определени отношения ние живеем и до днес в профила на античността, но че този профил не е просто античен, а е това, което е вече в античността — една упорита линия, проточваща се и към бъдещето, наречена Европа.

Животът на думите, на понятията и представяните от тях феномени е нестабилен. Нестабилен е и животът на понятието за интелектуалец. То може да се закрепи към един или друг признак и да кръжи около ситуация, предпочитана от някое време. Пълнотата е илюзорна, както се разбира от трупането и допълването на толкова говорения по въпроса. Понятието е разпънато между времената в едно съвсем не линейно ставане с определен резултат. Случайност може да доведе до угасването му, разгръщането на други социални роли може да изтрие очертанията на силуета, който обсъждах.

Като се опрях на антични примери, се опитах да примиря идеите за ляв и десен интелектуалец и да отговоря на въпроса без отговор, кого представя интелектуалецът. В тази връзка изведох в преден план един може би нов признак — това, че интелектуалецът посредничи на отделни субекти. Това е така да се каже бъдещен признак, който ще се прояви пълно при крайното разгръщане на ролята на интелектуалеца в европейската среда. Отдаден на проектиране и може би на утопичност, вярвам, че при онези условия на живот конкретните интелектуалци ще се превърнат в коефициенти на личността на отделните хора. Парадоксът е, че реализирането на интелектуалеца ще доведе до края на реалното му съществуване.

Мисля, че в такъв род парадокси изпада всяко откровено мислене, което отказва да върви по пътя на различаванията, наложени и от всекидневната рационалност, и от традиционната наука. Подобно мислене открива, че думите, закачените за тях понятия и явленията, представяни от тях, се намират в постоянна дисоциация и накланяне към други думи, понятия и явления. Така и ролята на интелектуалеца в европейското културно пространство прехожда към други роли, отделно от които не може да бъде представена коректно. В не по-малка степен това важи за флуидната идея за европейско културно пространство, която използвах като един вид рамка. Интелектуалецът учен преподавател, изправен пред въпроса за полезността на своето знание, не е само европейско задание, толкова ясно в Гьотевия „Фауст“. Определени признаци го свързват с роли от неевропейския свят. Макар и тълкувател на Аристотел, Авицена не е в Европа, но прилича на европейски интелектуалец. С каква дума бихме означили по-точно подобието между него и Аристотел, без да ги изравним?

Функционалният признак, че интелектуалците са посредници към виртуални общности от индивиди изправени пред проблем, позволява да разберем, че пълният си израз социалната роля на интелектуалеца получава само при наличието на много подвижни индивиди. В този връзка може да се твърди, че Авицена не е интелектуалец и че античните интелектуалци са само на път да бъдат такива, независимо от наличието сякаш на същата рамка, която обяснява дейността на Русо и Волтер.

Трябва да спра в този пункт, за да не ме обземе „безотговорността“ на експертното мислене. Известно е на какви еквилибристики се отдава то, когато изгубило чувство за мярка, бъде обхванато от претенцията да свърши работата на действането. Мисленето за нещо може да бъде по-добро от друго, но не и най-добро. Лорд Дарендорф не реагира на нашите умозрения по въпроса, тъй като вероятно е убеден, че те не само отвличат от реалното участие в ставането на нещата, но и че никое умозрение не е в състояние да изложи обсъждания от него предмет по съвършен начин.