Богдан Богданов
Култура, общество, литература (12) (Текстове по културна антропология на античността)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Култура, общество, литература

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „ЛИК“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Националност: Българска

Коректор: Росица Николова

ISBN: 978-954-607-756-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5424

История

  1. — Добавяне

Трета част
Човек и общество

Човешкото тяло, индивидът и обществото

Диадата тяло-нетелесност е нещо устойчиво за човешкото културно самосъзнание. Оттук и трудността човешкото тяло да се обсъжда само по себе си. Винаги противопоставяно на някаква нетелесност, то по-скоро обслужва нейното обсъждане. Както и нетелесността е по-често не друго, а сферата за бягство от проблемите на човешкото тяло, комплексната област на противоположностите душа, култура и общество. Но макар и да са синоними в изразяването на противоположността на тялото, идеята за душа и понятията култура и общество имат различно поведение. Културата и обществото правят от човешкото тяло по-конкретен предмет. Те са причината темата за човешкото тяло днес да изглежда по-конкретна и по-сложна.

Съвременните дебати около човешкото тяло

В тази тема се очертават два кръга от въпроси — около тялото символ във вербалния и невербалния език на културата и около отношенията между телесната структура и организацията на социалното съществуване на човека.

С първия кръг от въпроси се занимава философската антропология след Хусерл, както и теоретичната етнография в школата на Марсел Мое. Ето постановката на френския антрополог. Тялото е първият и най-естествен инструмент на човека в неговата културна дейност. Въпреки че телесното поведение и моралноинтелектуалната човешка активност попадат в принципна опозиция на основата на противопоставянето природа-култура, телесното поведение не е универсална извънкултурна даденост. Начините на хранене и спане, практиките на сексуално общуване не са естествени, а са културно обосновани символни техники. Телесното поведение на човека е исторически подвижен предмет. В тази връзка и представата за тялото се оказва също толкова исторически променима, колкото и категориите „личност“ и „аз“.

Американската антропологическа школа (Р. Бенедикт, М. Мийд) развива възгледа на Мое в следната насока — с посредничеството на възпитанието социалната структура на едно общество се отпечатва трайно върху телесното поведение на индивида. Като се основава на конкретни данни от съвременни традиционни общества, английската антроположка Мери Дъглас заключава, че упражняваният от социалната система контрол може да ограничи тялото като средство за израз; затворената йерархизирана система води до „ефиризиране“ и „спиритуализиране“ на вербалния и невербалния език. Докато отвореното развиващо комунисни форми на общуване социално устройство усилва соматичния момент в тези езици. За социалното общуване е съществено да се потиснат ирелевантните телесни проявления, затова колкото по-сложна е една социална система, толкова общуването на хората в нейните граници става като между безтелесни духове. Тялото се противопоставя на „социалния корпус“ като един вид източник на шум, пречещ за нормалното протичане на социалната информация. Същевременно то успоредява обществото и социалната йерархия, като се дели на по-представителни и непредставителни части, на предно и задно, високо и ниско и в крайна степен на по-телесна и по-нетелесна страна.

В тази връзка се повдига въпрос за обратното отношение, на което Мери Дъглас не обръща внимание. То е добре формулирано от френския антрополог Льороа-Гуран. Тялото и телесните феномени произвеждат символи за изразяване на сложните идеи за природа и хаос, но, от друга страна, обществото, излъчващо символите за култура и ред, на които се опира човешкият културен език, имитира реалната организация на човешкото тяло. Има основание да се говори за екстериоризиране на телесната структура в „социалния корпус“. Идеята за йерархия се пренася от обществото върху човешкото тяло, за да му се наложи по този начин липсващият ред, но, от друга страна, гледано биологически, тялото далеч не представлява хаос.

Въпросът е дали социалният отпечатък върху телесния език е нещо външно за тялото природа или, напротив, самото общество като мрежа от отношения между индивиди, общности и извънобществена среда е не просто различна, но и по особен начин повтаряща и допълваща естествената телесна организация структура. Питаме се в каква степен социалната система е нещо качествено друго спрямо индивида тяло, който се окултурява в обществената среда, и в каква е форма на екстраполиране на човешката психо-физиологична структура.

Понятията за тяло и общество и универсалните характеристики на човешкото тяло

Това питане усложнява наличните понятия за тяло и общество и помага да се осъзнае, че в практиката на всекидневното и научното мислене те се опростяват и свеждат до един или друг аспект на сложните предмети, каквито са всъщност. Такъв е случаят с представите за тялото хаос, нещо външно на обществото ред, и за индивида природа, вънпоставен спрямо агресиращата към него обществена структура.

Наложени от определени културни обстоятелства, тези представи опростяват сложните реалности на тялото и индивида. Разликата между индивида и обществото е усилена и е образувана опозитивна двойка, която служи като когнитивна форма за ориентиране в света и познаване на други културни предмети. Не само инструмент за познание, но и готово решение, нещо вече познато и прието и в този смисъл абстракция, налагана над сложната реалност, подобна опозитивна двойка се превръща в митема. Такава митема е и старата опозиция „душа-тяло“. Трябва да признаем, че двойката индивид-общество не е по-слабо митична, по-ненатурализирана от нея.

С извеждането на аспекта на взаимозависимостта на човешкото тяло и социалната организация и с подчертаването на вътрешното им подобие може да се помогне за преодоляването на лошата противоположност на идеите за индивид и общество. Трябва да се очаква, че защитената теза за индивида, който допуска в личния си телесен опит стихията на социалното съществуване, ще доведе до повдигането на въпроса за коефициента от ориентации, зададени на човешката обществена среда от устойчивата структура на човешкото тяло.

Това изглежда вече наложително. Съвременният анализ на човешката култура е насочен не към универсалните, а към конкретните исторически прояви на културните феномени. В лошата си проява подобен анализ проявява интерес към пълното различие, към уникалната историческа преходност. По-доброто разглеждане отчита мярката на преходното и трайното в един исторически феномен. Проблемите на човешкото тяло са също исторически феномен, което би означавало интересът ни да е насочен не само към страната на различието в телесните актове на поведение, към това, че в отделните култури се спи, яде и прави любов по различен начин, че човекът помества своето поведение в различни мрежи от символи. Редно е да не се оставя настрана и дълбинното било само типово, било универсално подобие в това поведение. Въпросът за трайните положения неизбежно засяга границите на самото човешко. Трайното се проявява на различни равнища. Има възможност да се изведат в преден план не само израженията на непроменената в хода на цивилизацията психо-физиологична структура на човека, но и дълбинните прилики в поведението на човека и животното. Кучето, маймуната и човекът се прозяват по един и същ начин. На пръв поглед прозявката не е натоварена със стойност по отношение на трайното, особено ако я сравним с разпределението на задачите в едно стадо на основата на телесната сила, което веднага насочва погледа към приликите между човешкото обществено и животинското стадно поведение. Но зависи от дълбочината на сравнението. Приликата между поглъщащите храна човешко и животинско тяло издава например общата физиологична основа на обмена със средата, която не изчезва при човека и не само се окултурява външно, а се повтаря от поглъщащия природна материя „социален корпус“.

Дали не можем да се питаме и за свързването на човека с повечето животни по признака организиране на своя свят с дележ на пространството на свое вътрешно и външно чуждо? Това разделяне следва вероятно от общата за животните и човека диалектика на биологичното тяло — самостоятелно и затворено, относително независимо и в същото време отворено и взаимодействащо със среда. Вътрешното е реално моделираният символ на ограничената и чувстваща се заплашена самостоятелност, която по този начин се оттегля в себе си, произвеждайки си един вид убежище. Очевидно всичко това не е само метафора.

Епистемологичният проблем е, че не може да се мисли добре едновременно за всички трайни равнища на живот и още повече заедно за трайните и преходните проявления на културата. Затова едни науки се занимават с едни, а други — с други аспекти, както превесът на едни аспекти се сменя от превеса на други и в самия исторически ход. Като цяло културата остава сложен предмет, който трудно се осъзнава в пълнотата си, най-вече защото погледът към него се опосредява от конкретните култури, в чиито граници се осъществим един или друг вид дирене.

Човешкото тяло също е разноречив проблем, тъй като е открито за езиците на културата и науката по различен начин. Това, което остава неосъзнавано от културната среда, може да се открие в някаква степен за погледа на науката, въпреки че тази откритост е винаги частична. Но тялото е разноречив предмет поради още една причина. Универсален знак за индивида човек в неговото отношение към човешката среда, то бележи принципната преходност на човешкото съществуване, от която произтича конструктивното противоречие между постоянното покриване и непокриване на „аз-а“ със собственото тяло.

От една страна, имам тяло и съм нещо различно от него, от друга, съм самото това тяло. Противоречието между тези две изказвания се преодолява с избор, който може да се направи както от отделен човек, така и от цяла културна среда. В първия случай се твърди, че човекът е нещо друго спрямо своето тяло и че става човек в хода на неговото преодоляване, а във втория, че има в телесността си нужните основания, за да бъде човек. Ясно е, че и двете твърдения са верни в степента, в която осветляват различни страни на сложната човешка проблематика.

Въпросът е, че тези твърдения са и генерални културни решения на човешкия проблем, задаващи и определени културни поведения. На тази основа представата за тялото може да склерозира и да стане непригодна за мисловна интервенция. Същото се отнася и за представите за индивид и общество, интимно свързани във всекидневния език с идеята за тялото. Доколкото този език не прониква в хуманитарното научно слово, всекидневните склерозирали представи за индивид и общество започват да тормозят научното дирене.

Такъв е случаят със съвременната зачената във втората половина на XVIII век идея за индивида и човешката личност като душевно-духовна неделимост. Утвърдена във всекидневния, а и в научния хуманитарен език и подкрепяна от традиционната представа за телесността природа и хаос, тя вече пречи да се конципира обменимостта между отделния човек и обществената среда, оставя в сянка страната на принципната зависимост и значи неатомарност на човека. Съвременното точно знание за човешкото тяло, напротив, дава път за подобни наблюдения.

Така че се питаме в каква степен е възможно хуманитарната наука да се освободи от абстракцията за атомарната личност и противостоящата й обществена среда, същевременно и от идеята за тялото хаос. Дали съвременното научно знание за функционирането на човешкото тяло може да стане всекидневно достояние? Уверен съм, че това е възможно и оттук противоположно на Марсел Мое смятам, че съществува такъв предмет като „естествени“ характеристики на човешкото тяло.

„Естествените“ характеристики на човешкото тяло

Нашето тяло е сложно организирана система за обмен с определена среда и не без връзка с това за получаване и предаване на информация. В тази система отличаваме вътрешен затворен и външен отворен кръг. Вътрешната физиологична система се състои от структура за преработка на идващите отвън вещества и информация и от информационен склад, отложен в хромозомите на всяка клетка.

Така нареченият вътрешен затворен кръг е силно зависим от външните природни условия. Към тях се добавят вътрешните телесни условия — нормалното състояние на механизмите за обмен със средата и за получаване и обработка на информацията. Индивидуалното съзнание трудно прониква в този вътрешен кръг, регулиран от сетивни удоволствия и неудоволствия, от физическа наслада и дискомфорт, от съвпадането и несъвпадането на зададената норма на организма, на т.нар. „трябва-стойности“ със стойностите на външната и вътрешната среда в даден момент. В този кръг на равнището на затвореното биологично тяло, на вътрешния генетично зададен опит, съдбата на човешкия организъм е определена универсално от средата, в която му е зададено да съществува в обмен.

Като всички останали животни, като насекомите и растенията, човекът поглъща и изхвърля (вещества и информация). Тази отвореност към определена среда се съпровожда от затвореност към други среди и в крайна сметка към широката среда на света. Ако можем да говорим за разлики вътре в тази категория на сравнително самостоятелни организми в състояние на обмен с определени среди, тя е по линията на нарастващата независимост от средата при някои видове и съответно на по-голямата подвижност и адаптивност, което означава и на реална откъснатост от определения биологичен топос.

Всички живи същества се опитват да надхвърлят зададеността на своето съществуване чрез допълнително надстроени програми вътре в рамките на природните условия. В повечето случаи те са възможни поради непоследователността на самите биологични условия. При повечето животински видове се развиват две допълнителни програми. Първата се изразява в изграждане на свой особен топос, допълнение към естествената природна среда (хралупа, място за спане и временно живеене, склад за храна), а втората — в оформяне на „социална“ организация, на по-голяма или по-малка общност от индивиди за защита и съдружие при набавянето на храна. Изглежда парадоксално, че при насекоми като мравките и пчелите е налице същото свързване на изградена допълнителна среда и на „социална“ организация, както при човека. Тези средства за усилване и надхвърляне на възможностите на индивида са включени при животните в т.нар. по-горе вътрешен биологичен кръг. Те са твърдо зададени и не търпят промяна. Оттук и следствието, че отделното животно не съществува автономно. То следва точно в програмата на биологичните си параметри стадната „социална“ организация на своя вид.

Продължава да бъде неясно какво се е случило в биологичната еволюция, че допълнителната среда за живот и свързаната с нея примитивна социална организация, създадени от човека, са се откъснали от външните условия, определящи съществуването му, и са станали лабилни и променими. Тази дисоциация е направила човека сложносистемен и различен от другите животни. Животинската телесна структура е с проста система, разполага предимно с вътрешния кръг, за който стана дума по-горе, докато човешката телесна структура е двукръгова.

Към затворения кръг на биологичното ориентиране в строго определена среда, при което главна роля играе генетично зададена програма, поради лабилността на допълнителната среда и социалната организация и тяхното обособяване като нещо различно от биологичната среда човешкият организъм развива отворения кръг на допълнителното приспособяване. В този кръг придобива превес получаваната отвън информация. Биологичното тяло става психо-физиологично и приспособимо за по-сложен обмен с допълнителната обществена среда. Благодарение на тази среда, която за разлика от онази на мравките е вече и нещо само по себе си, неустойчива и променима апликация към биологичните условия, човекът по-реално от другите живи същества на земята прекрачва към нови среди и в крайна сметка към не непосредствено дадения в опита свят.

Преди да се открие за съзнанието, магията на този преход от малкия биологичен свят към света изобщо е осигурена и подготвена от нещо напълно реално — от лабилизираната допълнителна среда, която си изгражда човекът, от това, че тя е обособена от природния топос и притежава един вид вътрешна подвижност. Очовеченият поради наличието на подобна среда индивид става също като нея по-самостоятелен в собственото си движение. Самото съзнание на индивида се развива като форма на подвижността и косвеността на отнасянето към средата.

Или ако според традиционната класификация покрай инструмента за прякото си отнасяне към биологичната среда — тялото, човекът притежава и инструмент за косвено отнасяне, т.нар. душа, от гледна точка на тялото би трябвало да се твърди, че той разполага с допълнително тяло, осигуряващо му по-висока автономност от твърдо определената биологична среда, а после и от нейното социално разширение. Преди да бъде нещо друго, трансцендирането, което наистина определя човешката същност, има елементарния вид на надхвърляне на възможностите на собственото тяло.

Двата кръга на биологичното и надстроеното начало в корпуса на конкретния човек изглеждат трудно отделими. Ще си послужа с пример. Продукт на цивилизацията, самолетът дава възможност на отделния човек за скорост и устойчивост, които надхвърлят естествените характеристики на тялото. При въпроса коя е телесната определеност на човек, който лети със самолет, добрият отговор не бива да третира корпуса на самолета като нещо абсолютно външно спрямо малкото биологично тяло, защото, както е и в случая, то е реално трансцендиращо, прехождащо в нещо друго, разколебано и винаги ставащо, чиято вътрешна затворена и външна отворена система са в постоянен обмен, но и като цяло в обмен с една или друга среда.

В този смисъл, ако за човека се говори в аспекта на тялото, е редно да се твърди, че за разлика от животните той притежава две тела. На пръв поглед този начин на изказване не изглежда по-ефективен от традиционното дву- (душа-тяло) и триделение (дух-душа-тяло). Но така се подчертава, че за човека не може да се говори добре, ако не се мисли за неговата флуктуираща свързаност-отвързаност от среда и че това на практика означава да се откриват в самата човешка телесност степените и проявленията на това отнасяне към различни среди.

Този начин на изказване позволява да възприемем и т.нар. душа не само като вътрешен психически, но и като външно изразен „орган“, проявен в нарастването на биологичното тяло в инструменти и други посредници, като един вид телесна подвижност, водеща до преходи между тялото и допълнително произвежданата от човека среда. Според нашето виждане тази среда не е само неутрално външна за биологическото тяло, а и особена негова проява, или в гледната точка на душата особена проява на душевността и духовността на човека, на неговата способност да влиза в отношение с пространствено и времево отдалеченото, с другия и изобщо с другостта, а и изобщо с опосредствено дадения свят.

Индивидът и обществото и надхвърлянето на човешкото тяло

Гледната точка на нарастващото биологично тяло на човека, преодоляващо по този начин първичното пълно свързване с определена среда в допълнителни свързвания, ни дава възможност да разбираме неметафизично не само индивида, но и обществото.

Ако лабилната среда придобива за индивида изражение в т.нар. двойно тяло и повишената способност за свързване с другости, още в материалното си проявление на система от вещи и оръдия за труд и познание самото общество се оказва корпус с приближена към човешката биология структура за усвояване на природна материалност. Включените в обществената мрежа посредством вещите, оръдията, нормите и ценностите други хора стават изражение на същото нарастване на човешкото тяло в допълнителна среда, в един вид жив обществен корпус.

Редукциите са неизбежни при този начин на мислене. Имащи израз на метафори, те изглеждат съвсем несвойствени за стила на научния анализ, чийто патос не е в оприличаванията, а в различаванията. В случая, разбира се, не твърдя, че индивидът тяло не попада в реалната противоположност, в структурата от отношения, която наричаме общество. Само усилвам обратното положение, оставяно без внимание — това, че обществената среда е интимно зависима от „естествените“ характеристики на човешкото тяло. Именно като човешко тялото не е нито неразличимо от обществената среда, нито е извън нея. По много начини то „се сраства“ с нея. Телесната и обществената структура за обмен на вещества и информация не са само крайно противопоставени. Те се допълват и кореспондират и като подобни.

Не твърдя, че обществената структура повтаря динамиката на живото човешко тяло, а че, отчуждавайки се една от друга, те взаимно се пораждат. Защото без т.нар. лабилна среда иначе биологично дадената външна система на човешкото тяло не би развила допълнителната приспособимост, която митологично наричаме душа и дух, а немитологично — сетивност и съзнание. Не би се развил и самият социален корпус като подкрепяща и хитро разподобяваща се от тялото другост, която в постоянна игра с него ту го допуска дълбоко в себе си, ту го оттласква към малката физиологична единица на крайното във времето и пространството тяло. В тази игра човешкото тяло е постоянно неопределено и сякаш ставащо, подложено на различни видове трансцендиране и само предизвикващо ги — било реални, като пътуването в корпуса на самолета и прислоняването към „корпуса“ на малки и големи общности, било идеални, като окриляването от ценности, идеи, идеали и системи на вяра.

Открилата се при така развитата тема за тялото гледна точка помага да се укрепи нужната за съвременната антропология идея, че обществото е среда за трансцендиране на отделния човек и че общественото развитие може да се тълкува като един вид променимост в посоката на усилването на това трансцендиране.

Парадоксално определено, обществото е реалният опит на човека да си осигури безсмъртие.

За да проникнем в механизма на тази среда за трансцендиране, за оцелостяване и усилване на човека в привидно по-високата степен на обществения корпус, не бива да отделяме крайно двата основни начина за осъществяване на единството на социалната мрежа — чрез предмети и уреди и чрез ценности и норми, тъй като и в двата случая става дума за форми на посредничество, чиято цел е да се достигне до единно функциониране на социалния организъм. Общественият корпус едва ли може да се поддържа само с предметен обмен без суперпозицията на независими от вещната среда ценностни ориентири.

И все пак ако отворената експанзираща социалност днес се различава по нещо от затворените традиционни човешки светове, то е по това, че в съвременността вещите в широкия смисъл на думата и особено „биологизираните“ вещи (уредите) поддържат по-функционално от нормите и ценностите единството на социалната мрежа. По този път индивидът се оказва по-пълно и по-цялостно интегриран, и то в една или друга голяма общност.

Изглежда ще се удаде да осъзнаем, че съвременният човек е не просто откъснат и неинтегриран в малка органична област, за разлика от човека на миналото, и следователно лишен от интимността на естественото човешко съществуване, но че точно поради това той е подготвен за интегриране в големи човешки общности и в крайна степен в мечтаната цялост на целокупното човечество. Подобно интегриране не само не потиска човешката индивидуалност, а, напротив, за осъществяването си се нуждае от повишаване на валентността на индивида и следователно от по-високото му индивидуиране.

При наличието на разнообразни предметни и информационни посредници за косвено общуване този начин на интегриране към общност прави във висока степен излишни нормативните идеални суперпозиции и може да се осъществява неагресивно и конкретно с внимание към нужната за обществената среда богати на енергия индивидуална човешка телесност. Опасно то за традиционната култура тяло, виждано със знака хаос, сега не само се осъзнава като форма на ред. Става възможно да се търси индивидуалното в този ред или, казано по друг начин, да се мисли за индивидуалното безредие като за ред.

Всичко това означава, че интегрирането към общност може да бъде външно и неефективно, но и вътрешно, ефективно, осигуряващо висока обменимост между конкретния човек и обществото. Подобна зависимост ще се окаже доставяща неподозирани удоволствия и несравнимо по-привлекателна от освободеността от всякаква обществена принуда, при която индивидът остава неповдигнат в степен от преливащите към него обществени потенции.

Колкото и необичайна да изглежда тази теза, ще си позволя да настоявам, че съвременната европейска цивилизация повече от всяка традиционна култура се нуждае от криещата се в нашето конкретно тяло мъдрост. Всъщност повтарям прекрасната максима от „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар, че нашият „ум съдържа само малка част от преработващите способности на тялото“.