Владимир Мегре
Анаста (8)

Не препирай времето си

Спомените за живота на правнучката му Анаста се редели един след друг и Вуд дори се усмихнал леко на случка.

Свечерявало се. Вуд измил краката си на ручея и се готвел да си ляга, когато изведнъж чул детски плач, почти ридания. Обърнал се и видял към него да тича Анаста. Видът й бил странен — лицето й било изцапано с нещо черно, а от скъсаната на гърдите й рокля се подавало сено. Тя дотичала, накуцвайки, до Вуд, седнала на прага на дома и като обхванала с ръчички главата си, занареждала:

— Ох, каква мъка ме сполетя, деденце. Направо животът ми свърши.

Сега, след като Алан й направил предложение, тя искала да порасне колкото се може по-бързо и събуждайки се сутрин, не тичала към речния вир да се изкъпе, а вземала един прът, изправяла го до стената и бележела по него резки според ръста си. Вече във вира, преди да се потопи във водата, тя гледала отражението си и се чудела кога ще й пораснат гърди като на големите жени — гърди, с каквито те кърмеха малките си деца.

— Пийни вода, Анасточка, и се успокой! Кажи какво се е случило!

Анаста пийнала вода от стомната и през хлипове започнала да разказва на Вуд за мъката си:

— Знаех си, деденце, знаех си… Всичките се любуват на Алан, защото той е най-красивият и умният. Притеснявах се, че докато порасна, някоя от големите моми ще накара моя Алан да се влюби в нея, непременно ще го накара. И сега, едва започваше да се свечерява, видях как девиците отиват към поляната на хълма и говорят за моя Алан. И разбрах, че не трябва да чакам повече да порасна. Трябва да се действа сега. Реших и започнах да действам.

Взех въгленче и си почерних очите, както правят големите момичета. След това взех цвекло и си начервих бузите и устните. И дори бенката си замазах с глина. Бенката, ето тук, на челото — отмахнала Анаста кичура си и показвала на Вуд бенката на челото си, приличаща на звездичка.

— Защо си се опитала да прикриеш бенката си, Анасточка? Нали не се вижда, защото прекрасната ти коса я закрива — скрил усмивката си и попитал Вуд.

— Закрива я. Като подухне ветрец обаче, я открива.

— Нека я открива. На мен например много ми харесва твоята бенка, защото прилича на звездичка.

— А-а-а — занареждала отново Анаста. — На теб, деденце, ти харесва, а на мен изобщо не ми харесва. Като белязана съм. Мама няма звездичка на челото си, татко няма, ти, деденце Вуд, също нямаш. Кой я е нарисувал на челото ми? Кой ме е осакатил? А-а-а…

— Никой, Анасточка, не те е осакатил, а напротив — украсил те е. Ако вършиш добри дела, хората ще казват, че ги е направило момичето със звездичка на челото. А ако вършиш лоши неща, могат да кажат; че ги е направило момичето с петънце начелото. Хората възприемат външността на човек като прекрасна, ако деянията му са прекрасни — погалил правнучката си по главата Вуд, след което попитал:

— Кажи, Анасточка, защо от рокличката ти стърчи сено?

— Направих си две топчици от сено и си вързах лента на гърдите, за да са като на големите моми. И в обувките под петите си подложих също сено, за да съм по-висока. И тогава, по-голяма, като девица, отидох на поляната, където те се събират с младите момци. Отидох и видях, че Алан стои заедно с младите момчета, а близо до тях са се събрали момите, разговарят помежду си и мятат към Алан погледи. И самият Алан попоглеждаше към девиците. — Анаста отново се разревала и продължила през сълзи: — Видях го, деденце, че ги поглежда, поглежда ги. Знаех, че скоро ще застанат в кръг, ще се хванат за ръце и ще заиграят хоро, ще пеят и ще се гледат. И аз се приближих и застанах до момите.

Една от тях ме погледна, а след това се разкикоти. И всички останали, като ме видяха, се разсмяха. Момците и Алан също се смееха. О, мъката ми е голяма, деденце Вуд. Стоях там сама, а всичките те се смееха ли, смееха. Гледаха ме и се смееха. Един направо падна на земята — търкаляше се и се кикотеше.

Вуд навел глава в опит да прикрие усмивката си и попитал:

— И Алан ли ти се присмиваше, Анасточке?

— Алан не ми се присмиваше, деденце Вуд, изобщо не се смееше. Алан ме наби.

— Наби ли те? — учудил се Вуд. — Как така те наби?

— Ами така, деденце Вуд. Отначало се приближи и ме взе на ръце. Като малко дете ме гушна — хлипайки, разказвала тя. — А аз… така исках да съм голяма… А той… той ме взе като малко дете и ме отнесе зад храстите. Там ме остави на пътечката и каза: „Върви си вкъщи, Анаста, измий се и не прави повече глупости.“ А аз… аз му казах, че няма да отида, и за да съм по-убедителна, тропнах няколко пъти с крак. Тогава той ме хвана за ръката и ме нашляпа. Ето така, ето така — удряла се с длан по бедрото Анаста и при това нареждала: — Сега съм набита, нещастна, изоставена и неомъжена.

— Той какво, взе ли от теб колието си? — попитал Вуд.

— Не, не го взе.

— Значи все още си омъжена — убеждавал я Вуд.

— Все тая, дори и да съм омъжена, съм набита и злочеста.

— Наистина ли те болеше толкова, докато Алан те шляпаше? — попитал я Вуд.

— Не знам, деденце, не знам. Не усещах болка, но горчивата обида бе по-силна от всяка болка.

— Успокой се, Анасточка, защото е ясно, че Алан от любов те е шляпнал, за да не вършиш глупости, за които хората да ти се присмиват. Значи те е предпазвал от бъдещи насмешки.

— От любов ли? Нима когато обичат, постъпват така?

— Е, разбира се, не е това начинът, но е възможно в този момент Алан да не е можел да измисли нищо по-добро. А ти знаеш, Анасточка — продължавал Вуд, развързвайки възелчетата и сваляйки от гърдичките й топчетата сено, — че не трябва да бързаш толкова да пораснеш. И без всякакви старания ще пораснеш. А сега трябва да мислиш за друго, момичето ми.

— За какво, деденце?

— Полегни си, Анасточка, на коленете ми, а аз ще ти изпея любимата ти песен — онази, без думи.

Анаста положила глава върху коленете на Вуд, изхлипала още веднъж — два пъти и при първите звуци на познатата й мелодия заспала.

На следващия ден Анаста дотичала при Вуд радостна и възбудена. Още в движение му съобщила:

— Дойде в моята къщичка, дойде. Като го видях през прозорчето, отначало исках да се скрия. След това седях много тихо, за да си помисли, че вкъщи няма никого. Алан дойде до къщичката и приседна до входа й. Приседна, деденце Вуд, и каза: „Знам, че си вкъщи, Анаста. Ти си много умно и съобразително момиче и аз ще изчакам да станеш красива девойка. Повярвай ми, ще изчакам, но повече не припирай времето си!“ А аз седях мълчаливо и вече изобщо не му се сърдех. Искаше ми се да изляза, да го прегърна и дори да го целуна като възрастните по бузата, но не го направих. Седях много тихо, за да не припирам времето си.

Алан поседя още малко мълчаливо, до входа на къщичката ми, след което си отиде. А аз дотичах при теб, деденце, за да ти разкажа. И още нещо, деденце. Знаеш ли, че докато седеше там при мен, нарисува на стената на къщичката ми три цветенца — едно по-голямо, друго — по-малко, и третото — съвсем мъничко. Видях ги, когато излязох. Много са красиви.

Вуд прегърнал Анаста и я попитал:

— Значи вече не си злочеста и не изпитваш горчива мъка?

— Сега съм радостна и ми се иска да направя нещо необичайно, красиво, за да го гледат всички, да се радват и да казват: „Много е красиво, браво, хубаво е.“ И Алан да слуша и да се гордее с мен.

— Много правилно решение си взела, Анасточке. Създай в порива си на вдъхновение прекрасно творение. Само така може да се завоюва любовта на хората.