Владимир Мегре
Анаста (25)

Моят самотен хектар

Според мен Анастасия има една смущаваща черта. Тя разполага с колосален обем информация, отговаря с удоволствие на повечето въпроси, но на някои отказва категорично. Тази нейна категоричност понякога ме дразни, друг път направо ме ядосва. Но дори като види раздразнението и яда ми, тя си остава на своята позиция.

Например тя решително отказва да покаже планиране на родовото имение и ландшафтният му дизайн. „По този начин ще се намеся в творчеството ти, Владимире, ще задържа движението на мислите ти. И не ти, а аз ще сътворя проекта. Той ще е като чуждо дете за теб“ — казва тя и привежда и други аргументи.

Пред мен обаче възникна сериозен и неразрешим проблем именно по организирането на родовото имение. Дълго мислих как да убедя Анастасия да ми помогне или поне да каже, че няма решение, за да не хабя напразно времето си.

За пореден път се опитах да накарам Анастасия да се откаже доброволно от принципите си. Избрах подходящо време — денят бе слънчев, а тайгата благоухаеше. Анастасия седеше под кедър и сплиташе златистата си коса на плитка. Аз се разхождах напред-назад около нея и подбирах наум сериозни аргументи. Тя заговори първа с нежна усмивка:

— Тревожат те сложни мисли, Владимире. Ти си тук и същевременно в мислите си далече.

Аз приседнах до Анастасия и заговорих, стараейки се да съм колкото може по-убедителен:

— Разбираш ли, Анастасия, създаде се такава ситуация, че няма да мога да мина без твоята помощ.

— Каква ситуация, Владимире?

— Преди седем години оглеждах околностите на град Владимир, излязох с джипа си на полето и затънах. Колата пропадна и можеше да бъде измъкната само с трактор. Докато чаках помощ, оглеждах изоставеното и обрасло с бурени поле. Мястото там е много красиво, полето е заобиколено от смесена гора, пред нея тече ручей, а наблизо се вижда голямо езеро. И си помислих, че ще е хубаво, ако там се построи селище от родови имения. Хората щяха да изградят красиви къщи, да засадят цветни лехи и градини и да прокарат нормални пътища.

И след година именно там това се осъществи. Хората, чели книгите от поредицата „Звънтящите кедри на Русия“, започнаха да купуват земя за родови имения. Организаторите ми предложиха и аз да придобия един хектар и кой знае защо се съгласих. Може би исках да ги подкрепя. Аз обаче почти не се занимавах с парцела си, от време на време напълно го забравях. Само два пъти се обадих и помолих да го засеят със синап за облагородяване на почвата. Там земята е неплодородна, плодовит слой е само петнадесет-двадесет сантиметра, след което има около тридесет сантиметра пясък, а после е твърда глина.

След време изобщо не се сещах за своя хектар. Аз имам апартамент, дом близо до града, но ти знаеш за него, Анастасия. А и в Сибир има къде да живея.

Но след пет години ми се случи да отида там, където някога бе затънал джипът ми. Приближавайки се, бях поразен от видяното. Вярваш ли, Анастасия, че стават чудеса?! От двете страни на голямото езеро, където преди беше пустош, се издигаха различни къщи — големи, нормални и съвсем малки. От шосето към къщите водеха насипани с чакъл пътища. Запуснатите поляни около езерото бяха разделени на парцели от хората, които основаваха своите родови имения.

Спомних си мечтата си за родови имения на това поле. И ето че се бе сбъднала, хората обитаваха всички полета около езерото. Върху пустошта, обрасла с бурени, се раждаше островче от новата щастлива Русия.

— Значи, мечтата ти, Владимире, е била силна, правилна. Те са я приели. И сега си видял как тя се материализира, как се разраства.

— Трябвало е да внимавам какво си пожелавам преди пет години край джипа. Ако знаех какво ще се случи, щях да потисна мечтата си в зародиш, защото не отчетох едно обстоятелство, Анастасия.

Сега ще ти разкажа всичко поред. Тук ще ми е много необходима помощта ти.

— Тогава разказвай всичко наред, Владимире.

— Преди пет години пътувах по насипания с чакъл път със същия джип и заедно с един от жителите на родово имение в разрастващото се селище. Едно място привлече вниманието ми и спрях до обрасъл с бурени парцел. Отляво, на друг парцел, имаше строителен фургон, до него — красива къща с покрив, все още без стъкла на прозорците, но по всичко личеше, че хората се настаняваха в своето родово имение. Вдясно от изоставеното място също имаше красива дървена къща, стопански пристройки и баня и бе изкопано езеро. Този отдясно сякаш се гордееше с цветните си лехи и, разбира се, с хората. И тогава казах на своя спътник: „Имам чувството, че тези земи си имат свои съдби и те са свързани с човешките.“

„И аз мисля така — отговори спътникът ми. — Сигурно за всеки човек някъде съществува личен хектар земя, но той не знае нищо за него или е забравил.“

Аз продължих: „Когато са изоставени огромни площи, отделно взети, хектарите са в еднакво положение на «безпризорни деца.» Тук обаче ситуацията е друга. Несправедлива. Отляво и отдясно парцелите се облагородяват, а този между тях прилича на изоставено дете.“

Събеседникът ми мълчеше и дори някак посърна, сякаш му бе неудобно и заради обраслия с бурени терен, и за изоставилия го човек.

И аз попитах: „Чий е този хектар?“

„Вашият е, Владимир Николаевич“ — отговори спътникът ми, без да вдига глава.

„Моят ли?…“

„Да. Ние се събрахме и прокарахме път до него. Свързахме го с канализацията и поставихме указателни табели. От двете страни засадихме елхички. И това е всичко, защото всеки се занимава със земята си.“ Излязох от колата. Върху моя хектар, който бе почти равен квадрат със страни сто на сто метра и стигаше до гората, растяха само бурени. Той не само изглеждаше изоставен и самотен като бездомно дете. Не, на него му беше по-тежко от бездомно дете, защото дори и бездомното дете може да отиде някъде, да си намери приятели сред връстниците си и някак да се устрои. Моят хектар обаче нямаше такава възможност.

Тръгнах по края на парцела и изведнъж видях две красиви цветчета сред бурените. Беше есен. Септември. А те цъфтяха. Не се виждаха от пътя, защото бурените бяха по-високи. „Може би — помислих си — и моят парцел се стреми да е красив. Не е ясно как са попаднали тук семенцата на цветята, но той ги е отгледал и ги протяга към мен, както дете ръчичките си, молейки ме да направя нещо.“

И в мен възникна непреодолимо желание да отблагодаря на всяка цена този парцел и той да не е по-лош от другите, а може би и по-добър. Не знам как възникна това желание. Аз не гласях този участък земя за родово имение за своето семейство. Просто ми се прииска да направя в него всичко правилно и красиво. И не просто ми се прииска, а изведнъж се породи непреодолимо желание да го направя най-хубав от всички. Може би ще привлече внуците ми, когато стане най-хубавият в света.

Много пъти се връщах мислено при своя хектар. Чертаех планове на различни стопански постройки; съставях списък на растенията, които да отгледам на него. Трябваше да приключа работата по книгата си и да се занимавам с много други ежедневни задължения, но този хектар постоянно вълнуваше приятно мислите ми и дори отблъскваше неприятните проблеми. Удивително е, но именно благодарение на него успях да преодолея цяла поредица житейски трудности и психологични проблеми. Все пак има известна загадъчност във връзката на човека със земята. Зад тази връзка стои жив съюз. И желанието ми да направя земята си красива и обгрижена ставаше все по-силно и по-силно.

— Добро желание е възникнало в теб, Владимире. Усещам, че дори е страстно. И той ще ти помогне.

— Кой?

— Твоят парцел. Нали сам казваш, че вълнува мислите ти и ги отклонява от неприятните проблеми.

— При този парцел, Анастасия, има много големи проблеми и той напомня на дете с вроден физически недъг.

— Какъв недъг?

— По онези земи не вирее нищо, освен бурени. Зеленчуци не растат. И там хората нямат нормални градини. Наблизо има село, което е на двеста години, но дори и селяните са лишени от нормални градини. Там, по онези земи, плодородният слой е много тънък, а под него има твърда глина. През пролетта водата се задържа дълго на повърхността, а и през лятото, ако се случи дъждовно. Корените на повечето растения не могат да растат в глината. Ако в глината се изкопае дълбока яма и се запълни с плодородна земя, дървото пак може да загине. Водата ще се стича в глинената яма през дъждовния сезон, глината ще я задържа и корените ще изгният.

— Не мисля, Владимире, че ситуацията е толкова безнадеждна, колко я описа. Кажи ми как преценяват хората положението? Отчаяни ли са?

— Не, не са. Повечето я чувстват като своя родова земя завинаги. Дори при някои пристигат родителите им, живеят известно време и молят да ги погребат в родовото имение, а не на гробището. Всичко е добре, но това, че земята не може да дава нормална реколта, ме разстройва много. Дори съжалих, че съм мечтал на това място да възникне селище. Сега се чувствам някак виновен.

— И как ще постъпиш сега, Владимире, със своя парцел?

— Не възнамерявам да го изоставям. Мисля си, че би трябвало да има някакъв изход.

— Аз също мисля така. Ти трябва да го потърсиш и да го намериш.

— Търсих го, но не го намерих. Затова и те моля да ми помогнеш.

— Какво точно искаш, Владимире? Обясни ми подробно.

Зарадвах се, че Анастасия ме попита за конкретността на задачата, и реших да я формулирам максимално сложно. В противен случай, помислих си, няма да й е интересно. Започнах да обяснявам:

— Моля те, Анастасия, много те моля да направиш така, че на моя парцел, както и на другите, да растат ябълки, сливи и круши, вишни и череши. Да зрее грозде! Да има хубави цветя и различни храсти. И всичко това да изисква минимални разходи. Каквито са по силите на средностатистическия човек, а не на олигарха, който може да инвестира милиони долари.

— Това ли е всичко, Владимире?

— Не, Анастасия, все още не е всичко. Моля те, много те моля всичко това да се осъществи за не повече от три години.

— По-добре е за четири или пет.

— Не, за три.

— Добра задача си си поставил, Владимире. Ще се радвам искрено, когато я решиш.

Направо пламнах от този отговор, скочих от мястото си, но се сдържах и не стигнах до грубост. Опитах се да се успокоя, доколкото беше възможно, и да обясня:

— Не само за себе си те моля, Анастасия. Разбери. Там, на онова място има двеста и петдесет семейства. Те строят родови имения. Разбрали са, почувствали са казаното от теб. То е станало тяхна мечта! Те обаче създават своите имения на земя, която е абсолютно непродуктивна. Тези хора не биха могли да получат друга. Преди, още преди перестройката, земята е принадлежала на совхоза. Тогава държавата е извършвала мелиорация, дренаж, в земята са закопавани тръби, за да се отточва водата, и все пак, освен житни култури нищо друго не се е раждало.

А сега мелиорация не се извършва, всичко е изпокрадено и на практика не може да се направи нищо. А и струва ли си, след като веднъж вече не е помогнало. Как да се подобри плодородието на почвата на моя парцел?

А и не мога да си представя напълно плана на целия си имот. Много ми се иска да направя всичко красиво и бързо. Трябва да догоня хората, които имат пет години преднина. Затова и те моля да ми помогнеш, да завършиш плана и да подбереш насажденията.

— Планът, разбира се, е много важен, Владимире, защото е сътворение на бъдещето с помощта на мисълта, след което се извършва материализацията. Ако обаче ти възложиш планирането на мен, то какво твое ще се материализира на този парцел земя?

— Нали ти казвам, че аз самият също планирам, но ме е страх да не сбъркам. Ето че се сблъсках на практика с такова просто на пръв поглед нещо като живия плет и се оказа, че съвсем не е лесна работа. Той може да се усъвършенства до безкрай, но се изискват знания, не по-малки от тези на конструкторите на космически кораби. Трябва да се знае кое растение през кой период цъфти, каква почва му трябва, до каква височина достига през лятото, какви са цветовете му, как ще се съчетават с цветовете на другите растения и много, много други неща.

Замислих да построя някои сгради от кирпич, но специалистите казват, че ще се размие от дъжда. Представи си, че започна да строя, наема работници, а след това ме вземат на подбив.

— Ако направиш грешка, Владимире, то това ще си е твоя грешка и тя ще се материализира. Затова трябва да планираш лично. Може, разбира се, да се съветваш с някого, но в този случай окончателното решение трябва да бъде само твое. През пролетта, Владимире, можеш да посадиш едногодишни растения. Когато избуят, да ги окосиш и да наториш почвата. През следващата година повтори същото.

— Нямам време да чакам, искам да е бързо, защото иначе ще си отиде още не една година.

— Може би не си струва да се бърза? По-добре е всичко да се прави стабилно. Освен това, ако си поставиш условието всичко да стане за една година, ще си силно ограничен в избора на насаждения и през есента, когато всички едногодишни растения изсъхнат и живият ти плет остане без изграждащи компоненти, той може да те разочарова. Ако направиш всичко правилно, ще получиш повече положителни емоции. Разбира се, всичко може да се направи и в ускорен вариант…

Анастасия се замисли за момент и на мен ми се стори, че обмисля ускорения вариант, а се оказа друго.