Владимир Мегре
Анаста (11)

Не се предавай, Родино, Аз съм с теб!

Като видял тичащата насреща Анаста, Дан заклатил радостно глава, размахал уши и спрял. Огромният мамут протегнал към малкото момиче хобота си и докоснал леко раменцето му с върха му. То прегърнало хобота, притиснало бузата си до него, погалило го нежно и весело изкомандвало: „След мен!“ И се затичало с подскоци назад, към изоставеното родово пространство.

Мамутът се обърнал бързо и затичал след Анаста. Когато тя се уморила, спряла с жест мамута и се покатерила по хобота върху главата му. Прехвърлила се на гърба на Дан и видяла там и котенцето, което отдавна било станало голям котарак, но запазило името си Котенце. То започнало да се търка в крака на момичето и да мърка, показвайки радостта и предаността си.

Късно вечерта тримата се добрали до изоставеното родово селище. Анаста изпратила Дан на пасището, влязла в малкия си дом, стигнала в тъмното до ложето с ароматното сено, полегнала на него и веднага заспала.

Събудила се на разсъмване. Излязла навън, зажумяла и разперила ръце настрани, подложила тялото си под ласкавите топли лъчи. Изкъпало се в слънчицето, момичето дотичало до ручея и със скок се хвърлило в малкия вир с прозрачната вода.

Студената изворна вода опарила тялото на Анаста, но тя пляскала в нея и се смеела възторжено. След това излязла от водата и подскачала, пообикаляла по брега, сякаш не знаела как да изразходва изпълнилата я необичайна енергия. После се изкачила на ниския хълм.

Подухнал студен вятър. Момичето увило около кръста си кърпа и прехвърлило свободния й край през рамо. Гледало мълчаливо надолу към земята, където съвсем доскоро живеел родът му.

Пространството на родината му, където преди нестихващо звучали множество птичи гласове, цвърчене и жужене на насекоми, сега тънело в някакво обречено мълчание. Тук-там тревата била побеляла от нощния студ. Дърветата и храстите в градините не цъфтели, а листенцата им се свивали, сякаш от безнадеждност.

И родното пространство, обзето от гнетяща тишина, с увяхващото, но още живо многообразие на природата, се вслушвало с неразбиране в малкото момиче. И изведнъж всичко наоколо трепнало, когато… Мрачната тишина била пронизана като от топъл лъч от вик на отчаяна и уверена радост:

— Е-хе-хей! Е-хе-хей-й-й! — крещяла Анаста напук на сковаващата тишина. — Не се предавай, Родино. Аз съм Анаста, Родино. Аз съм с теб.

Тя се затичала стремглаво от хълма към своята цветна леха, като докосвала в движение с ръце стволовете на дърветата и галела листата на храстите.

— Е-хе-хей! — отново извикала тя, заобикаляйки тичешком ствола на голямата стара ябълка с побелели листа.

Тънкото, високо и радостно гласче на малкото момиченце побеждавало гнетящата родното пространство тишина. И изведнъж към неговия глас се присъединил друг — нисък, басов и могъщ звук. На вика на Анаста откликнал мамутът Дан, който тичал от пасището. Тичал и тръбял в движение, колкото сила имал.

А до момичето сега се чувало още и силно, непрекъсващо „мяу, мяу, мяу“ — котаракът с прякор Котенцето подкрепял Анаста.

Анаста спряла при цветната леха, за която се грижела, както и всички деца от селището — всяко за своята.

Тревичката в единия край на цветната леха била побеляла, цветята били оклюмали и само любимото цвете на момичето пазело още една неразцъфнала пъпка, която се накланяла към земята, сякаш се колебаела дали да цъфне. При вида на оклюмалата пъпка обаче момичето не се натъжило, а я гледало и се усмихвало. Не се натъжило, защото си я представяло като разцъфнало в цялата си красота любимо цвете.

Приклекнало пред сякаш готвещото се да увехне растение, то тихо и ласкаво го повикало:

— Ей, цветенце, аз съм тук. Събуждай се!

След това подържало в уста показалчето си и го вдигнало, определяйки от коя страна духал към цветето студеният вятър. Определило посоката на студения въздушен поток, то легнало от тази страна на хълбок, опитвайки се да прегради с тялото си пътя на студения въздух. Студените въздушни струи обаче заобикаляли малкото дете и жилели листчетата на цветето, като не им позволявали да се разперят. Изведнъж студените въздушни потоци секнали и дори обратното — Анаста усетила топлина на гърба си. Тя се обърнала и видяла, че мамутът Дан, легнал настрани, бил закрил с огромното си тяло и Анаста, и цялата й цветна леха от студения вятър.

— Ти си юнак, Дан! Умник! — възкликнала Анаста.

Вкопчвайки се в козината му, тя се покатерила на гърба на мамута, обърнала се към духащия откъм страната на ледника вятър и извикала радостно и победоносно своето: „Е-хе-хей!“. Студеният вятър задухал още по-силно. Тогава, след като помислило, момичето се обърнало в противоположната посока и завикало призивно, размахвайки ръце, сякаш канело някого. Вдигнал нагоре хобот, затръбил и мамутът. Котенцето замяукало също.

Студеният вятър стихнал, а след известно време се усетил отново, само че сега духал от другата страна, като галел с топли въздушни струйки и цветчето, и мамута, и момичето и котарака на гърба му.

Пеенето на редките птици приветствало живителните топли вълни.

Няколко дни се борила Анаста със студения вятър, духащ откъм ледника, като отново и отново притичвала при своето цвете, щом той започвал. И всеки път мамутът се разполагал до цветната леха и преграждал пътя на студа.

А после настъпил денят, когато съживилото се цвете разцъфнало. Притичалата до цветната леха Анаста се отпуснала на колене пред него, целунала жълто-червените венчелистчета, докосвайки ги леко с устни. След това отстъпила две крачки встрани да се любува на прекрасното чудо, на необикновената красота на творението — на нейното цвете.

Нямала сили да остане на място поради обзелата я ликуваща енергия и Анаста първо заподскачала на място, след което подскоците й се превърнали в необичаен, импровизиран и пламенен танц. Дори мамутът Дан се опитвал да й подражава, пристъпвайки от крак на крак. Въртяло се, падало по гръб, скачало и Котенцето. И живото цвете им махало с жълто-червените си венчелистчета под топлия вятър.

И тогава Анаста спряла, защото видяла на хълма двама юноши.