Метаданни
Данни
- Серия
- Звънтящите кедри на Русия (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анаста, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мариян Петров, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 3,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Владимир Мегре
Заглавие: Анаста
Преводач: Мариян Петров
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Аливго
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Националност: руска
ISBN: 978-954-8454-89-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4883
История
- — Добавяне
Събиращият своя род
— Човекът, положил основите на родовото имение, може да събере в него Душите на хората от своя род и те ще са му благодарни за това велико дело. Ще пазят и ще охраняват като ангели — пазители родовото имение и човека, който го е създал. Нищо във Вселената не изчезва безследно, а само преминава от едно състояние в друго. След като човек умре и тленното му тяло се предаде на земята, от него израстват дървета, трева и цветя. То преминава от едно състояние в друго. А в какво се превръща главният енергиен комплекс — човешката Душа?
В началото тя витае около мястото, където е тялото на човека, и тъй като разбира това, някои религии не предават човешкото тяло веднага на земята. Когато човешкото тяло вече се прегръща със земята, когато човекът е погребан, Душата му витае над мястото, където е положено тялото. Известно време роднините са край гроба. Лишена от тяло, а следователно и от сетива, Душата не вижда и не чува, но усеща, когато говорят или мислят за нея. Ако говорят хубави неща, на Душата й е хубаво, а ако нещата са лоши — то й е зле.
След това хората си тръгват от гробището. Душата остава известно време над купчината пръст, където е погребано тялото, но вече не усеща нищо друго освен пустота. Потопени във всекидневната суетня, съвременните хора забравят бързо за тях. Често пъти в жилищата на съвременните хора нищо не напомня за умрелите роднини. След година, пет или десет никой вече не си спомня за тях и душите на умрелите се озовават в абсолютна пустота. И говорим за наскоро починалите, а нали има и роднини, живели преди сто, хиляда и милион години, и всичките те са в пълно забвение.
Човекът, създаващ родово имение, може да събере целия си род. За целта трябва да помисли за своя умрял близък, да си го представи и тогава Душата му ще трепне. Тя ще усети мисълта за нея и в което и кътче на Вселената да се намира, ще се върне по лъча на тази мисъл към мястото, откъдето е излъчена.
Никой не може да помни всичките си роднини и да мисли постоянно за тях, постоянно да си ги спомня, но може да посади малка горичка от дървета — желателно е да са родови, — които живеят дълго, като дъба и кедъра. При засаждането той трябва да настрои родовата си памет, казвайки си: „Засаждам тази горичка или алея в памет на членовете на моя род. Създавам родово имение, в което да се съберат членовете на моя род, живели преди, и онези, които ще живеят в бъдещето.“
Посаждайки всяко дърво, той трябва да си спомни по едно име на наскоро починал роднина, да си представи всеки от тях и да го помене с добра дума.
Човек не може да мисли за роднините си всяка минута и всеки час, но получилите тази информация дървета ще я пазят в себе си непрекъснато. Душите на роднините от твоя род ще почувстват това. И ще живеят в дърветата, тревичките, цветята на имението ти. Енергиите, излъчвани от дърветата, са много по-слаби от тези на човека, но затова пък са по-постоянни. Душите ще ги усетят и първо на това място ще дойде душата на близкия, когото си споменал, а след нея постепенно ще тръгнат и други към същото място.
След девет години гората ще порасне и тя ще е от необикновени дървета, защото ще притежават колосална и благодатна енергия. Никой няма да може да усети благодатта им, освен събиращия рода и най-близките му роднини.
Представяш ли си, Владимире, какво необикновено и добро дело ще направи този човек!? Той, като Създател, събира отново разпръснатия си във времето род.
— Но нали каза, Анастасия, че Душата е енергиен комплекс и след смъртта на човек някои от тях се разпадат на части и дават енергия на разни буболечки, растения, животни.
— Да, Владимире, но това се случва, когато по времето на земния живот енергийният комплекс — човешката Душа — е до такава степен в дисхармония с обкръжаващата я среда, че представлява опасност за съществуването. Целостта на комплекса на Душите на умрелите се запазва, ако дисбалансът не стига критичната точка. В земното тяло се въплъщават отново първо по-хармоничните. За съжаление те са все по-малко и по-малко във вселенското пространство и промисълът вече избира просто най-добрите от лошите.
— А ако всички Души от моя род са се разпаднали на части, тогава нито една няма да се върне в посадената от мен родова гора.
— След като ти, Владимире, съществуваш, значи родовата ти редица не се е прекъснала.
— А какво се случва, когато човекът бъде погребан в имението?
— Когато човешкото тяло е погребано в имението, което човекът сам е създал, Душата му не пропада във Вселенската тъма, а остава в родовото имение, защото там той е садил дърветата и е общувал със земята. Макар и без сетива, Душа ще чувства топлината, отдавана й от растенията, а и потомците на този човек, които живеят в родовото имение, ще си спомнят по-често за него, докосвайки се до сътвореното от него.
— Аз, Анастасия, знам един случай, когато в имението на мои познати пристигнала възрастната им майка, надхвърлила осемдесетте. Пристигнала да им погостува за няколко дни. Дошла при дъщеря си, за да види какво са замислили с мъжа й. След това помолила да остане завинаги. И останала. Седяла дълго на пейката, понякога се разхождала из горичката на имението и веднъж казала на дъщеря си и зет си: „Когато умра, моля, не ме носете на гробището, а ме погребете тук.“ И показала място, което сама била избрала. Когато възрастната жена умряла, дъщеря й и зет й изпълнили молбата й. Какво се е случило с Душата на тази възрастна жена, след като дори не е успяла да посади нищо в имението?
— Душата й ще остане в родовото имение, дори и само да е седяла на пейката. Тя лично е пожелала да бъде погребана там, значи е мислила за това преди смъртта си. А така и роднините ще посещават по-често, отколкото гробището, мястото, където е погребана, и ще мислят по-често за нея.
Не трябва да се погребва човек в родовото имение против волята му, дори и да е правил нещо там. Ако се случи подобно нещо, трябва да му се поиска прошка, като се отиде на мястото, където е погребан, и му се обясни мислено, защо е било направено това, и да го помолят за помощ.
— Да, Анастасия, интересна ситуация. А преди хората знаели ли са го, разбирали ли са го?
— Разбира се, че са го знаели, Владимире. Дори в близкото минало много хора са имали родови гробници, ти знаеш. А в древните времена дори не е имало гробища. Те са се построили, когато са пристигали хора без родова земя — занаятчии в градовете, прислуга, наемни воини. Когато те умирали и трябвало да ги погребат, откарвали телата им и ги струпвали в ямите, където изхвърляли болните животни. Или ги заравяли в общи гробове. Малко по-късно, когато градовете се разраснали и в тях се заселили много и различни семейства, сред които и състоятелни, започнали да се организират гробища. Богатите хора купували малки участъци земя, в които погребвали умрелите си роднини, а до тях правели същото и други. Впоследствие гробищата започнали да се разделят, казано на сегашния език, на елитни, средно елитни и обикновени — за прислугата.
— И днес има такова разделение, защото, за да попаднеш на Ваганковското гробище[1], трябва да се отделят доста средства и усилия за хубаво място, а местата се определят от специална погребална комисия.