Владимир Мегре
Анаста (14)

Кой управлява мислите ни

Анаста останала съвсем сама. Тя тръгнала бавно по повехналата трева в долината, в която доскоро живеел нейният род, и се опитвала да разбере в настъпилата тишина как може да се управлява собствената мисъл.

„След като мисълта е най-мощната енергия — разсъждавало момичето, — то какво може да управлява най-силната? Ако притежавам такава енергия, то какво у мен може да е по-силно от нея? И защо мъдрите ни старейшини ни учеха по време на събиранията ни на всичко, но не споменаха как може да се управлява мисълта? Може би и те самите не знаят?

Най-силната енергия е неуправляема. Тя върви ту в една посока, ту — в друга. Дори и да я притежавам, все едно не е моя, щом не мога да я контролирам по никакъв начин. И може някой да я примами и да си играе с нея. И тъй като тя е в мен, и на мен да влияе, а аз дори няма да знам.“

Анаста мислила за силата на мисълта чак до мръкване. И дори когато си легнала, продължила да мисли усилено за нея.

Когато се събудила на сутринта, Анаста не видяла, както обикновено, мамута Дан до къщичката си. Преди винаги бил наблизо, когато се събуждала, но сега го нямало. Дан не се появил и след като Анаста се изкъпала във вира на ручея. Тя започнала да го зове, викайки към пасището: „Дан, Дан!“, но той не се появил. А и Котенцето го нямало през тази нощ до нея, както и на сутринта.

„Отшили са си — разбрала Анаста. — Мамутът има нужда от много растителна храна, а тя става все по-малко. Значи Дан си е отишъл, за да не умре от безсмислена гладна смърт. А с него си е отишло и Котенцето. Аз обаче няма да си тръгна“ — помислила си Анаста, метнала върху рамо одеяло, изплетено от трева, и се отправила решително към планината, зад която настъпвал ледникът. Докато се изкачвала по пътеката към върха на планината, Анаста отново се опитвала усилено да разбере как работи най-силната енергия — човешката мисъл. Какво трябвало да направи, за да спре ледника?

Изкачила се върху планината и застанала на върха й, загръщайки се срещу вятъра с кърпата си. Силните студени въздушни струи рошели косата й и ту откривали бенката на челото й, която приличала на звездичка, ту я скривали. Момичето обаче не им обръщало внимание, а наблюдавало какво се случва долу, от другата страна на планината. В подножието й вече нямало никаква зеленина. От хоризонт до хоризонт, докъдето стигал погледът й в далечината, се простирал ледникът.

Ледените монолити се прокрадвали към планината. Те били огромни, а дори не били основният ледник, само първите ледени блокове, тласкани от още по-мощни. „Със сигурност планината няма да устои срещу тези грамади“ — мислела си Анаста.

„Единият склон на планината вече е измръзнал и там няма никаква растителност. Ще замръзне и другият.“ Сякаш като потвърждение на мислите й от леда се разнесъл трясък и бликнал поток вода, размесена с ледени парченца. Сега ледените блокове започнали да се приближават до планината, разбивали земята пред себе си й тласкали повалените дървета.

Анаста устремила поглед към най-големия леден блок и потреперила от видяното. Опрял глава в огромната ледена планина, отпред стоял мамутът Дан. До ледената грамада той не изглеждал вече толкова внушителен.

Анаста си спомнила колко внимателно слушал Дан думите й за силата на мисълта, способна на много неща. Спомнила си как му казала, че в голямата му глава би трябвало да има големи и силни мисли. И той бе разбрал всичко това по свой начин. Бе решил, че ако долепи голямата си глава с голямата мисъл до ледения блок, ще може да спре придвижването му.

Анаста се затичала устремено по пътеката към подножието на планината, където бил застанал мамутът Дан.

Рязък порив на вятъра с боцкащи снежинки смъкнал кърпата на момичето, но то не я вдигнало. Скочило върху камък, спънало се и се затъркаляло презглава надолу. Станало отново и продължило да тича.

Стигнала до краката на Дан и видяла… В леда под главата на мамута се била образувала малка вдлъбнатина, защото ледът там се топял и по хобота на мамута се стичала на тънки струйки вода.

Мамутът треперел от студ. Анаста видяла и че долу в краката му треперело от студ и Котенцето, което като Дан било опряло глава в леда, опитвайки се да задържи придвижването на ледника.

— Е-хе-хей — развикала се, Анаста. — Е-хе-хей!

Обаче нито мамутът, нито котаракът реагирали на вика й. Момичето вдигнало треперещото от студ Котенце, притиснало го до себе си и разтрило телцето му. След като се стоплило малко, Анаста го накарала да се покатери на гърба на мамута. Котенцето се старало с всички сили, но паднало. Успяло да стигне догоре едва при втория си опит.

Анаста стъпила върху камък, за да се приближи до ухото на мамута, и му зашепнала:

— Дан! Мой верни Дан. Ти си много умен и предан. Ти си добър. Ти можеш да мислиш — може би не съвсем правилно, но това е поправимо. Мисълта не е само в главата, тя е навсякъде. Дан, ти трябва да отидеш от другата страна на планината. — Мамутът стоял неподвижно и само от време на време по тялото му пробягвали тръпки, така че Анаста зашепнала отново: — Аз съм Анаста! Чуваш ли ме, Дан? Аз съм Анаста. Няма да си тръгна от тук без теб. Обърни се към мен, Дан.

Мамутът Дан отдръпнал бавно главата си от ледения блок и се обърнал към момичето. Гъстата козина на челото му била мокра, той отворил с мъка очи и погледнал момичето. После вдигнал с усилие хобота си и докоснал с върха му рамото на Анаста. Хоботът му бил съвсем студен. Анаста го обхванала с ръце, започнала да го разтрива и да духа върху него, сякаш така можела да стопли огромното тяло на мамута. Всъщност тя наистина го сгряла, но не с топлината на дъха си, а с нещо още по-топло и значимо. Й мамутът я послушал и тръгнал след нея. Докато Анаста го водела за хобота като за ръка, той едва местел краката си. Дан се изкачил на върха на планината. Там останалото без сили момиче седнало върху ствола на повалено дърво и като посочило с ръка все още зеления склон, наредило на мамута да се спусне надолу.

— Върви, Дан, надолу. Върви към пасището си, където ще отдъхнеш и ще се подкрепиш. Там все още ще се намери храна за теб — и добавило твърдо: — Върви, Дан, надолу!

Мамутът се подчинил и започнал да се спуска бавно по пътеката към все още зелената долина. Направил десетина крачки и се обърнал към Анаста, вдигнал хобота си нагоре и затръбил силно. Също както когато Анаста тичала из долината и молела родината си да не се предава на ледника, като викала своето: „Е-хе-хей!“, побеждавайки тишината.

И както тогава, Анаста събрала сили и извикала: „Е-хе-хей!“. Махнала с ръка на Дан и го отпратила надолу. И мамутът Дан се спускал бавно по планината в изпълнение на заповедта на своята стопанка. А тя…

Като си починала малко, Анаста се качила върху камък. Огледала ледените грамади, изпълнили пространството пред нея, докъдето погледът й стигал, и произнесла тихо, но уверено:

— Аз съм човек! Мисълта ми е силна. Аз насочвам мисълта си срещу теб, леднико. Ти трябва да спреш и да се върнеш. Това ти заповядвам аз с мисълта си.

Отдолу отново се разнесъл трясък и ледът се придвижил още малко към планината. Порив на студен вятър ударил момичето в гърдите, сякаш се опитвал да го събори.

— Върни се назад. Заповядвам ти, лед. Назад! — и отново трясък, и отново ледникът настъпил срещу малкото момиче.

Известно време Анаста мълчала, гледала приближаващия ледник и изведнъж се усмихнала.

— Разбрах. Ти се храниш с мисълта ми, леднико. Разбрах. Вече няма да те има.

И Анаста се обърнала с гръб към ледника, седнала на ствола на дървото и започнала да гледа своята все още зелена долина. Тя обаче не виждала повяхващите от студа цветя и треви, а си представяла как ливадите разцъфтяват с буйни цветове, как по дърветата се появяват белоснежни и розови цветчета, как птиците пеят и в тревата цвърчат щурци. Как прадядо й Вуд се връща в долината, а след него и целият род. И Анаста тича боса по тревата, за да го посрещне. Все по-бързо и по-бързо…

Мисълта на Анаста се ускорявала все повече и повече. Успявала! Само за миг обгрижила милиард тревички. И можела да си представи всяка поотделно — от коренчето до стръкчето. Успяла да насочи към всяка слънчев лъч. Да ги напои с роса и с капчица дъжд и с ветрец да ги погали.

Анаста се унасяла от умора върху камъните до ствола на поваленото дърво. В гърба й духал студен вятър. Мисълта на заспиващото момиче обаче продължавала да работи и все повече се ускорявала.

Стремителните мълнии от мисълта за всичко в пространството се докоснали. Пробудило се същественото. И се родило ново в пространството. Като че ли от съня й се изправила цялата родина на Анаста. Мисълта не спряла и когато малкото момиченце Анаста заспало за хилядолетия.

Мисълта му — великата човешка енергия — витаела над долината и галела буболечките, тревичките, Котенцето и мамута Дан.

Ледените блокове потрепвали, припуквали, но не можели да се придвижат напред дори с милиметър. Почнали да се топят. Потоците вода заобикаляли долината и се сливали в реки и езера.

Ледникът се предал, безсилен да надделее над човешката мисъл, най-силната енергия във Вселената.