Владимир Мегре
Анаста (15)

Какво ги очаква хората?

Потоците вода от топящия се ледник образували голяма река и бурното й течение помитало по пътя си камъни и повалени дървета, размивало и отнасяло плодородния слой почва заедно с растителността и всичко живо в нея. Родовата долина обаче, напусната принудително от хората, останала незасегната от страшния поток.

Листата на дърветата в долината пожълтели и опадали, не се чували птичи песни. Част от растенията обаче продължили да се борят за живота си и се приспособили към необичайното за тези места застудяване. И дори в красивата цветна леха на Анаста все още стояло любимото й цвете.

Долината била пазена от планинската верига, а на един от върховете било заспало за хилядолетия малкото момиченце Анаста.

В подножието на планината стояли двама стройни юноши, светлокос и тъмнокос. Те гледали огромната канара, надвиснала над земята, а от двете й страни се просмуквали капки вода.

Тъмнокосият момък произнесъл злорадо:

— Така им се пада на тези хора, които губят разума си. Скоро водата ще подрони опорите около скалата и тя ще рухне и ще отвори пътя към долината за смъртоносния поток. Водата ще се спусне като мощен водопад, ще събори и отнесе със себе си планинските скали и постепенно ще размие, ще отнесе цялата планина. Потокът, който сега заобикаля планината отдясно, ще събори тази огромна канара, ще нахлуе в процепа, като го увеличава постоянно, и ще промени посоката си.

— Да, ако тази канара рухне, докато потокът още не е стигнал до равните земи отвъд долината и не се е умирил напорът на водата, тогава той ще нахлуе с цялата си мощ в родовата долина на Анасточка — съгласил се светлокосият юноша и добавил: — Сега съжалявам, че приех човешки образ. Тук е необходимо животно с могъщо тяло, за да подпре скалата.

— Ха, ха, съжалявал, че не е могъщо животно! Ти, разбира се, можеш да се преобразиш, но тогава ще си ограничен в действията и мислите си. Няма да можеш да говориш като човек и да съобразиш, че канарата ще бъде отнесена скоро от потока. А и какво повтаряш само: „Родовата долина.“… „Анасточка.“… На нея вече й е все едно. Душата й сега витае из необятната Вселена.

— Да, витае… — казал замислено и с нежност Светлокосия. — В нея са старателно запазени мисълта и мечтата й. Осъзнатите неща, великите знания. Все пак успя да спре ледника. С чувствата си Божията дъщеря опозна силата на човешката мисъл. Промени леко Божия промисъл.

— Точно така — леко! Защо си толкова сантиментален? Само леко означава, че е нужно още. Какво си се прехласнал? „С чувствата си опозна.“… „Божията дъщеря“ — подразнил го Тъмнокосия и продължил язвително: Бурният поток все пак ще нахлуе в долината. Ще се устреми след тълпата безумци, които дори не подозират, че причината за катастрофата е в самите тях, в техните мисли и дела, защото са пренебрегнали естествената страна на нещата. Стремежите им са още в зародиш, но познаваме пагубната сила на подобни стремежи за тях самите и за Земята, и за цялата Вселена. И за да не се мъчат и да не терзаят Земята, те ще бъдат унищожени от Божия промисъл още в самото начало на гибелните си стремежи. Бурният поток ще ги настигне. Огромната ревяща лавина от вода, камъни, повалени дървета и животински трупове ще се приближава неумолимо към тях.

Първо ще чуят грохот зад гърба си и усетили бедата, ще ускорят ход. Бученето обаче ще нараства и ще видят в далечината огромен смъртоносен вал, приближаващ към тях. Ще е като световния потоп. Всичките ще бъдат обхванати от ужас — мамути, котета, деца и старци. И душите им ще отлетят във Вселената, запазвайки само ужаса в себе си.

И със злокобна страст Тъмнокосия започнал да имитира обхванатите от ужас хора — майки, притиснали до гърдите си бебета; хора, паднали на колене с прострени към небето ръце и трескаво молещи се за пощада. Други — бягащи с последни сили и крещящи. След това той спрял, погледнал към хората и казал:

— Разбра ли, мой бледолики братко, какво неизбежно ще застигне тези хора? Така че момиченцето, заспало върху планината, не е променило съществено Божия промисъл.

— Не ми харесва, братко, какво бъдеще за хората изобрази. Ние, Вселенските същности, сигурно можем да предприемем нещо. Не можем да останем безучастни. Когато не действаме, ние не съществуваме.

— Какво го интересува бъдещето какво ти харесва и какво не, след като то е неизбежно? — усмихнал се накриво Тъмнокосия.

И без да дочака отговора на брат си, той се обърнал рязко и видял… Застанал под гранитната канара, светлокосият му брат я подпирал — със своите рамене и ръце. Потокът вода по ръба на скалата намалял значително.

— Глупаво, безсмислено и нерационално — произнесъл след кратка пауза Тъмнокосия. След това помълчал още малко, сякаш размишлявал, и с нови сили започнал да се подиграва на брат си, доказвайки безсмислието на действията му: — Тук няма никого и затова няма и кой да се посмее над пълната ти глупост. Като си застанал под гранитната канара, дори не си си направил труда да прецениш теглото й. Водата все пак се просмуква и опорите, поддържащи гранита, се оронват. Така че върху теб ще пада все по-голяма тежест. Ясно ли ти е това, бледолики глупако?

— Ще постигна с волята си плътността на гранита и ще устоя. Трябва да издържа само два дни. Ще издържа! — казал светлокосият атлет.

— О, престани! „Ще издържа“, „ще постигна“… А каква е площта на опората ти? Двете ти стъпала. Към средата на втория ден цялата тежест ще легне върху теб, а ти ще започнеш да потъваш в земята като гранитен кол и ще изтласкаш настрани по-малките камъни. Щом потънеш до колене, потокът ще събори гранитната канара.

— Ще се подпра на ръцете си и ще издържа още половин ден.

— Ще издържиш, разбира се. Само че не половин ден. Ще издържиш най-много един час, упорит глупако, след което всичко ще се срути. През безкрайността на годините от часа на Сътворението Божият промисъл нито веднъж не се е провалял. И аз съм съгласен с него. След като човечеството поема по абсурден път на развитие, по-добре е да се унищожи в самото начало. Може пък новата цивилизация на Земята да осмисли предназначението си и тогава ще го разберем и ние. Вселената ще стане свидетел на нови действия, различни от сегашния примитивизъм. На Земята неведнъж са се случвали катастрофи, които са отмивали натрупаната от човека мръсотия.

Кого искаш да спасиш? Човечество, което в бъдеще със собствените си ръце ще създава ад за себе си и за всичко живо на Земята? Да ти припомня ли докъде ще ги доведе технократският път? Защо мълчиш? Аха, чудесно! Ти се вкаменяваш и вече ти е трудно да говориш, нали? Не говори. Чудесно! Стой като каменен истукан и само гледай. Виж картините от живота в бъдещето на хората, които се опитваш да спасиш. Винаги съм им се наслаждавал! В тях са запечатани безпросветна глупост, абсурд и суета. Да, ти не обичаш тези картини. Но сега гледай, мой бледолики, вкаменяваш се и си неподвижен, гледай! Не — първо чуй онова, което винаги отричаш.

Ако напусналите долината не бъдат унищожени, те ще следват своя технократски път. Ще се размножават и поколение след поколение ще рушат; унищожават и променят великата земна хармония. Ще убиват животните. Животните, предназначени да им служат. От жив материал ще направят разнообразни и бездушни механизми. Ще оправдават действията си със звучни думи като „индустриализация“, „научно-технически прогрес“ и в тях ще влагат смисъла на разумното развитие.

Че те имат ли разум? Разумно ли се развиват? Те ще рушат като безумци ненадминати творения и ще наричат варварските си действия „прогрес.“ Те са болни! В разума им се е вселил вирус! И епидемията ще порази цялото човечество. Този вирус ще е виновен за унищожаването на всичко земно. Той е заплаха за цялата Вселена. Нарича се… Вече знаеш какво ще кажа, нали? Неведнъж си ме молил да не го повтарям и си се извръщал от мен, опитвал си се да се отдръпнеш, само че сега не можеш да направиш нищо. Цялата човешка цивилизация ще бъде поразена от антиразума.

Поразеното от антиразума човечество ще влезе в измерението му, ще започне да върши колосални по глупост и мерзост деяния, като ги обясняват с думите „прогрес“, „съвършено“, „нравствено“, „красиво“, „рационално“, „духовно.“ Не ми ли вярваш?

Тогава ще ти го покажа! Сега гледай.

Тъмнокосият юноша очертал с ръка във въздуха квадрат, в който се появила холограма.

Тя изобразявала строяща се дванадесететажна жилищна сграда. Два подемни крана издигали до готовите етажи строителни материали. През отворите за прозорците можело да се видят хора с оранжеви каски и сини гащеризони, заети с довършителни работи. Тъмнокосият момък коментирал:

— Това недоразумение с килийки те ще наричат дом. Антиразумът превръща хората в антихора. Те са изопачили същността и смисъла на думите: „мой дом“. Домът — живото пространство, изградено от съзнанието на човека и отразяващо мисловните му способности — те са заменили с изкуствена каменна килия. И са я нарекли като издевателство над разума, „дом“. Ограничената им мисъл не е необходима на Вселената. Тя се превръща в хранителна среда на антиразума, като развива и укрепва мощта му. И тази хранителна среда нараства непрестанно.

Холограмата се разширила до хоризонта и на нея се видели множество строящи се кутии с изкуствени каменни килии. Някои от тях се разрушавали, но на тяхно място хората с оранжевите каски издигали нови и още по-високи каменни съоръжения с още повече килии.

Тъмнокосия продължавал:

— За правото да живеят в тези килии те ще трябва да извършват неща, неприсъщи на разумно същество — на Човека! Децата на Бога! Богините! Гледай, мой бледолики братко, гледай за какво говоря.

Тъмнокосият юноша махнал отново с ръка и квадратът с холограмата се появил пак. Този път представяла огромен супермаркет. Тълпата хора пазарували, поставяли покупките в метални кошници и се приближавали до някоя от редиците каси, за да платят за избраните стоки.

— Това са съществата от каменните килии. Всеки ден те се занимават с различни безполезни за разума дейности и ги наричат работа. За работата си те получават хартийки, измислени пари. Тук виждаш как разменят получените пари срещу храна.

От самото начало Бог е сътворил всичко така, че е било достатъчно разумният човек само да протегне ръка, за да вземе желаното Божие творение, да го употреби с наслада, като усили енергията в себе си и удовлетвори плътта си. Тези същества обаче са променили начина си на живот така, че около тях няма Божия храна. Онази, която получават срещу хартийките, не притежава Божествена енергия. Съществата, наложили такъв начин на живот, не могат да се нарекат разумни. Битието им е продукт на антиразума.

Изображението в квадрата се променило и в него се появила в едър план касиерка. Един след друг към касата й се приближавали хора и поставяли пред жената пакети, кутии, буркани и бутилки. Жената казвала на всеки с усмивка: „Здравейте.“ Вземала опаковките, прекарвала ги над някакво стъкълце и на касовия апарат светвали цифри, отбелязващи цената на стоката. Касиерката вземала пари от човека и му казвала: „Благодаря за покупката. Заповядайте отново.“ И пак се усмихвала.

В този момент в квадрата се видяло в едър план лицето на жената. За момент тя се извърнала от опашката и се навела да вдигне опакованата стока. Това станало за няколко секунди и на лицето й се появило тъжно и обречено изражение. Клепачите й се отпуснали, издавайки неимоверна умора. С една ръка жената вдигнала пакета, а другата притиснала до хълбока си и се намръщила от болка. Когато се обърнала към хората, на лицето й отново имало усмивка и казвала на всеки: „Здравейте, благодаря за покупката, заповядайте отново.“

Тъмнокосият юноша продължил обясненията си:

— Пред себе си, братко мой, виждаш същество, което ти наричаш богиня. Тя седи зад апарат, съставен от винтчета и кабелчета, а самата не е по-съвършена от тези винтчета. Апаратът няма нито душа, нито разум, просто действа по зададена програма. Жената седи зад него по дванадесет часа на ден, натиска клавишите и казва на всекиго: „Благодаря.“ За какво благодари? За нищо — тя е като автомат. Би трябвало да има разум, но седи и натиска клавишите на някакъв апарат по дванадесет часа на ден. Така ще прави през половината от живота си, за да попадне в края на краищата в каменната килия.

Разумът не би допуснал такова нещо, което означава, че в нея живее вирусът на антиразума и тази жена не е човек, а античовек и се намира в измерението на антиразума. Вътрешните й органи са поразени, тя не консумира нормална храна, във вените й се сгъстява и застоява кръвта, защото й се налага да седи по дванадесет часа. Тя изглежда състарена за годините си. Виж! Ето как трябва да изглежда на тази възраст, ако е в измерението на Разума като човек.

Новата холограма в квадрата показвала стройна светлокоса красавица, която тичала покрай ручей към голо момченце — нейния син. Хубавата жена го вдигнала на ръце и се завъртяла, смеейки се щастливо.

Между двете жени от различните измерения нямало много общо.

В квадрата се появила отново касиерката от супермаркета седнала зад апарата.

— Може би това е само отделно взета незначителна ситуация — казал Тъмнокосия, — която, както би се изразил ти, изобщо не е характерна за цялото човечество? Тогава гледай!

И той разперил ръце, а изображението в квадрата отново се разширило до хоризонта и представило стотици хиляди души зад различни апарати в плътни редици, които натискали клавишите. Хората били всякакви — от млади девойки до възрастни жени, а имало и мъже. След това се сменило с картина, в която стотици хиляди ръце натискали непрекъснато клавишите на апаратите. В ъгъла на безкрайния екран се появило слънце, сменила го луна и отново слънце, редуващо се с полумесец. Дневното и нощното светило отмервали дните, месеците и годините. А изпълнилите цялото пространство от хоризонт до хоризонт хора продължавали да натискат клавишите на своите апарати и да повтарят като роботи: „Здравейте, благодаря за покупката, заповядайте отново.“

— Гледай, братко мой, гледай, сега ще стане още по-интересно. Гледай бъдещото човечество.

Новата холограма показвала в едър план човек, тичащ с меч в ръка, с изкривено от злоба лице. Сменило я изображение на човек, лежащ на земята в калта и стрелящ с картечница. След това се появили трима души, стрелящи с оръдие. Пространството се изпълнило от хоризонт до хоризонт с тълпи. С мечове, вили, коси, картечници и оръдия хората се сечели взаимно, стреляли един в друг, душели се с ръце и се ритали с крака. Летателни апарати хвърляли предмети над гъмжащата маса хора, които, стигнали земята, се взривявали и вдигали буци кал и останки от човешки тела.

— Тази касапница от разумни същества ли е измислена, братко мой? Те са антиразумни и защото са се изхитрили да я оправдават. Ще я наричат „война.“ На отличилите се в това клане ще дават различни награди и получилите ги ще ги носят с гордост на гърдите си. Ще се научат да създават закони, оправдаващи тази непрекъсваща с векове касапница.

Тъмнокосия махнал отново с ръце и във въздуха изникнала холограма, разделена на квадрати. Всеки от тях показвал различни зали, в които седели хора и слушали човека на трибуната. Гласът на Тъмнокосия зазвучал отново:

— Това има различни имена — конгрес, парламент, дума^[1], камара, — но същността е една. Виждаш ли ги, братко мой? Тези хора пишат законите за различните народи и като цяло — за цялото човечество. Пишат ги от хилядолетия, но нямат съвършени закони и не биха и могли. Разбираш ли, братко мой?

Тъмнокосия се засмял. Злорадият му смях изпълнил долината и се отразил като ехо от планинската верига. Престанал да се смее и като се обърнал към хората в изображенията, закрещял така, сякаш те щели да го чуят и разберат:

— Никога няма да можете да напишете съвършени закони, защото не знаете основното. Не знаете предназначението на отделния човек и на човечеството като цяло. То се изразява само с три думи. То е Вселенско предназначение. То е основата на всички закони. То и само то може като ос да привлича законите на Земята или да ги отразява. Вие обаче не го знаете, защото сте го забравили.

Разбираш ли, братко мой, че са забравили основното и сега са в измерението на антиразума? Забравили са, че предназначението им е изразено с три думи. Разбира се, ти винаги ги произнасяш с надеждата, че ще те чуят и разберат. Ти ги произнасяш, а те не слушат. Не слушат, защото се намират в измерението на антиразума. Но ако ги произнесем заедно с теб, ще чуят. Ще започнат да действат и ще станат хора, но аз няма да го направя.

Нека си заседават до поредната световна катастрофа, небивала по мащаб и сила. Тя се приближава неумолимо и не е по силите им да я спрат със своите закони. Тези същества са наясно с неизбежната катастрофа, знаят дори защо ще се случи, но по никакъв начин не могат да променят начина си на живот. Те все още приличат на хора, но само външно. Замисли се, братко мой, те сами изобретяват от векове различни механични заместители на човешките способности. Виж в какво се превръщат.

Във въздуха се избистрила холограма, показваща в дясната част на квадрата юноша с красиво и хармонично тяло, прикрит само с превръзка на бедрата, а в лявата — девойка с къса поличка от трева. Между тях имало множество разноцветни кръгчета.

— Тук са показани способностите, с които първоначално е бил надарен всеки човек. Те са можели много неща…

На холограмата денят се сменил с нощ. Юношата погледнал към небето и рекъл: „В небето над мен сега се виждат девет милиарда и осемдесет и две звезди.“ „Скъпи мой — отговорила му девойката, — в момента в небето над нас се виждат девет милиарда и осемдесет и три звезди. Не си забелязал една, защото е по-бледа. На нея ще те чакам. На нея ще сътворим любовта на пространството и тя ще засияе с ярка синя светлина, макар че сега едва се вижда.“

— Да, те са можели много неща — продължил Тъмнокосия, — първоначалните им способности са им позволявали да творят всичко, което можем да си представим. И дори онова, за което няма и представи. Когато обаче започнат да изобретяват механични, бездушни заместители на способностите си, ще загубят подарените им от Бога умения — на екрана изниквали и изчезвали сметачни приспособления и в съответствие с появата на всяко намалявал размерът на някои цветни кръгчета, а други напълно изчезвали. — Те са можели, поглеждайки само за миг небето, да преброят всички звезди, но ще стигнат с изобретенията си и дотам, че ще пресмятат дори „две плюс две“ на калкулаторите си.

Ще изобретят телефона и ще загубят способността си да общуват от разстояние, само като си представят ясно местонахождението на своите любими.

Ще започнат най-накрая да имплантират изкуствени механизми в телата си — продължавал Тъмнокосия, — като самите те все повече и повече ще се превръщат в бездушни примитивни механизми. Не трябва да бъдат наричани хора, защото Разумът им е потиснат някъде дълбоко. Над тях властва антиразумът. Той е около тях и в тях едновременно. Гледай, братко мой, защото сега ще видиш последната ми картина.

Тъмнокосия махнал с ръка и на екрана, който се реел във въздуха, се видяла разгъната карта на земното кълбо. Най-плътно заселената част в градовете. И между огромните тълпи хора във всеки град се извивали и потрепвали дебели пипала на гигантско същество. Обграждали градовете като обръч и прониквали в тях. От милионите пори на всяко пипало бликал тъмен зловонен газ. Хората обаче не се отдръпвали от тези ужасни секреции, а ги вдишвали. Строели домовете си по-близо до пипалата. Когато от напрежение някъде в димящите зловонни пипала се получавали разкъсвания, хората се втурвали да ги укрепват, за да възстановят жизнената дейност на чудовището.

— Виждаш ли, братко мой, пипалата на чудовищния октопод? Може би искаш да ти покажа и тялото му, покрило с пипалата си света? Или дори не искаш да мислиш и да говориш за това. Аз обаче ще ти кажа къде е смъртоносното му тяло, откъде излизат пипалата. Излизат от мозъка на тези същества, които преди са се смятали за разумни хора. Тялото на чудовището е в техните мозъци, оттам произтича всичко. И те се гордеят със своята смъртоносна рожба, грижат се за нея. Наричат чудовищните пипала пътища, магистрали — засмя се Тъмнокосия. — Ето го бъдещето на човечеството! И ти искаш да ги спасиш, след като са се отправили към измерението на антиразума, и да ги обречеш на тази участ? — попитал Тъмнокосия и се обърнал към брат си, задържащ гранитната канара да не падне.

Около скалата вече не само се просмуквали капчици вода, а я обливали тънки струйки. Тялото на светлокосия юноша се вкаменявало все повече. Дори мускулите на лицето му се втвърдили и той не можел нито да говори, нито да мигне, като само сините му очи, все още живи, гледали картините от бъдещето на човечеството.

Тъмнокосият момък подложил под струйката стичаща се вода длан и казал жлъчно:

— Остава съвсем малко до потопа и може би, братко мой, ще успея да ти разкажа още подробности. Но няма да говоря, защото сигурно вече не можеш да ме чуеш.

Тъмнокосият юноша разперил ръце встрани; сгънал ги в лактите, показвайки атлетичните си мускули, и тръснал глава да отметне назад черните кичури на косата си. Известно време мълчаливо наблюдавал как видимо се усилвали струйките покрай гранитната канара, подпирана от светлокосия му брат, след което рекъл:

— Време е да тръгвам. Трябва да се случи онова, което е предрешено. Обаче… може и да не се случи.

И тъмнокосият атлет направил крачка към гранитната канара, застанал до своя светлокос брат и подпрял гранитната скала с раменете и ръцете си.

Мускулите на силното му тяло се напрегнали и вените му се издули, но Тъмнокосият изпънал бавно сгънатите си колене, повдигайки гранита. Водата престанала да се просмуква покрай скалата, като се процедили само няколко капчици.

Вселенските противоположности се обединили за кратко, променяйки Божия промисъл. Божият промисъл… Може би със съюза си били открили нови възможности в него?

Бурният разрушителен поток скоро стигнал до низината и опасността родовата долина на Анаста да бъде залята, а с нея и вероятната гибел на напусналите долината хора.

Светлокосият момък започнал постепенно да се отърсва от вкаменяването си и на лицето му разцъфнала усмивка, а говорът му се възвърнал.

— Благодаря ти, братко — макар и с мъка, произнесъл Светлокосия.

— Недей да ми благодариш. Тази предопределена за хората катастрофа отмина. Сега хората ще затънат още повече в своя абсурден светоглед и ще изграждат по-упорито антисвета. Ще се множат и новата катастрофа ще е по-мащабна.

— Няма да има нова катастрофа, братко. Може и да се случи само миг преди нея, но в хорските сърца ще се пробудят частички от Душата, чувствата, знанията, разпръснати в пространството от момиченцето Анаста. И много жени и мъже ще възпрат с мислите си невижданата катастрофа. И хората, живеещи в измерението на антиразума, изведнъж ще се просветлят. Ще построят нов свят на Земята, несравним с нищо досега.

Те, с опита от антиразума и Разума едновременно, ще съединят в хармония противоположното в себе си. И ще въплътят в материя и дух мечтите на Божествения порив. И не само ще ги въплътят, а с мечтите си ще ги доусъвършенстват.

Анастасия замълча. И аз мълчах, опитвайки се да осмисля казаното и видяното. Чак след няколко часа й зададох въпрос.