Владимир Мегре
Анаста (7)

Главният инструмент при построяването на дом

— Аз, аз — завалели нетърпеливи детски гласове.

— Добре, добре — кимнал Вуд, — говорете поред и нека всеки да назове не повече от две предназначения на животни.

Децата скачали поред от местата си и бързо изреждали:

— Кравата и козата дават мляко. Те ядат трева и всеки ден идват при човека, за да ги издои.

— Магаренцата и кончето са предназначени да возят човека, когато той не иска да ходи пеша.

— Кокошките и патиците ходят или летят, но почти всеки ден се връщат и снасят яйца, за да дойде човекът и да ги вземе.

— Мамутът е необходим, за да вдига тежести и да ги премества на място, посочено от човека…

Децата се изказвали вече по трети път, стараейки се да изредят предназначението на всичките известни им животни. Най-накрая Вуд задал нов въпрос:

— Кой може да отговори — кога различните животни работят заедно и по какъв начин ги управлява човекът?

— Може ли аз да кажа? — обърнало се към присъстващите пак същото рижо момче и не чуло възражения, погледнало Вуд, който му кимнал в знак на съгласие. — Животните започват да работят заедно, когато човекът реши да си построи дом. Той ги управлява с помощта на музикална свирчица. Отначало свири призоваваща мелодия и при него идват различни зверове и долитат птици. Те спират близо до него и чакат, защото така са ги научили нашите предци. Човекът гледа нежно животните и им се покланя. А всички животни, които имат опашчици, ги размахват радостно, когато човекът така ги гледа. А които не могат, изразяват радостта си по друг начин, защото на всички е много приятно, когато човекът им се радва. След това човекът издава друг звук с музикалната си свирчица. От групата на зверовете веднага се отделят мечките и започват да копаят ров на мястото, което човекът е отбелязал с клонки. Когато човекът прецени, че не е необходимо да се копае повече, той издава друг звук със свирчицата си и мечките се връщат на местата си. След новия звук мамутите полагат в рова, изкопан от мечките, камъни. През цялото това време над избраното място кръжат много лястовички, които с нетърпение очакват своята мелодия. И щом само човекът засвири на музикалната си свирчица красивата им мелодия, лястовичките се разлетяват на различни страни и после се връщат вкупом, като носят в човчиците си малки парченца пръст, слама, перца — всичко, с което строят своите гнезда, и полагат донесеното върху камъните, докато не се получат стените на къщата.

Момчето замълчало и Вуд видял как Анаста отново станала от мястото си и вдигнала ръка с обърната към него длан. Вуд й разрешил да говори.

— Искам да те попитам, учителю Вуд, дали построяването на дома се смята за много приятно и интересно занимание?

— Да — отговорил Вуд, — разбира се. Това е много приятна и творческа дейност на разумния човек.

— Защо тогава, учителю Вуд, това приятно занимание се забранява категорично на децата?

Вуд знаел за натрапчивата идея на Анаста да си построи собствено жилище. Неведнъж тя била повдигала вкъщи този въпрос пред него, но той търпеливо й обяснявал защо на децата не е разрешено да си строят дом. Сега бе задала въпроса си в присъствието на деца и други възрастни. Явно не беше случайно. „Нещо е намислила“ — застанал Вуд нащрек и започнал:

— Ако деца, особено такива, които не са осъзнали напълно същността на света, вземат свирчицата и започнат да свирят на нея, те могат неволно да сгрешат мелодията и животните строители да се объркат и да не знаят какво да правят.

— Може ли, учителю Вуд, да ви покажа нещо? — попитала Анаста.

— Може, стига да е свързано с въпроса ти.

— Свързано е — отговорила Анаста и запяла.

Пеела много тихо, но с тънкото си гласче възпроизвеждала разни мелодии — същите, които възрастните свирили на свирчицата при строителството.

— Не сбърка нито веднъж — отбелязал тихо един от присъстващите на урока старейшини.

— Така е, не сбърка — съгласил се друг.

— А е чула мелодията само веднъж — подчертал старейшината, седящ на повалено дърво в последната редица, и добавил: — Момичето има добра памет.

След като спряла да пее, Анаста попитала Вуд:

— Сбърках ли, учителю Вуд, дори и в една от мелодиите?

— Ти, Анаста, не сбърка мелодиите и ги възпроизведе съвсем точно.

— Тогава първото препятствие пред мен е отпаднало, така ли?

— Да смятаме, че е отпаднало — признал Вуд. — Има обаче и други условия. Като изключение може и да се разреши на някое дете да си построи дом. Това може да се случи, ако някой от вас разкаже своя замисъл и старейшините признаят този проект за нововъведение. Тогава те по изключение и като пример могат да разрешат построяването на дом.

Усетил, че е възникнала благоприятна ситуация и ще може да активизира творческата мисъл на присъстващите на урока деца, Вуд казал:

— Предлагам на всички желаещи да представят проектите си след две луни. Отначало ще обсъдим заедно всички проекти и ще изберем най-добрия, след което ще предложим на старейшините да го разгледат и да се произнесат с решение.

Вуд не сбъркал, защото и малките деца, и малко по-големите се запалили от желанието да представят необичайните си проекти. Всички започнали да си шепнат помежду си, като, изглежда, обсъждали какво ново могат да внесат в отработените от векове начини за построяване на домове. Разбирайки, че вече не е целесъобразно да се продължава занятието, защото децата били заети с възложените им задачи и едва ли можело да се насочи другаде съсредоточената им в творчески търсения мисъл, Вуд прекъснал урока и разпуснал присъстващите.

След две луни настъпил дългоочакваният от децата ден. Много от тях дошли по-рано на занятието и без да дочакат възрастните, си разказвали какво са измислили. В определеното време се събрали много родители. След като урокът започнал, всяко от децата поред разказало с вълнение своя проект.

Според установените правила Анаста трябвало да представи последна проекта си. От предишните най-добър бил на момче на име Алан. То било красиво, с осем години по-голямо от Анаста, пеело хубаво и с удоволствие — като на възрастен — му се подчинявали домашните животни. Много от момичетата в селището го харесвали — и Анаста в това число. Затова, ако то победяло, тя нямало да се разстрои много. „По-добре да е той, отколкото някой друг“ — мислела си Анаста.

Най-сетне дошъл и нейният ред. Опитвайки се да прикрие вълнението си, тя започнала изложението си:

— Проектът ми е малко по-различен от другите. Моето нововъведение е в стената, която ще гледа на юг. В нея ще има издълбан кошер с пчели. Когато пчелите почнат да носят цветен прашец, а слънчицето да нагрява кошера, ще им се наложи да го разхлаждат с крилцата си. Кошерът ще бъде свързан чрез малък отвор с дома и въздухът от него ще изпълва заедно с аромата на цветя стаята на човека.

Възрастните започнали да разговарят помежду си, обсъждайки нововъведението на Анаста. В края на краищата Вуд взел решение, с което се съгласили всички — да се представят за разглеждане от старейшините два проекта — на Алан и на Анаста. Анаста не се зарадвала много, защото не желаела да е съперница на момчето, което харесвала.

На следващия ден старейшините се събрали да разгледат проектите, по време на поредния урок и отново дошли много хора. За най-добър бил признат проектът на Анаста. Това било обявено тържествено от побелял и строг на външен вид старейшина. Той обаче отбелязал:

— Признаваме, че проектът ти, Анаста, е достоен за внимание, защото в него наистина има интересно нововъведение, но не можем да ти позволим да построиш дом. Изграждането на жилище не бива да се превръща в детска игра. Дом може да се строи само от мъже и жени, които са решили да създадат семейство, защото такова е непоклатимото правило. Съгласна ли си с него?

Анаста мълчала. Заседналата в гърлото й буца не й позволявала да говори, защото била работила с необикновено въодушевление над проекта си, била си представяла и дори била усещала малкия си дом. Вече живеела мислено в него; спяла върху мекото ложе; гледала през перденцето на прозореца, изтъкано от паяче, прекрасните цветни лехи; вдишвала фините аромати на цветята, донесени от пчелите… Тогава от мястото си се надигнал Алан.

— Разрешавате ли ми да се изкажа за неотменимото правило? — погледнал въпросително големите той, след което продължил: — То, разбира се, е справедливо и не може да се променя, но може да се направи така, че да не важи за Анаста.

Всички гледали учудено Алан.

— И как може да се направи това? — се чул въпрос.

— Позволете да ви покажа — казал Алан.

— Давай — разрешил му старейшината.

Алан се приближил до Анаста и застанал срещу нея. След това свалил от врата си родовото си колие и го надянал на врата на Анаста.

— Омъжи се за мен, Анаста — предложил й той.

Присъстващите ахнали. Анаста загубила дар слово и само очичките й блестели, докато гледала отдолу нагоре застаналия пред нея юноша.

— Съгласна ли си, Анаста? — попитал я Алан.

Тя кимнала енергично, след което бързо свалила от врата си своето родово колие и го подала на Алан, но той не го взел, а се отпуснал на колене пред момичето, за да можела сама да сложи на врата му красивото си украшение.

Хората гледали изумено случващото се. Алан хванал Анаста за ръчичката и се обърнал към побелелия старейшина.

— Сега пред Анаста няма пречки и неотменимото правило не важи за нея.

— Добре — някак си неуверено започнал старейшината, — но хората се събират заедно, за да създадат семейство. Анаста е още твърде малка, за да ражда деца.

— Така е — съгласил се Алан. — Малка е. С всеки изминал ден и с всяка изминала година обаче тя ще расте и ще дойде ден, когато ще порасне. Сигурен съм, че ще дочакам този ден и няма да променя решението си.

Посъветвали се старейшините и разрешили на Анаста да построи малък дом, при условие че след единадесет дни той ще бъде съборен, защото не бивало да се допуска никой да живее в него, а поради възрастта на Анаста още не й било позволено да живее отделно от родителите си.

В определения ден на хълма се събрали почти всички жители на родовото селище. Анаста стояла до цветната си леха. С пръчици и клончета била отбелязала предварително очертанията на своя малък дом. Много се вълнувала, защото толкова хора щели да следят действията й, но най-вече защото сред тях бил Алан. След като й направил предложение за съвместен живот, в нея се породили особени чувства към младежа. Към Анаста се приближил старейшината и отворил пред Анаста красива кутия, в която лежала музикалната свирчица — най-важният инструмент при построяването на дом. С треперещи ръце момичето взело свирчицата, покрило с пръстчета няколко дупчици и я поднесло към устните си. Не последвала обаче мелодия, защото Анаста усещала, че преди това трябва да се успокои. Тя притиснала свирчицата към гърдите си и гледайки застаналите на хълма хора, трескаво се опитвала да се овладее. Вълнението й обаче само се засилвало.

Тогава от тълпата се отделил Алан и тръгнал към Анаста. Приближил се до момичето и му казал:

— Аз също знам мелодията и мога да я изсвиря. Ти си отбелязала къде ще се намира домът и колко голям ще е. Ти победи в състезанието, така че домът ще е твой, а аз само ще посвиря.

Блестящите от сълзи очи на момичето гледали стройния юноша и с треперещи от вълнение устни то прошепнало:

— Искам да го направя аз, Алане. Благодаря ти, но трябва, наложително е да го направя лично.

— Тогава ме слушай внимателно, Анаста. Поеми си въздух и задръж дъха си. Задръж го колкото можеш, после издишай, но не наведнъж, а на три пъти. Направи последното издишване така, че колкото се може по-малко въздух да остане в тебе. След това започни да дишаш равномерно. Още от първото си вдишване трябва да мислиш само за това; да забравиш всичко, което те заобикаля; и щом дишането ти се нормализира, да започнеш да свириш. Аз ще стоя зад теб и ще гледам хората на хълма, като не допускам погледите и мислите им да те докоснат, и ти, спокойна и уверена, ще построиш приказния си дом.

Анаста направила всичко, както я посъветвал Алан, поднесла свирчицата към вече спокойните си устни и въздухът се изпълнил с призоваваща мелодия.

След известно време от гората и пасищата започнали да прииждат животни. След като се събрали достатъчно, Анаста прекъснала призоваващата мелодия, застанала в средата на овала, определящ стените на бъдещия дом, и засвирила друга мелодия.

Веднага три мечки се отделили от животните, притичали бързо до начертания от Анаста овал, обиколили го, подушили го и започнали да копаят покрай поставените от Анаста клонки.

Стараели се, много се стараели. Изведнъж две малки меченца не издържали и скочили в рова, който копаела майка им. Объркана, Анаста спряла да свири. Всички застинали. Тогава мечката хванала със зъби едното от мечетата за врата, пернала го с лапа и го извадила от ямата, а то се изтърколило надалеч. Тя направила същото и с второто мече, след което изръмжала към тях, за да ги сплаши, погледнала момичето със свирчицата и махнала с лапа към нея. И свирчицата на Анаста започнала отново.

След като изкопът бил готов, Анаста сменила мелодията и се разнесли ниски, дълбоки и ритмични звуци. И един след друг към изкопа тръгнали мамути, всеки от които носел с хобота си камък. Мамутите поставяли камъните и продължавали работата си, докато не запълнили с тях целия изкоп. Тогава ритмичните ниски звуци се сменили с трели, подобни на чуруликане на птици. Кръжащите над строежа лястовички изчезнали като по команда, но скоро се върнали. Те кацали ту тук, ту там на камъните, поставяйки нещо с човчиците си.

Малките пернати строители можели да носят в човките си миниатюрен строителен материал, но те били много и действали с необичайна пъргавина и съгласувано. И така под мелодичните извивки на свирчицата стената на дома растяла пред очите.

Не развалили къщичката на Анаста след единадесет дни, защото решили да видят как ще се държат пчелите в стената през лятото и през зимата.