Владимир Мегре
Анаста (10)

Мамутът Дан

В края на кервана леко накуцвал огромният мамут Дан. По ръст и сила той приличал на баща си — водача на мамутите.

Когато бил съвсем млад мамут, канара паднала от високо и наранила крака му. Хората завързали пръчки към крака на животното, за да зарасне правилно костта му. На Дан се наложило да лежи дълго сам. Тогава и започнало трогателното приятелство между мамута, тригодишната Анаста и котенцето, което момиченцето носело със себе си.

Малката Анаста често навестявала лежащия с превързан крак мамут, носела му лакомства и разговаряла нежно с него. Поставяла върху хълбока му котенцето, като го учела да прогонва от лежащия на тревата мамут досадните буболечки и мухи.

Най-важното обаче било, че разговаряла с тях и ги учела така, както възрастните учат децата си.

Поставяйки котенцето върху мамута, Анаста заставала пред тях, посочвала с малкото си пръстче небето с устремен нагоре поглед и произнасяла думите „небе“, „облаци“, „слънчице“. След това се отпускала на колене, галела с ръце тревата, произнасяйки ласкаво: „зелена тревичка“, „цветенцето мирише“.

Мамутът и котенцето наблюдавали внимателно действията на момичето, а след няколко дни, през които то редовно повтаряло уроците, се случила чудна случка.

Когато Анаста произнесла думите „небе“, „облаци“, мамутчето, а след него и котенцето устремили погледи към небето. А при думите „цветенцето мирише“, котенцето изведнъж скочило на земята и започнало да души цветенцето, както правело момиченцето.

Анаста продължила заниманията си с животните и след като мамутът оздравял. Харесвало й да обяснява на своите четириноги приятели значението на всяка нова дума, научена от възрастните. А на младия мамут и на котенцето им харесвало вниманието на доброто момиче. Идвали като дисциплинирани ученици по обед при цветната леха на Анаста. По това време обикновено там се появявала и тя и провеждала поредния урок с питомците си. Ако по някаква причина я нямало, четириногите ученици чакали с часове своя приятел и учител или тръгвали да я търсят.

Когато Анаста станала на шест години, мамутът Дан също поотраснал и външно приличал вече на възрастните, но поведението му се различавало значително от това на другите мамути.

Прадядото на Анаста Вуд, който бил и глава на рода, пръв забелязал, че мамутът Дан разбирал човешката реч. Този извод бил предшестван от следната случка:

Вуд седял в сянката на разклонено дърво и плетял от пръчки кошница за плодове. Анаста често общувала с прадядо си, обичала да слуша разказите му, да му помага в работата и този път била при него. Приказливата правнучка излагала бързо и с въодушевление съображенията си относно брането на плодове и искала кошницата да е хубава, защото тогава и събраното в нея щяло да е по-вкусно.

Изведнъж Вуд забелязал, че стоящият на десетина крачки от тях мамут Дан гледал внимателно Анаста и слушал думите й, сякаш разбирал значението им. „Може би му харесва интонацията на гласа на момичето, излъчващата се от него енергия“ — помислил си Вуд. Той видял, че в коритото, в което се киснели пръчките за кошничката, водата свършва, и помолил Анаста да донесе малко вода от близкия извор. Винаги послушната и старателна правнучка обаче не побързала да изпълни молбата му. Тя само се обърнала към мамута и му казала: „Дан, донеси вода от извора.“ И сякаш нищо не се било случило, продължила вдъхновените си разсъждения за плодовете и кошничката.

Мамутът се обърнал бавно и направил солидни крачка-две към извора. Тогава Анаста го подканила: „По-бързо, Дан.“ И огромният мамут се затичал.

Вуд разбрал, че Дан, за разлика от другите мамути, не просто изпълнявал определени команди, а разбирал човека значително по-добре, отколкото другите животни. Разбирал значението на думите и дори нещо повече — смисъла на цели изречения.

Мамутът донесъл в хобота си малко вода и по указание на момичето я излял в коритото с пръчките.

— Благодаря — похвалила го Анаста и добавила: — Да не забравиш да полееш довечера нашата цветна леха. А сега отиди в гората и похапни, защото, както виждаш, съм заета.

Мамутът кимнал на момичето в отговор и се отправил към гората.

„Къде е пределът на възможностите на животинския свят в служба на човека? — помислил си Вуд. — До каква степен човекът може да ги управлява? Ето че хората измислиха колелото, всички се възхищават на изобретението, търсят различни варианти за употребата му, а значително по-съвършеното от колелото — живите твари — съвсем престанахме да изучаваме. Добре ли постъпва родът ни? До какво може да доведе непознаването на възможностите и предназначението на цялото многообразие на обкръжаващата човека жива природа?“

Това си мислел Вуд и тези мисли тревожели душата му.