Всеволод Овчинников
Корените на дъба (4) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Да погледнем зад оградата

Германците живеят в Германия.

Янките живеят в Оклахома.

Испанците живеят в Испания.

Но англичаните живеят в дома си…

Спомних си това популярно четиристишие по време на разговора ми с един журналист парижанин, който по стечение на обстоятелствата бе прекарал половината от живота си в Лондон. Ставаше дума за това, че понятието патриотизъм има свои нюанси на всеки от двата бряга на Ламанш. Ако французинът, твърдеше моят събеседник, обича земята си, затова че тя е обляна с потта и кръвта на поколенията, заради труда, полаган за нея — труда на орача и войника, англичанинът обича земята си преди всичко като роден дом, като място, с което е свързано не бремето на всекидневния труд, а радостите на свободно прекараното време. За него образът на родината е оградената с жив плет градинка пред прозорците, която той оправя в неделен ден. Именно този жив плет, а не розата, не античната девойка с тризъбеца на господарка на моретата, би трябвало да се смята за национален символ на англичаните.

Англия наистина е царство на частния живот, което би могло да има за герб изображение на жив плет с девиза „Моят дом е моята крепост“. Макар всеки чужденец много пъти да е чувал тази фраза преди идването си в Англия, той се убеждава, че истинският й смисъл е много широк и в чужбина се разбира далеч непълно.

Английският морал изисква от човека да огражда частния си живот от външния свят. И прагът на неговия дом изпълнява ролята на заветна граница. „Ние обичаме да бъдем сами“ — се казва в една обикната фраза. Каквито и да са отношенията между съседите, всеки от тях се придържа строго към своята страна на оградата. Дори ако съседните парцели не са преградени, границата между тях се спазва, сякаш има плътна стена. Когато децата от незнание пресичат този невидим синор, веднага с хиляди извинения ги прибират обратно.

Прието е да бъдете приветливи и любезни със съседите, но без фамилиарничене, което би могло да изглежда като нежелателно вмесване в частния им живот. Първата заповед тук гласи: „Не се бъркай в чуждите работи!“ Как живее съседът, какви навици и порядки въвежда в своя дом, не засяга никого другиго.

Култът към частната собственост поражда отношение към дома като към крепост. Жилището на англичанина е като че ли обърнато с гръб към улицата. И ако на стопанина му хрумне през лятото да се погрее на слънце, той винаги ще се разположи зад къщата, а не пред нея.

Околният свят трябва да остане зад прага. С непознати или с неканени посетители обикновено се разговаря само през вратата, без да се поканят да влязат вътре. Това съвсем не означава, че англичаните са негостоприемни. Но гостите се канят само предварително (обикновено две-три седмици напред), и то за определен час. Да отидеш при познати просто така, без покана или да известиш преди идването си по телефона, това тук не е прието. Неочакваното позвъняване на входната врата е нещо много рядко в Лондон. Или ако все пак се случи, то бива най-често в навечерието на Нова година, когато минават събиращите помощи за благотворителна цел или обичайните посетители около Коледа — раздавачът на вестници, млекарят, боклукчията, надяващи се на бакшиш по случай празника.

Домът служи на англичанина като крепост, където той може да се укрие не само от неканени посетители, но и от дотегнали грижи. Да пристъпи нейния праг, за англичанина означава да премине в съвсем друг свят, напълно откъснат от света на всекидневния му труд.

Когато японецът се връща вкъщи, с него също става някакво магическо превъплъщение. Той сякаш скъсва със съвременността, за да премине в света на предците си. Зад прага на жилището влиза в сила патриархалният ред с неговите догми и предписано поведение. А пък англичанинът зад прага на своя дом се освобождава напълно не само от грижите на всекидневието, но и от чуждия натиск. Между тези стени той е свободен да се държи както си иска, да си позволява всякакви странности при единственото условие, че с ексцентричните си приумици няма да наруши спокойствието на съседите.

За способността на англичаните да се чувствуват у дома си като в друг свят и в същото време да уважават домашния живот на другите, разговаряхме веднъж с една лондонска журналистка, която бе работила дълги години в САЩ.

У американците — казваше тя — най-много ме е учудвала и потискала неспособността им да „изключват“. Дори свободните си вечери, дори свободните си дни те по правило прекарват в средата на същите хора, с които работят. Така те неизбежно вкъщи и на гости продължават да мислят и говорят за нещата, които ги вълнуват, когато са на работа. За англичанина това не е присъщо. Когато се прибере вкъщи, той веднага се изключва от всичко онова, с което са били заети мислите му през целия ден. С хората, с които общува, често го свързват общи интереси не в труда, а в свободното време.

Моят съпруг е поляк — продължаваше събеседничката ми. — Но макар да е живял половин век сред англичани, той въпреки това не се научи да „изключва“ от онова, което го занимава в службата. Ако в съботен ден сутринта изведнъж го осени някаква строителна идея, веднага се спуска да я обсъди по телефона с колегите си и аз всеки път трябва да го възпирам, защото в Англия не е прието да звъниш по телефона у дома нито на подчинения си, нито на началника. Това е допустимо само в изключителни, екстрени случаи: ако се е подпалил заводът или са ограбили банката, или се е разболял хирургът преди операцията.

За отбелязване е, че англичаните с тяхното крайно коректно отношение към частния живот на другите смятат телефона за по-малко подходящ канал за общуване, отколкото пощата. Иззвъняването на телефона може да прекъсне разговора не на място, пиенето на чай, гледането на телевизия. Освен това то изисква да реагираш без отлагане, като не оставя възможност да обмислиш и претеглиш отговора. А получената поща може да прегледаш, когато ти е удобно, и да отговориш на всяко писмо, след като си взел под внимание съдържанието на другите. Моят хазаин, който живее един етаж по-долу, има златното правило да не се докосва до донесеното от пощенския раздавач от петък до понеделник: „Няма защо да си тъпчеш главата със служебни работи преди почивния ден.“

Именно затова е прието да се уговаря например делова среща писмено, а не по телефона. Депутатът в парламента, директорът на банка, лекарят и дори шивачът предпочитат писмената форма на контактуване, тъй като тя им помага по-гъвкаво да планират времето си.

Но би било невярно да се смята, че предпочитането на писмената форма на контактуване пред устната, тоест — на пощата пред телефона, разширява бюрокрацията. Бих искал да подчертая още нещо, англичаните използуват пощата, за да избавят човека от разтакаване по канцеларии. Ако например трябва да регистрира колата си, англичанинът изпраща в съответното ведомство писмено запитване: какво е нужно да направи за това и прилага плик с марка и адреса си. В отговор той получава бланка за попълване и указание какви документи да приложи (например фактура, шофьорска книжка, документ за застраховка). Всичко това отново се изпраща в бюрото за регистрация и след няколко дни документите пристигат обратно по пощата с издаденото въз основа на тях удостоверение.

Всеки път, когато ми изтичаше срокът на наема за телевизора или за застраховката на жилището, или сезонното разрешително да държа колата пред дома си, своевременно ми съобщаваха за това по пощата, като прилагаха необходимите бланки, за да мога да извърша плащанията си по пощата.

През първите месеци на работата ми в Лондон много ми тежеше, че трябваше да уведомявам Министерството на външните работи за всяко излизане извън столицата на повече от 35 мили. Не стига това, че попълвах документи в четири екземпляра с точно посочване маршрута на пътуването и местата на нощуване, ами трябваше да ги нося в Уайтхол, в центъра, където не можеш да намериш място дори за пет минути да оставиш колата си. Когато се оплаках за това на един чиновник от Министерството на външните работи, той сви рамене и ми отвърна:

„Но защо сте решили, че трябва лично да носите тези уведомления? Сложете ги в плик, пуснете ги в пощенската кутия и те на другия ден вече ще бъдат на бюрото ми.“

Оттогава започнах да правя точно така. И когато след половин година разказах за това на колегите си, всички се смяхме, че никой от нас, съветските журналисти, не беше се сетил за този толкова прост способ.

Като правя характеристика на англичаните, искам преди всичко да кажа, че те са домолюбци. Домашното огнище и свързаното с него свободно време, заема огромно място в техния живот. За тях домът наистина е център на съществуване. Най-убедително доказателство за това е семейният бюджет.

Англичаните никак не са претенциозни към храната. Парите, изхарчени за храна, им се струват напразно пропилени. В това отношение те са способни на най-строга и точна икономия. Те в никакъв случай не превръщат облеклото в култ — поне не го смятат за мерило на благосъстояние. Жилището е крайната мечта на английското семейство, целта, за която то е готово години наред да се лишава от всичко, да прави всякакви жертви.

Когато в неделен ден съседите се срещат в кварталната кръчма и единият задава на другия въпроса: „Какво направи през тази седмица?“, те имат предвид не работата в лабораторията, не играта на борсата, не участието в предизборната кампания. Всекиму е ясно, че става дума за поправянето на покрива или за смяната на тапетите в спалнята, или за докарването на тор за цветята.

Англичанинът обича да живее обкръжен от добре познати му неща. В подредбата на дома и при много други случаи той цени преди всичко старинното и солидното (като често отъждествява тези понятия). Когато в семейството се заговори, че май е време да се поднови обстановката, има се предвид ремонт, а не че трябва да се замени съществуващото.

Когато бях в Съединените щати, аз като журналист винаги се радвах, че всеки поканил ме на гости американец, сам, без да чака молбата ми, започваше преди всичко да ми показва дома си.

У англичаните рядко ще ви се случи да видите нещо друго, освен стаята, където се приемат гости. И съвсем не се надявайте, че ще вземат да ви показват някаква кръгла вана с позлатени кранове, която би представлявала гордост на другия бряг на Атлантика. Но много е вероятно да ви се похвалят с парника си, да ви покажат саксиите с разсад, да ви обърнат внимание как хубаво се е разрасла по тухлената стена пълзящата роза.

Англичаните са склонни на сурово отношение към собствената си плът и жилищата им с много неща говорят за тези спартански нрави. През седемдесетте години само 15 процента от жилищата в Британия имаха парно отопление, което е два-три пъти по-малко от европейските страни в същия климатичен пояс. Англичаните смятат например, едва ли не за неприлично да се отопляват спалните. А и ваните са влезли истински в бита малко преди войната. При мнозина, особено при малките и по-големите деца, тя се замества със студено обтриване с потопена в леген гъба. Кой знае, може би в английския климат такава сурова закалка от ранна възраст наистина е необходима. През влажните зимни дни винаги ви учудва колко много лондончани на почтена възраст се разхождат без палта, а понякога и само по риза.

Много средно заможни американци, за да не се занимават с домакинство, предпочитат да изживеят остатъка от живота си в пансиони или в хотели — такива има много в Калифорния или Флорида. Англичанинът се държи за собственото си жилище до края на живота си. За него това е най-сигурният пенсионен фонд, който не се обезценява от инфлация. След като ожени децата си и се пенсионира, англичанинът, ако му се наложи, ще продаде къщата или апартамента и ще купи по-евтино жилище, но ще направи всичко възможно да избегне робската съдба на наемател.

Фразата „Моят дом е моята крепост“ се е родила някога сред собствениците на къщи. Днес, разбира се, да имаш самостоятелна къща в града, е недостижима мечта дори за много заможните семейства. Английският гражданин обикновено нарича къща нещо, което всъщност представлява вертикално разположено жилище: долу се намира всекидневната, по-горе е спалнята, а над нея под самия покрив са настанени децата или пък това помещение, представляващо мансарда, се дава под наем на ергени.

Тъй като всеки стопанин украсява своята фасада и первазите както му хрумне, уличното строителство прилича понякога на стобор от вертикално, плътно наредени разноцветни дъски. Затова пък имаш собствен номер (при това номер на дом, а не на квартира!), своя градинка, своя входна врата откъм улицата и най-сетне своя вътрешна стълба, която кой знае защо, е особено скъпа на сърцето на англичанина.

Лондон е останал до днес предимно триетажен, заради предубедеността на англичаните към сградите с много апартаменти и особено с много етажи. Редиците от триетажни жилища, проточени понякога по цялата дължина на улицата, тук наричат „тераси“. За хората, които живеят някъде на осмия етаж, е прието да се говори с известно съчувствие: та на такава височина не можеш и до прозореца да се приближиш — ще ти се завие свят. Дори в благоустроените и удобно разположени големи блокове на Уест Енд предпочитат най-често да живеят не англичани, а заможни чужденци.

Всяка година в лондонската зала „Олимпия“ се урежда изложба „Идеалният дом“. Фирмите, които произвеждат облицовъчни материали, мебели, килими, електротехника за бита, домакински съдове, показват новостите си, надпреварват се в търсене на все по-нови начини да се направи жилището по-удобно, по-уютно, по-красиво.

Излизайки от павилиона, препълнени с впечатления и натоварени с лъскави рекламни проспекти, посетителите срещат на изхода хора, които държат в ръце снопчета листовки. Лаконичният текст върху тях като че ли зачерква всичко, което е оставил в съзнанието този храм на благополучието, проповядващ култ към домашното огнище:

Известно ли ви е, че в Британия има около сто хиляди бездомни? Че на всекиго от тях се падат по десет празни къщи или квартири?

Служба за справки при Комитета на скуотърите.

Хората, които в търсене на покрив да се подслонят, самоволно се заселват в празните жилища, или както тук ги наричат, скуотърите, наброяват във Великобритания повече от тридесет хиляди души.

Има два момента, правещи ги социално явление, което не може да се отмине. Първо, това е наличието на бездомни хора в страната. И второ, наличието на безлюдни жилища. Съчетанието на едното с другото олицетворява онази крещяща социална несправедливост, върху която скуотърите се стремят да привлекат вниманието с протеста си.

Разбира се, проблемът за бездомните в Англия не стои така, както да речем в Калкута, всичко е относително. Векове наред Англия е трупала богатства за сметка на империята. На нейна земя повече от хиляда години не е стъпвал кракът на завоевател. В навечерието на Втората световна война Англия е разполагала с най-добрия жилищен фонд в Западна Европа. Но през следвоенните години неговата структура съществено се е променила. Важно завоевание на работническото и демократичното движение става значителното разширяване на общественото жилищно строителство. В жилищата, принадлежащи на местните общини, днес живеят една трета от семействата — шест пъти повече отколкото преди войната.

Повече от два пъти се е увеличил броят на собствените жилища, купени най-често на изплащане. Днес в такива жилища живеят половината от английските семейства. Обаче и в предвоенните и в следвоенните години непрестанно намалява броят на жилищата, давани под наем от частни домопритежатели. Преди Първата световна война те са представлявали девет десети, след Втората световна война две трети, а днес само една шеста от жилищния фонд.

Табелките с надпис „Дава се под наем“ са нещо рядко по улиците на английските градове. А нуждата от нескъп, макар и временен подслон се изостря. За хората с оскъдни средства, не стъпили още на краката си, или обратното, дерайлирали от живота — общи работници, препитаващи се от случайни приходи, студенти, младоженци, пенсионери — жилищният проблем става още по-тежък и неразрешим, отколкото когато и да било. Авторът на книгата „Бездомните“ Дейвид Брендън стига до извода, че в английската столица и в другите градове „е станала належаща необходимостта отново да се строят жилища по образеца на съществувалите през XIX век нощни приюти за самотни хора“.

Опитът на лейбъристите в миналото да обуздаят произвола на домопритежателите и да ограничат нарастването на наемите не подобри, а напротив, влоши положението на онези социални слоеве, които най-много страдат от жилищната криза.

Неизмеримо трудно стана да се намери под наем евтина квартира, особено пък отделна стая. Причината е тази, че домопритежателите днес предпочитат не да дават под наем, а да продават жилища за срок от 25–30 години на извънредно високи цени, с високи лихви при това, като по този начин съвсем спокойно заобикалят всички ограничения. Те нарочно не приемат наематели в празните квартири, а чакат да се освободи цялата сграда, за да могат изцяло да я преустроят, обзаведат наново или да я срутят — с една дума, да намерят най-изгодната форма за спекулация със своя недвижим имот.

Така расте броят на безлюдните, необитавани домове — явление, което лейбъристкият депутат Франк Олаун нарече в Парламента „национален позор“. Той обърна вниманието на Камарата на общините върху факта, че във Великобритания стоят празни три пъти повече домове и квартири, отколкото са новопостроените през годината.

Франк Олаун предложи да се даде на местните власти правото временно да реквизират и заселват ония жилищни помещения, които стоят празни повече от шест месеца. Законопроектът на Олаун съвсем не посягаше на основните положения. В него беше посочено, че домопритежателят запазва правото на строеж и собственост върху земята. Общината ще има само правото да се разпорежда с жилищните помещения, да извършва най-необходимия ремонт и да ги дава на най-нуждаещите се семейства по списъка на чакащите ред. При това домопритежателят ще получава наема, определен от общината, като се приспаднат разходите за ремонт.

Но законопроектът не бе подкрепен. По всичко личи, че най-влиятелните кръгове на Британските острови имат интерес да се запази сегашното парадоксално положение. Главоломното увеличаване на цените на недвижимите имоти, далече изпреварващо ръста на общото поскъпване, откри съвсем нови възможности за спекулативни машинации в тази област. Сега са чести случаите, когато за притежателя на недвижим имот е по-изгодно да държи известно време незаети парцела или наново построения дом, задоволявайки се с това, че цената му всяка година расте, отколкото да получава наем и да внася в държавната хазна данъка върху него.

При това понятието „известно време“ е много разтегливо. За стоте хиляди квадратни метра жилищна и административна площ в тридесет и пет етажния небостъргач Сентър Пойнт то означаваше например цяло десетилетие.

Лондон е богат на исторически паметници. Всяка страница от историята на страната е въплътена тук в бронз и мрамор. Но какво може да се сравнява по изразителна сила с монумента, в който е въплътил своите черти съвременният английски капитализъм — необитаемия небостъргач Сентър Пойнт на най-оживеното кръстовище в столицата?

Той се извисява над потока от хора и коли, безразличен към архитектурния облик на Лондон, към пропорциите на окръжаващите го сгради, към грижите на града, задушаващ се от теснотия. Десет години етажите на тази сграда бяха населени от кънтяща тишина. Неведнъж под стените на този небостъргач бушуваха демонстрации на възмутени хора. В знак на протест в него се заселваха скуотъри.

Всеки път, когато стане дума за жилищния проблем в Англия, пред очите ми се появява очертанието на този небостъргач, дръзко вклинил се с високо устремените си вертикали в панорамата на английската столица, а на неговия фон виждам редиците от демонстранти: зидари, изкопчии, бетонджии, носещи саморъчно написани плакати: „Бездомни хора, безлюдни домове, безработни строители — този безумен, безумен, безумен свят!“

Жителите на съвременна Британия (особено от Югоизтока) са станали известни с нежеланието си да разговарят с непознати хора в автобусите и влаковете. Те дори ще се почувствуват оскърбени, ако случаен съсед погледне във вестника им. Жителят на Лондон с по-голямо нежелание от жителя на Ню Йорк ще се залови да попълва някакви анкети или да дава отговори при допитвания до общественото мнение, или дори да говори с приятелите си за семейния си живот, или за доходите си. За разлика от американеца, англичанинът никога не пише името на подателя върху писмото, което пуща в пощенската кутия.

Даниъл Сноумен (Англия). „Целуващите се братовчедки. Сравнителна интерпретация на британската и американската култура“, 1977 г.‍

Понякога е по-лесно да обясниш Англия с отсъствието на парно отопление, отколкото с присъствието на Плантагенетите. Златният век на британския комфорт започва от 43-а година преди нашата ера, когато в нея е имало и римляни, и парно отопление. И едното и другото изчезнали почти едновременно. Римляните повече не се върнали, а парното отопление впоследствие било отново прието, но с големи колебания — обикновено от притежателите на много квартирните домове или в космополитните хотели със съмнително реноме.

Пиер Данинос (Франция). „Майор Томсън и аз“, 1957 г.‍