Всеволод Овчинников
Корените на дъба (12) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Социалният филтър

— За чужденеца английската образователна система е тъмна Индия — оплаках се веднъж в разговор с един парламентарист — либерал.

— Че е тъмна — това е вярно и не можеш да откриеш в нея никаква система — усмихна се той. — Но в Англия не обичат да садят дърветата в редици и да ги подрязват по един начин. Друго нещо е във Франция, където министърът на просветата знае точно на коя страница са отворени днес учебниците за урока по история в четвърти клас или за урока по физика в осми клас. На мнозина англичани такова регламентиране не им допада. Първо, единно държавно училище, после единна държавна наука. И какъв е резултатът? Единен държавен начин на мислене. Какво лошо има в това, че у нас в Англия съществуват различни училища (и дори еднородните нямат общи програми), че съществуват обособено, както растат дърветата в гората. Затова пък сядаш, под което дърво ти се иска — под дъб, под бор. Нали трябва да се остави някаква възможност за избор и за родителите, и за учениците…

Подобни разсъждения могат да се чуят в Британия доста често. Те са отзвук на политическата борба, която се води около проблема за образованието от годините на войната насам. Превъзнасянето „свободата на избора“ е най-честият аргумент на противниците на демократизирането и унифицирането на системата на народното образование, която в днешния си вид продължава да служи като социален филтър, като канал за класова сегрегация за младежта.

Лозунгът „Средно образование за всички“, залегнал в основата на следвоенната реформа на английското училище, се оказа на практика параван, прикриващ действието на този филтър.

До 1944 година в Англия съществуват две форми на средно образование — платени публични училища (за които вече стана дума) и безплатни граматически училища, те са подобни на гимназиите и носят това название, защото някога подготовката за университета изисквала да се изучава преди всичко латинска и старогръцка граматика.

След като средното образование стана задължително за всички, то съвсем не стана еднакво за всички. Тъй наречените съвременни средни училища очевидно стават учебни заведения от второ качество, тъй като, за разлика от граматическите училища не дават право за постъпване във висшите училища.

За да се разпределят децата в тези два вида училища, бил въведен прословутият изпит „единадесет плюс“. С него се цели три четвърти от учениците още на единадесетгодишна възраст да бъдат отделени като „по-слабо надарени“ и перспективата за висше образование да се запази за останалата четвърт.

В Англия децата тръгват на училище на петгодишна възраст. През първите шест години изискванията към тях не са големи. Главният стимул за прилежание е собственият им интерес към уроците. Когато станат на единадесет години, за учениците настъпва нещо като Страшния съд, когато ги изпитват не за познанията им по учебната програма, а за „надареност“, за ерудиция с други думи.

Практиката да се отразяват „по-слабо надарените три четвърти“ по средата на учебния период, тоест още на единадесетгодишна възраст, предопределя по-нататъшната им съдба, това е жестока система и без съмнение класова система. Защото децата от работническите семейства имат къде по-малки възможности да издържат изпита „единадесет плюс“ от тия, чиито родители са заможни, движат се в по-образована среда, имат добри условия да учат, имат домашни учители и тъй нататък. Изчислено е, че на единадесет години синът на чиновника има десет пъти по-големи шансове да постъпи в граматическо училище, отколкото синът на работника; а на шестнадесет години има тридесет пъти по-големи шансове да продължи образованието си във висше училище.

Макар че ролята на публичните училища за произвеждане на обществен елит е много по-очебийна, именно граматическите училища са днес главен прицел на критика от страна на борещите се за демократизиране и унифициране на системата на народното образование. Това се обяснява отчасти с обстоятелството, че след Втората световна война на граматическите училища се пада една четвърт от учащите се (шест пъти повече отколкото на публичните) и тяхната роля за затвърдяването на съсловните различия повече се хвърля в очи.

Острият протест на обществеността против изпитите „единадесет плюс“ доведоха до това, че лейбъристкото правителство обяви, че постепенно ще ги отменя и че ще се премине към системата на общообразователните училища, където децата само ще бъдат премествани в съответния поток в зависимост от способностите им.

Но за разлика от другите страни английското общообразователно училище не учи всички деца по обща програма и не си поставя за цел да им дава еднакъв обем знания. То е общообразователно само в смисъл че обединява под един покрив различни видове средни училища. На едни класове се преподава по разширена програма, отваряща им пътя за висшите училища, а на други — по-съкратена, която не им дава такова право. Зрелостникът може да получи диплом „А“ — документ за общо образование висок тип, или диплом „О“ — за общо образование от обикновен тип. Новото е само в това, че общообразователното училище теоретически предоставя възможност да се преминава от един поток в друг и след единадесетата година, което на практика се случва много рядко. Следователно системата за сортиране на децата в средата на учебния период се е запазила, но е завоалирана.

Борещите се за демократизиране на английското образование искат преходът към системата на общообразователните училища да означава и събаряне на вътрешните прегради в тези училища — само така би се сложило край на Страшния съд за единадесетгодишните деца не само формално, а по същество.

Консервативните кръгове им отговарят с яростни контраатаки, с цел да се дискредитират каквито и да било реформи, да се увековечи практиката на подбор и разнородни потоци, с цел да се запази ролята на социален филтър, която системата на образованието играе.

Докато кипят страстите около реорганизацията на средното образование, публичните училища като че ли остават настрани от тези спорове. Разсъжденията, че те са отживели времето си, че увеличаването на цените, от една страна, и възможностите за безплатно обучение, от друга, водят до отмирането на тези училища, се оказаха преждевременни. Въпреки че ежегодната такса за Итън, Хароу, Марлборо вече е над 2000 фунта стерлинги, а за Милфилд над 3000, става все по-трудно да се влезе там.

Не само снобизмът кара родителите да правят всякакви жертви, за да носи тяхното дете „старата училищна вратовръзка“, а после непременно да отиде в Оксфорд или Кеймбридж. Всяка година старите университети обират каймака на публичните училища. А те на свой ред го обират от частните подготвителни училища, където децата се подготвят за успешно преминаване от начално към средно образование чак до тринадесетата си година без унизителния изпит „единадесет плюс“. Като имат авторитет и разполагат със средства, старите университети могат да привличат най-добрите професори, а публичните училища — да наемат най-добри учители. Как може при това положение да се очаква, че равнището на преподаване и главното — равнището на подготовка на зрелостниците ще бъде еднакво във всички учебни заведения?

Притежателят на „старата училищна вратовръзка“ има 22 пъти по-големи шансове да влезе в „Оксфорд“ или „Кеймбридж“ от онзи, който се учи в общообразователно училище, се посочва в доклада „Неравенството в съвременна Британия“.

Класовата сегрегация на равнището на средните училища продължава и във висшите. В Оксфорд и в Кеймбридж се учат по-малко от 20 хиляди студенти — от половиния милион английски студенти те представляват само 4 процента, такава прослойка представляват и възпитаниците на публичните училища сред 11-те милиона ученици. Обаче „старата училищна вратовръзка“ или дипломата от Оксфорд или Кеймбридж си остават най-сигурният ключ за успешна кариера, гаранция за влизане в кръга на онези, които държат в ръцете си кормилото на властта.

Днес в Англия е модерно да се говори, че привилегированите учебни заведения вече не играят предишната роля. Неправилно би било да се отрича това. Но още по-неправилно би било да се смята, че не играят никаква роля.

Макар „червенотухлените“ университети да са отишли напред в точните науки, прието е да ги смятат за второразредни провинциални висши учебни заведения; (към които, колкото и странно да изглежда, причисляват и столичния Лондонски университет).

На бреговете на Темза обичат често да казват, че в Британия преместването на хората от „низините“ към „върховете“ на обществото става главно чрез системата на образованието. Управляващият елит е готов да попълва редовете си с талантливи хора, дошли от други класи, които обаче са успели да се преобразят по негов образ и подобие, след като са ги подковали в „ковачницата за джентълмени“.

Но да се говори, че английската образователна система играе ролята на канал за социална мобилност, би означавало да се признае, че в по-голяма степен тя си остава канал за класова сегрегация, като създава и увековечава съсловната разединеност.

Като почти всички реформи от 40-те години, законът за народното образование през 1944 година беше кулминационната точка на изследванията, започнати през военните години, той трябваше да бъде тласък към пълна революция… на хартия.

Теоретически всички английски деца днес получават в една или друга форма средно образование. В зависимост от способностите и склонностите си те учат в класически, съвременни или технически училища; и нищо не пречи на завършилите тези училища да се издигнат на високи постове в държавния апарат, в частния сектор, в политиката или науката. Но на практика почти никога не се случва маршал от авиацията да е завършил техническо училище или директорът на Английската банка да е дошъл от техническо училище, или търговецът на обувки да има класическо образование.

В съвременното средно училище постъпват най-малко надарените деца, които просто си остават там до шестнадесетгодишната си възраст и след това отиват в производството. Очевидно техническите училища подготвят повече квалифицирани механици, отколкото оксфордски професори. А класическото образование се получава в публичните и граматическите училища, между които се разпределят най-добрите ученици, най-добрите преподаватели, там се отглежда разсадът за висшите постове в страната.

По този начин се затвърдяват два вида сегрегация, осъществяваща се паралелно — по линия на качеството и по линия на социалния произход. Те вървят ръка за ръка, защото най-доброто образование в Британия е в същото време и най-скъпото, обстоятелство, което поражда две ясно разграничени класи.

Така законът от 1944 година не можа да реши два основни проблема — първо, образованието да стане достъпно за масите и второ, да се сложи край на дълбоката и изострена сегрегация, която разцепва страната на две.

Ан Лоранс (Франция). „Британия не е остров“, 1964 г.‍