Всеволод Овчинников
Корените на дъба (21) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Флийт стрийт и Скотланд ярд

Флийт Стрийт не е просто названието на лондонска улица, която започва от цитаделата на британския капитал — Сити, в западната част на столицата, където се намират центровете на политическата власт Уестминстър и Уайтхол. Когато казват Флийт Стрийт, имат предвид представителната преса на Британия, макар че много водещи вестници отдавна вече са се преместили оттук — едни на улица „Грейз Ин“, други на южния бряг на Темза.

Англичаните са страстни читатели на вестници. Те не могат да живеят и ден без тях, а още по-малко в неделя. По тиражи на глава от населението (14 милиона броя всекидневници, 21 милиона неделни централни вестници, без да се смятат местните) Британия заема едно от първите места в света заедно със СССР и Япония. Флийт Стрийт следователно представлява важна страна от британската действителност.

Нека разтворим официалния справочник. „Британският печат, казва се в него, апелира за разнообразие в политическите възгледи, за различни равнища на образованието, за разширяване кръга на интересите. В страната излизат повече от 130 всекидневници и неделни вестници, собствеността върху тях е съсредоточена в ръцете на сравнително неголям брой едри издателски групи.“

При всичката мъглявост на тези думи през тях прозира една очевидна и безспорна истина: извършва се неумолим процес на монополизация на британската преса. Докъде е стигнал този процес, може да се съди по факта, че пет водещи концерна издават 85 процента от общия тираж.

По традиция издаването на вестници било дело на цели семейства. Томсън например издавали „Таймс“, Бевербрук — „Дейли Експрес“, Ротърмир — „Дейли Мейл“, Астор — „Обзървър“. През последните десетилетия са се сменили не само собствениците на много вестници. Днешните господари на Флийт Стрийт вече не са само и дори не предимно вестникарски магнати. Днес всеки от тях е много често крупен монополист, който контролира обширна империя, обхващаща не само издателското дело, но и хартиената промишленост, телевизията, радиото, електрониката, а също и области, които изобщо не са свързани със средствата за масова информация.

Групата „Асошиейтед Нюзпейпърс“ (която се контролира от лорд Ротърмир и семейство Хармсуърт) издава не само „Дейли Мейл“ и „Лондон Ивнинг Нюс“, но участвува и в добиването на нефт в Северно море, търгува със земни участъци и строителни материали, собственик е на два столични театъра. Семейство Рупърт Мърдок, групата „Нюс Интърнешънъл“, която издава „Сън“ и „Нюс ъв Уърлд“ има търговски интереси в рудодобивната промишленост, в транспорта, телевизията, радиото и издаването на грамофонни плочи. Групата „Рийд Интърнешънъл“ — собственица на „Дейли Мирър“, има значителни капиталовложения в хартиената промишленост. Концернът „Трафалгар Хауз“ (който откупил от наследниците на лорд Бевербрук вестниците „Дейли Експрес“ и „Сънди Експрес“) се занимава с корабоплаване, строителство и търговия с недвижими имоти. А най-старият английски неделен вестник „Обзървър“ неотдавна стана собственост на американската нефтена компания „Атлантик Ричфийлд“.

Някои собственици твърдят, че те не се месят в редактирането на вестниците. Но щом като именно те назначават и уволняват редакторите, подбирайки, разбира се, такива хора, които споделят техните политически възгледи, това означава, че решаващата дума за насоката на вестника в крайна сметка е тяхна. Новият собственик на „Дейли Експрес“ и „Сънди Експрес“ Виктор Матюс се изказа по този въпрос съвсем недвусмислено:

„Редакторите — каза той — имат пълна свобода, докато са съгласни с набелязания от мен политически курс.“

Предшественикът на Матюс, лорд Бевербрук, казваше някога:

„Аз издавам вестник изключително за пропаганда и за нищо друго.“

Неговият конкурент лорд Томсън предпочете да наблегне на друго:

„Парите са ми нужни, за да купувам още повече вестници, а новите вестници са ми нужни, за да правя още повече пари.“

В откровенията на господарите на Флийт Стрийт едва ли има противоречие. Те по-скоро се допълват едно друго. Вестникарските магнати са заинтересовани както от печеленето на пари, така и от пропагандирането на социалния строй, който им открива възможности за това.

Печатът стана голям бизнес. Жизнеспособността на този или онзи вестник се определя не от заслугите му пред обществото, не от популярността му сред читателите, а от материалните интереси, от баланса на загубата и печалбата на частната компания, която не се отчита никому, освен пред себе си.

На Флийт Стрийт съзнателно са създадени такива условия, та всеки печатен орган да може да съществува единствено с финансовата поддръжка на монополите. Тъй като продажната цена на британските вестници не покрива разходите по издаването им, те фактически се издържат от парите на доставчиците на реклами. По този начин към първата зависимост от собственика се прибавя и втората зависимост от онзи, който дава рекламите.

Теоретически никому не е забранено да започне издаването на вестник. Но плачевната съдба на вестник „Скотиш Дейли Нюс“ може да бъде нагледен пример, как това изглежда на практика. Той бе основан, след като колективът на един издаван в Глазгоу вестник отказа да се подчини на решението на собственика да го закрие. Журналистите и печатарите решили да образуват работнически кооператив, за да започнат издаването на нов вестник, който да се посвети преди всичко на проблемите на Шотландия.

Тружениците от Глазгоу посрещнаха първите стъпки на „Скотиш Дейли Нюс“ с ликуване. Но тъй необикновено родилия се вестник скоро попадна в менгемето на финансовите трудности — крупните фирми не искали да поместват в него реклами. И така, след като съществува само половин година, вестникът спря да излиза. Неговата съдба отново показва, какво струват приказките за „независимост на печата“ в условията на пълната власт на монополите.

На този фон издаването на вестник „Морнинг Стар“ представлява наистина героичен подвиг. Той с пълно право нарича себе си „единственият британски вестник, който принадлежи на читателите си“. Освен това бойната трибуна на британските комунисти „Морнинг Стар“ остава за цялото работническо и демократично движение в страната единственият всекидневник, който оперативно откликва на текущите политически, икономически и социални въпроси от позицията на интересите на трудещите се. Но какви усилия струва това! Ако не беше самоотвержеността на ония, които почти безвъзмездно работят над всеки негов брой, ако не бяха пожертвуванията, които вестникът е принуден постоянно да организира, за да върже двата края, гласът на „Морнинг Стар“ не би могъл да звучи при всички тия трудности.

„Онзи, който контролира главните позиции в икономиката и финансите на Британия, държи в ръцете си и контрола над средствата за масова информация: печат, телевизия, радио, книгоиздателства, кинематография. Трудещите се, членове на профсъюзите, не могат да очакват, че такова положение на нещата ще служи на техните интереси, още по-малко да съдействува за идването на власт на истински широкото демократично движение на народните маси. Ето защо средствата за масова информация в Британия са сто процента антисоциалистически и прокапиталистически“ — пише лорд Бригъншоу, в миналото печатар, който станал виден профсъюзен деец и дори бил удостоен с титлата пер.

Правото на собственост върху вестниците, телевизионните компании и радиостанциите, разбира се, е само видимият връх на айсберга, само част от скритите струни, с които клавиатурата на Флийт Стрийт е съединена с британския естаблишмънт. Но макар много други тайни пружини да са скрити за външния поглед, крайният резултат е на лице. Въпреки привидната дисхармония Флийт Стрийт представлява дружен оркестър, в който всеки изпълнява партията си и само понякога интерпретира по свой начин някой общ лайтмотив.

Когато живееш в Лондон и всеки ден четеш местните вестници, и гледаш телевизионните предавания, първо, те поразява колко е наситен с антисъветизъм потокът, изсипващ се върху обикновения англичанин по каналите на масовата информация, и, второ, как грижливо се координира тази непрестанна канонада от антисъветска кампания и как всяка е точно нагласена за определен момент.

А кой дирижира този оркестър? Кой и как привежда в движение механизма, предназначен да манипулира общественото мнение? Напразно ще търсите отговор в разговорите с ония, които управляват в Лондон печата и ефира. С вид на оскърбена невинност те ще се покажат учудени от самата постановка на въпроса и със снизходителен, назидателен тон ще се заемат да ви обясняват, че британската преса затова се нарича свободна, защото всеки журналист е свободен да пише каквото му хрумне и че вестниците не искат и да знаят за някакви препоръки отвън.

Легендата за оркестър без диригент така умело се насажда в съзнанието на масите, че обикновеният британец често и вярва. Много рядко надпреварата за сензации хвърля светлина върху върха на айсберга, а по-голямата му част продължава да си остава невидима. Така стана например, когато вестниците „Гардиан“ и „Обзървър“ приповдигнаха завесата на тайната, която ограждаше дванадесететажната сграда на брега на Темза с невинния надпис на входа: „Информационно изследователски департамент“.

Оказа се, че в продължение на три десетилетия след войната антисъветската и антикомунистическата пропаганда на Британските острови не само е била планирана и координирана от един център, но и в значителната си част е била субсидирана от държавната хазна.

От тези публикации се вижда, че скоро след победата над хитлеровия фашизъм лейбъристкото правителство на Атли решило да разгърне пропагандно настъпление срещу СССР, за да „разсее илюзиите“ за съветския строй сред британската общественост и за да дискредитира социализма в развиващите се страни.

По предложение на тогавашния заместник-министър на външните работи Мехю през януари 1948 година за ръководене на антисъветска пропаганда бил създаден секретен отдел при Министерството на външните работи, на който дали названието „Информационно изследователски департамент“ (ИИД). Този щаб за идеологическа диверсия криел истинската си роля дори от собствените си клиенти. Цялата му дейност през тези тридесет години се заплащала от тайни фондове и Парламентът не знаел за нея.

Освен издаването на антисъветска и антикомунистическа литература департаментът снабдявал с пропагандни материали с определена насоченост тъй наречените съветолози. Тези разработки се разпращали на избран кръг лондонски журналисти (не до служебните им места, а на домашните адреси) уж за лична информация без право да се позовават на източника.

По своята насоченост, пише „Обзървър“, материалите на ИИД представляваха не черна, а сива пропаганда, тоест вместо на явна клевета те са разчитали на подбора и сгъстяването на отделни неща, които да дадат изопачена представа за цялата картина.

Британската общественост узна за дейността на ИИД едва една година, след като тайното дете на „студената война“ престана да съществува в началния си вид. Би било наивно да се смята, че Информационно изследователският департамент, подложен на реорганизация в края на тридесетгодишното си съществуване, е бил единственият лост в този механизъм за въздействие върху умовете, каквито са в Британия средствата за масова информация. Сензационните факти за щаба за „пропагандно настъпление против СССР“, на които лондонският печат със задна дата даде гласност под формата на панихида за ИИД, са показателни сами по себе си. Те бяха косвено признаване на неоспоримата истина, че оркестровката на антисъветската кампания — изобщо манипулирането на общественото мнение — е органически присъща на тъй наречения свободен печат.

Ролята на средствата за масова информация в идеологическата обработка на обикновения гражданин грижливо се маскира. На Флийт Стрийт и изобщо във висшите лондонски кръгове избягват да говорят за идеология. Те се стремят да я представят като чуждоземно понятие, несвойствено на английската натура, идеологията поощрявала предвзетостта и пречела на обективността.

„В Англия не обичат идеологията — пише американският социолог Дейвид Колио в книгата «Бъдещето на Британия». — Поколения наред на англичаните са им внушавали, че политическият строй в тяхната страна се основава на здравия английски прагматизъм, превъзхождащ всичко, което имат нещастните обитатели на континента, затънали в търсене на рационална система и в опасните заблуди на философския идеализъм.“

Неправилно би било да отричаме склонността на англичаните да поставят практиката по-високо от теорията (за което става дума в предходните глави). Но може ли да се говори за отричане на идеологията, когато в страната активно и настойчиво се насажда определена система от възгледи?

Господствуващите класи не искат открито да признаят, че тъкмо техните идеи денем и нощем се проповядват от печата и телевизията, църквата и училището; че толкова употребяваните на Флийт Стрийт понятия като британско съзнание, политическа култура, духовни ценности, съвсем не са безкласови категории, а изразяват възгледите на управляващата върхушка. На бреговете на Темза признават, че идеологията е остро оръжие, но искат това оръжие да остане тайно, незабелязано от народа.

Британските вестници, като държавата, се придържат към класовите различия. Вие сте онова, което четете. По върховете четат „Таймс“ или — когато се склонни да мислят в социални категории — „Гардиан“. Буржоазията чете „Дейли Телеграф“, който като абонатите си, се занимава с наивно лицемерие, скривайки под сдържаната си външност интерес към пикантните дворцови подробности. Простолюдието купува или „Дейли Мирър“, или „Сън“ — нескопосано творение на австралиеца Рупърт Мърдок. Някъде по средата, покрай неясно очертаните брегове на дребната буржоазия дрейфуват „Дейли Мейл“ и „Дейли Експрес“ (най-наглият расистки вестник в Британия). Истински сериозната журналистка се появява само в неделя в „Обзървър“, „Сънди Таймс“ и понякога в „Сънди Телеграф“.

Разнокалибрената артилерия на Флийт Стрийт издава не толкова изстрели, колкото хленч. Тя не може да мери сили със засекретеното правителство. Там, където най-много е необходима проницателност, британските редактори са слепи. Те продължават да държат репортерите си там, където би трябвало да се намира властта — в Уестминстър, а не където тя действително се намира — в Уайтхол. Само няколко квартала по-далеч, но понякога равняващи се на хиляди мили.

Клайв Ървинг (Англия). „Истинският британец“, 1974 г.‍

Средствата за масова информация са съсредоточени в ръцете на хора, които споделят възгледите на управляващата класа. Поради това възможността на британския печат да поставя под въпрос, да разобличава думите и делата на ония, които заемат ръководни постове, е по-ограничена, отколкото в Америка, и то не толкова от политическата и юридическата цензура, колкото от личната цензура, произтичаща от общността на възгледите и представите. Затова британският управляващ елит може да действува в условия на секретност, без да се страхува от неочаквана намеса, и като разменя информация само с другите избрани членове на тесен и доверен кръг.

Даниъл Сноумен (Англия). „Целуващите се братовчедки“ — Сравнително тълкуване на британската и американската култура, 1977 г.‍

Британският печат съдържа нещо от най-доброто и много от лошото, което се крие в журналистиката. Присъщата й тенденция по-скоро да развлича, отколкото да просвещава, ще разочарова всекиго, който смята, че демокрацията може да функционира успешно само на основата на добре информирано обществено мнение.

Дру Мидълтън (САЩ). „Британците“, 1957 г.‍

Средният англичанин е така обработен идеологически, както никой друг на Запад. Но той се смята за най-свободният и независим човек на света. В това е неговата утеха и дълбокото му заблуждение.

Виктор Маевски (СССР). „Сражения на мирните дни“, 1972 г.‍

По пътя от Уиндзорския замък за двореца Хамптън Корт автобусите с екскурзианти обикновено се отбиват към Темза, за да могат чуждестранните туристи да видят поляната, където през 1215 година осемнадесетте барони са накарали крал Йоан да сложи печата си върху Великата харта на свободите — тази същата Магна карта, от която, както се казва в тукашния пътеводител, води началото си британската демокрация. Екскурзоводите няма да пропуснат да подчертаят, че именно от Магна карта, както дъбът от желъда, са израснали свободата на личността, неприкосновеността на частния живот, търпимостта към иначе мислещите.

Пред статуята на Карл I на Трафалгарския площад ще ви напомнят за поучителната съдба на този крал, който бил обезглавен задето въпреки Великата харта на свободите си позволявал своеволия с Парламента. На чужденците ще бъде разказано, че и самият Трафалгарски площад е олицетворение на британската демокрация, защото тук имат право да провеждат митингите си (след като са получили разрешение от полицията) представителите на всички политически течения.

Тук му е мястото да се запита екскурзовода с каква цел върху покривите на зданията, заобикалящи този „оазис на свободомислието“, полицията е монтирала телевизионни камери? И как да се съчетаят свободата на личността, неприкосновеността на частния живот и политическата търпимост с тайното следене, подслушването на телефонните разговори и съставянето на черни списъци на „неблагонадеждни елементи“, въз основа на които хората се подлагат на репресии не само в обществената, но и в трудовата им дейност?

Средният англичанин знае много повече за Магна карта, отколкото за мултикартотеката, в която за него е заведено досие, където неизвестни биографи тайно внасят факти за възгледите и поведението му. Наивната увереност на обикновения човек, че родината на парламентаризма не може да има нищо общо с полицейската държава, е сериозно завоевание на британските управляващи кръгове.

Разклоненият апарат за следене и потискане е грижливо скрит от странични погледи. Само понякога на повърхността му случайно ще изплуват отделни факти за дейността му. Ето няколко примера:

Между предприятията, влизащи в държавния металургичен концерн „Бритиш Стил“, има фирма, произвеждаща арматури, която е разположена в югоизточното предградие на Лондон, близо до Гринуич. Администрацията на фабриката уволнила шестима профсъюзни активисти. А когато колективът обявил протестна стачка, тя се опитала да закрие предприятието. За да не допуснат това, стачкуващите окупирали фабриката. И тогава в ръцете на работниците попаднала секретната преписка, която собствениците не успели добре да скрият.

Тези документи свидетелствуват, че много работници са тайно следени, че частната служба за контраразузнаване, създадена от големия бизнес под етикета „Икономическа лига“, снабдява администрацията с данни за „неблагонадеждните лица“ и че уволнените активисти на местния трейдюнион са попаднали в тези черни списъци за участие в политически демонстрации и разпространение на агитационна литература.

Стачници от друг лондонски профсъюз открили секретно циркулярно писмо, адресирано до местните отделения на тяхната фирма. В него черно на бяло се казвало: „Преди да вземете на работа нов сътрудник, обадете се на телефон 681-73-46, поискайте код 555. След това съобщете пълното име на този, когото проверявате, адрес, дата на раждане и номер на удостоверението за държавна застраховка. Названието на нашата фирма не бива да се споменава. Настоящата инструкция е поверителна, молим да се пази на безопасно място.“

Вестник „Гардиан“ прибягнал до този номер, след като получил съгласието на осемте профсъюзни дейци — двама комунисти и шест лейбъристи. Петима души от осемте, в това число двамата членове на комунистическата партия, били в черните списъци.

А какво представлява „Икономическата лига“, представяща се за „организация за разпространяване на икономически знания с цел защита на частните предприятия“?

„Кръстоносен поход за капитализъм“ — тъй нарекли учредителите на „Икономическата лига“ своята рожба, която се появила на бял свят скоро след Октомврийската революция в Русия. В 1919 година адмирал Реджиналд Хол, бивш шеф на военноморското разузнаване (по онова време най-компетентният и влиятелен орган на британските специални служби), събрал в Лондон собствениците на най-големите предприятия. Притежателите на шахти, на металургични и машиностроителни заводи, на железници и корабостроителници с благословията на финансовите асове на Сити решили да създадат акционерно дружество с предназначението да „пресича намесата на политиката в промишлеността“.

Така се родило политическото контраразузнаване на големия бизнес, което съществува и до днес под фирмата „Икономическа лига“. Хората, които я ръководят, съвсем не са второстепенни лица в британския делови свят. Достатъчно е да споменем, че съветът на лигата се състои от повече от четиридесет души, които заемат директорски постове в управлението на около 250 крупни фирми. Щатът, който се състои от повече от 150 постоянни сътрудници, се издържа от вноса на 4500 частни корпорации, които участвуват с дялов капитал в „Икономическата лига“. Като изучава печатните издания на трейдюнионите и демократическите организации, като изпраща агенти на събранията им и обобщава информацията, идваща от едрите собственици и десните профсъюзни босове, „Икономическата лига“ натрупва материали за „политически неблагонадеждните елементи“.

Както и други такива организации на големия бизнес, „Икономическата лига“ работи в тясно взаимодействие с органите на полицията. Английският гражданин, хипнотизиран от шумоленето на Магна карта, понякога трудно може да свърже в едно отделните разпокъсани доказателства за това, промъкващи се в печата.

Веднъж във вестниците се мярна едно съобщение, че службата на контраразузнаването „МИ-5“ със съдействието на специалния отдел при Скотланд Ярд редовно представя на правителството доклади за дейността на ръководителите на Британския конгрес на трейдюнионите.

По думите на депутата от Парламента Робин Кук в специалния отдел на Скотланд Ярд са направени досиета на повече от три милиона „политически неблагонадеждни лица“.

Подобни факти обясняват интереса на читателите към книгата на прогресивния журналист Тони Бъниан „Политическата полиция в Британия“. Вече самото й заглавие развенчава идеала, по който векове наред замечтано са въздишали либералните интелигенти в Европа — образа на „люлката на демокрацията“, където на отвъдморските туристи показват кътчето на ораторите в Хайд Парк като поучителен пример за търпимост към свободомислието.

В книгата се привежда обширен фактически материал за ролята на полицията в политическия живот на Британия, за разширеното и сътрудничество с армията и разузнавателните служби. Авторът подчертава, че макар дейността на тези органи да се разглежда обикновено изолирано, те са взаимно свързани помежду си части на единен механизъм. Един от лостовете на този механизъм е използуването на наказателното законодателство против политическата опозиция, различните методи на следене, включително и подслушването на телефонни разговори, отварянето на писма, използуването на доносчици и провокатори.

Авторът подробно показва ролята на специалния отдел на Скотланд Ярд като политически орган на полицията, който осъществява постоянно наблюдение за състава и дейността на обществените организации и профсъюзите. Този отдел отбелязва имената на всички ония, които са подписали каквито и да било петиции до Парламента, които сътрудничат на левия печат и особено във вестник „Морнинг Стар“. Към средата на осемдесетте години, когато ще заработи с пълен капацитет полицейският компютърен център в Хендън (на север от Лондон), Скотланд Ярд ще може да води досиета за 36 милиона имена, тоест практически за цялото възрастно население на страната.

Британската държава, напомня Бъниан, отдавна прилага наказателното законодателство против политическата опозиция. Иначе мислещите може да бъдат обвинени в „подстрекателство към бунт“, в опит да се предизвика недоволство, да се внуши неприязън или неуважение към правителството или конституцията, в опит да се посее раздор и вражда между различните групи от поданиците на нейно величество или в „престъпно съглашение“ по закона от 1875 година (както бе постъпено със строителя Денис Уорън, който прекарал три години в затвора, задето организирал „летящи отреди“).

При случай на безредици, казва се в книгата, правителството може да въведе в действие закона от 1920 година „за извънредните пълномощия“. Той предвижда разделянето на страната на окръзи, цялата власт, на които ще бъде съсредоточена в една тройка, състояща се от граждански комисар, началник на полицията и командуващия войските. Създаденият в средата на седемдесетте години Комитет за национална безопасност (в който влизат представители на въоръжените сили, на разузнавателните служби, на полицията, на водещи държавни ведомства) се занимава с подготовката на автономни системи за енергоснабдяване, с планове за използуване на войската за съдействие на полицията, а също и за предотвратяване парализирането на най-важните звена в промишлеността и транспорта в случай на обща стачка.

Тук е мястото да напомня за друга книга, много близка по тема на изследването на Тони Бъниан, макар и написана от диаметрално противоположна позиция — книгата на генерал Франк Китсън „Юмрук от петте пръста“. Участникът в наказателните операции в колониите разказва за опита си в Кения, Малая, Оман и Кипър, а в петия раздел на книгата, както палецът стяга в юмрук останалите четири пръста, обобщава възгледите си относно борбата „против подривната и въстаническата дейност“.

В тази борба според Китсън е по-добре да знаеш малко за мнозина, отколкото много за малцина. Благодарение на съвременната компютърна техника натрупването на най-обикновени факти позволява да се съди за поведението на стотици хиляди хора.

„За да проведе успешно дадена кампания против въстаниците правителството трябва преди всичко да създаде здрава основа за нея — заключава генералът. Под това трябва да се разбира механизъм за ръководене на такава кампания на всички равнища: средства, които да не дават възможност на въстаниците да спечелят борбата за съзнанието на хората, ефективен разузнавателен апарат и накрая — съдебна система отговаряща на нуждите на момента.“

Колкото да е парадоксално, същата оценка може изцяло да се отнесе и към книгата на генерал Китсън. И двете (в единия случай по волята, а в другия против волята на автора) нанасят удар на покритата с позлатата на традицията и с праха на вековете либерална фасада на Великобритания. Те доказват, че в родината на Магна карта се създават мултикартотеки и че целият полицейски арсенал, който довчера се е използувал само на „изток от Суец“, утре, ако стане нужда, може да се приложи на бреговете на Темза.

И тъй, всеки лост в британската система за управление има определена роля. За въздействие върху убежденията, за да не позволи на иначе мислещите да „спечелят играта за съзнанието на хората“, съществува, Флийт Стрийт. А за ония, на които не им действува умело оркестрираната хипноза на средствата за масова информация, са приготвени средствата на принудата в лицето на Скотланд Ярд, с неговите разузнавателни и наказателни служби.