Всеволод Овчинников
Корените на дъба (25) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Задименият север

От трите главни пътища, излизащи от Лондон, най-къс е този, който води на юг, а най-дълъг — който води на север.

На юг от столицата няма кой знае колко места, където може да се отиде. Там се намира само Дувър с фериботите за континента. А пътят на север е повече от хиляда километра. Разбира се, за американския Далечен запад или за съветския Далечен изток това не е голямо разстояние. Да прекара зад волана от ранна утрин до късна вечер, за англичанина това значи да отиде едва ли не на края на света.

Впрочем въпросът не е в разстоянията. И не само и това, че Северната магистрала отива отвъд границата (под това понятие англичанинът винаги разбира само река Туид, историческата граница между Англия и Шотландия).

Въпросът е преди всичко там, че най-дългият път и страната пресича още една граница, която никъде не е означена официално, но се усеща реално, граница не толкова географска или административна, колкото социално-икономическа. Този вододел разчленява Англия на два полюса: Север и Юг.

За англичаните Северът е край на „черните дяволски мелници“. Той е гората от заводски комини и осажденият като торфените брикети пояс на притиснатите от нуждата работнически жилища. Това са текстилните фабрики и въглищните грамади, стоманолеярните цехове и корабостроителниците. Това е Манчестър и Нюкасъл, Ланкашър и Йоркшир — индустриалното сърце на Англия, където названията на градовете и графствата напомнят за някогашната слава на „промишлената работилница на света“.

„Където са саждите, там са и парите“ — казвали някога собствениците на „черните дяволски мелници“. Но макар че Северът от стари времена е бил главният създател на материалните ценности, Югът винаги си е оставал средище на богатството и властта. В това се корени взаимната им неприязън.

В английските кръчми се развличат с анекдоти за ирландците. В столичните клубове най-чест герой на тези анекдоти е жителят на Ливърпул или Манчестър. В очите на лондонския сноб човек с ланкашърско или йоркширско произношение, каквото и положение и състояние да има, си остава човек от простолюдието. (И тъй като практически в Англия не съществува селячество, къде другаде може да се намира простият народ, ако не в задимения Север!) А Югът е могъл да се перчи с големите градове, да величае селския живот, виждайки в него поезията на човешкото съществуване, да превъзнася любителското отношение към работата, до голяма степен, благодарение на това че Северът е вършел черната работа вместо него!

На ония, които ги гледат отвисоко, северняците отвръщат по същия начин. За тях е характерно изострено чувство за трудова гордост и презрително отношение към ония, които нищо сами не създават, а спекулират с плодовете на чуждия труд. У тях са на почит силните мазолести ръце със следи от сажди и машинно масло, а като най-достойна работа за мъжа се смята тежката индустрия.

Нюкасъл например се слави с машиностроенето и корабостроенето. Една американска фирма построила там парфюмерийна фабрика. При набирането на женска работна ръка нямали затруднение. Но се оказало трудно да намерят хора за уж най-разпространената в града професия — монтьори на станове. Дори при повишена заплата били малко желаещите да се занимават с такава „несериозна работа“, за която ще се срамуват да кажат на приятели и познати…

Северът с право се смята за родина на промишлената революция. Нейна люлка бил Манчестър. Защо тъкмо този мрачен град, където, както казват жителите му, „навън е винаги ноември“, станал световен център на текстилното производство? Причините са няколко. Тук е парната машина на Уат. Тук са и предшествениците на железопътните линии — плитководните канали, по които било удобно и евтино да се докарва от Ливърпул американския памук, а от Йоркшир — каменните въглища. И най-сетне — тук вечно ръми, дъждът превърнал Манчестър в град на ревматици, но и помогнал да се прослави като индустриален град. Защото благодарение на постоянната влага нишката се пресуква в предачните цехове по-здрава и по-тънка. Тъй че под манчестърския дъжд комините на текстилните фабрики никнели като гъби.

Такъв бил Манчестър, когато го видял за пръв път през 1842 година двадесет и две годишният Фридрих Енгелс: Синът на немския текстилен фабрикант бил изпратен отвъд Ламанш, за да добие опит за търговска дейност във фирмата на баща си. Но Фридрих имал други стремежи. Той вече участвувал във философската дискусия на страниците на „Рейнски вестник“, срещал се с неговия редактор — Карл Маркс. Но възможността да отиде в Манчестър привличала и вълнувала младия Енгелс. Този град бил първото в света средище на едро капиталистическо производство, където пролетариатът вече излизал на арената на класовата борба. (Тъкмо в 1842 година Манчестър станал център на общата стачка на текстилните работници в Ланкашър).

Фабриката „Виктория Милс“, където Енгелс трябвало да набере опит, съществува и днес, тя произвежда платно за книговезки нужди. Младият немец се запознал там с деветнадесетгодишната ирландка — предачката Мери Бърнс. Те бързо намерили общ език. Не само защото мекото ирландско произношение на момичето било много по понятно за чужденеца, отколкото местният ланкашърски диалект. Мери му станала най-добрият придружител в работническите покрайнини на Манчестър, безценен помощник при изследванията му.

Мери работела в предачния цех заедно с петнадесетгодишната си сестра по 12 часа на ден (за 10 шилинга, тоест за половин лира стерлинг на седмица), освен това й били нужни цели три часа, за да отиде във фабриката и да се върне вкъщи на Котън Стрийт, 18. Енгелс винаги се учудвал, как девойката имала след това сили да го води из манчестърските бордеи и да посещава работническите кръжоци, да слуша неделните лекции в „Дома за знания“ — една от първите в града библиотеки за трудещите се.

Предачката от „Виктория Милс“ била не само незаменим придружител. Със своя живот тя била нагледен пример за степента на експлоатацията, на която бил подложен пролетариатът и за необратимия процес на пробуждането на политическото му съзнание. Нейната съдба станала органична частица от събрания в Манчестър материал, въз основа на който Енгелс отправил своя обвинителен акт срещу капитализма:

„… Онова, което най-силно предизвиква нашето отвращение и негодувание, всичко това се намира тук — в най-новите си форми, родено от промишлената епоха. Онези няколкостотин жилища, които са принадлежали на стария Манчестър, отдавна са изоставени от първоначалните си обитатели; само промишлеността е могла да подгони тук тълпите от работници, които днес намират подслон в тях; само промишлеността е могла да застрои всяко ъгълче между тези стари къщи, за да настани масите от хора, които е привлякла от земеделските области и от Ирландия; само промишлеността позволява на собствениците на тези обори да ги дават под наем за жилища на хора срещу високо заплащане, да експлоатират бедността на работниците, да разрушават здравето на хиляди хора, за да могат те да забогатяват… Всичко това е направила промишлеността, която не би могла да съществува без тези работници, без тяхната бедност и робство.“

Първата книга на Енгелс — „Положението на работническата класа в Англия“, излязла през 1845 година, предопределила по-нататъшния път на автора й. А Мери Бърнс до края на дните си останала негов верен другар.

Манчестър бил престрояван повече, от които да било друг град в Англия. Затова местата, свързани с пребиваването на Енгелс, почти не са се запазили. Срещу очната болница, на стената на едно от студентските общежития се вижда синя, кръгла мемориална дъска. „Фридрих Енгелс (1820–1895), социолог, философ, писател. Живял в дом №6 на Торнклиф Гроув, който се издигал на това място.“ Недалеч оттук някъде се намирал „Албърт Клъб“, където Енгелс пишел писмата си до Маркс в Лондон. Запазила се е само пощенската кутия, в която в продължение на двадесет години пущал адресираните до приятеля си писма.

Но трябва ли да съжаляваме за заличените външни следи от пребиваването на Енгелс, когато се е запазило главното — самият Манчестър с неговите сажди и влага, с мизерията и безизходицата — Манчестър, който му послужил като нагледен пример за античовешката природа на капитализма.

„… От моста се виждат купчини смет, нечистотии, кал и развалини в дворовете на левия, висок бряг; къщите се издигат една над друга и понеже склонът е стръмен, вижда се по част от всяка къща; всички са одимени, негодни, стари, с изпочупени стъкла и разбити черчевета; зад тях се издигат старите фабрични сгради, прилични на казарми.“

Това описание, направено през четиридесетте години на миналия век, може да се отнесе и към днешния Манчестър, особено що се отнася до уличката Котън Стрийт, на която някога са живеели сестрите Бърнс. По дължината на пълния с тиня канал се е проточила безкрайна редица от изоставени цехове, мъртви комини, черни от сажди тухлени бордеи с избити прозорци и заковани врати. Като че ли всичко тук е изоставено и чака да го съборят. Но когато се вгледаш по-добре, с почуда установяваш, че мъртвите къщи са обитавани. Тук-таме се забелязват човешки фигури. В движенията им се чувствува вялост и вцепенение на хора, изморени от напразни очаквания. Хлътнали страни, поглед, замъглен от мисълта за безизходност, плещи, превити от бремето на несгодите.

Безработни, разбира се, могат да се срещнат не само в Манчестър. Но на Север, където старите традиционни индустриални отрасли са най-много, където трудът представлява особена морална ценност, безработицата се преживява по-болезнено, отколкото където и да било другаде.

„… Върху лявата страна на Медлок е разположен Хюлм, който фактически представлява от начало до край работнически квартал… В по-гъсто застроената част къщите са по-лоши, почти да се срутят, в по-малко населената, постройките са по-нови… но повечето са потънали в кал. И там, и тук къщите са построени върху влажна местност, и там, и тук са заселени и избите…“

Енгелс е писал тези редове само на една миля оттук, в „Албърт Клъб“ — разказва ми Питър Томсън, един от основателите на Центъра за защита на правата на жителите на Хюлм. Властите на Манчестър днес се гордеят, че в нашия град е направено много повече за разчистване на бордеите, отколкото навсякъде другаде в Англия. Бордеите на Хюлм първи били съборени и на тяхно място издигнали многоетажни жилищни сгради. И тогава — продължава Питър Томсън — станало нещо, напомнящо страшна приказка, кошмарен сън. Трагедията на Хюлм не отишла в миналото, а сякаш се възродила в нов образ и с нова острота. Тя показала, че булдозерите могат да изравнят със земята копторите от XIX век, но са безсилни да отстранят социалните проблеми, описани от Енгелс в книгата „Положението на работническата класа в Англия“.

В края на шейсетте години Хюлм беше построен отново. Отдалече изглежда като съвременен жилищен масив, нещо съвсем различно от бордеите. Но първото впечатление е измамно.

Хюлм е останал същият, какъвто е бил — клоака на Манчестър, негово социално дъно. Когато се наемат на работа, хората от този район избягват да посочат къде живеят. Всеки, който може да се измъкне от Хюлм, прави това при първа възможност. Остават само ония, които нямат друг изход. И в многоетажните сгради, построени на мястото на копторите, неотклонно расте концентрацията на „семейства с проблеми“, утаява се човешки шлак от ненаситната пещ на капиталистическия град.

Впрочем тук няма никаква мистика. На новия Хюлм му било писано, както се казва, да стане социално гето. Той е изграден с едностайни жилища. С други думи — за най-бедните семейства. Тук настанявали обитателите на бордеите, които били сринати след построяването на Хюлм. Както вече казахме, хората не се настанявали тук по собствено желание. Освен това жилищата, оказали се последно убежище на „хората с проблеми“, са построени по тъй наречената палубна система. Обитателите влизат в жилищата си не от вътрешни коридори, а от „палубите“, които като балкони опасват външните стени. Това значи, че всеки минава под прозорците на другите обитатели и всяка житейска драма болезнено засяга всички.

Преди да бъдат сринати бордеите, хората пак живеели на тясно пред очите на всички останали. Но тогава те били обединени от общинни, родствени връзки. Съседите били свикнали да влачат окаяния си живот рамо до рамо, синовете живеели по-близо до бащите си. При преселването всички тези връзки се прекъснали, в трагедията на Хюлм навлязла още една беда — отчуждението. Показаха ми един жилищен блок, в който повече от четиридесет процента от населяващите го са самотни майки и самотни пенсионери, а около шейсет процента получават помощ по бедност.

С петнайсет хилядното си население Хюлм заема първо място в Манчестър по престъпност и алкохолизъм. Сред обитателите на Хюлм има 7 пъти повече самоубийства и 47 пъти повече жертви от сбивания с хладно оръжие, отколкото се падат на хиляда жители в цялата страна.

Някога в Хюлм в малка ремонтна работилница започнали работа двама щастливи съдружници — Ролс и Ройс, впоследствие създатели на световноизвестната автомобилна фирма. Децата тук ходят на училище по улици, носещи техните имена. Това, изглежда, трябва да им внушава вяра в чудото, в щастливия лотариен билет, който съдбата може някога да им поднесе.

Общообразователното училище в Хюлм е от най-обикновените, типично за работническите покрайнини. Ожулени стени, препълнени класни стаи, с много тъмнокожи сред учащите се и преподавателите. То е неоценимо като обект за изучаване системата на образованието, а всъщност на класовата система в Англия. Тук се учат 1700 деца. Но през цялото време на съществуването му до днес във висши учебни заведения не е постъпил ни един от възпитаниците му. Нима от хилядите деца, идващи тук по улиците „Ролс“ и „Ройс“, на истина не е имало нито едно, което да отговаря на прословутия „критерий за надареност“?

Това е може би един от най-потресаващите факти в Хюлм. Отлагащите се тук страдания, бедност и несгоди, сякаш като генетичен код се предават на следващите поколения и предварително ги обричат със съдбата на парии на обществото.

Моите придружители ми подаряват на раздяла брошура, издадена от Центъра за защита на правата на жителите на Хюлм. На корицата и е написано: „Няма нужда да ходите в такива отдалечени места, като Южна Африка, за да видите какво представляват хората от второ качество. Вътрешните райони на британските градове (в Манчестър — Хюлм, в Глазгоу — Истърхаус, в Ливърпул — Нидерли, а в Лондон тези места са много) представляват кошмарни струпвания на бедствуващи семейства. Хюлм в Манчестър притежава всички социологически характеристики на южноафриканските бантустани, тоест на резервати на отритнатите.“

Да, когато човек е в Манчестър, често си спомня за автора на книгата „Положението на работническата класа в Англия“. Разбира се, не само задименият Север е пример за живота и борбата на пролетариата. Новите отрасли на индустрията са насочени и към Средна Англия и Голям Лондон. Но корените на социалнополитическите проблеми, които характеризират днешния ден на британските трудещи се, се наблюдават в оголения си вид на Север. Тъкмо някогашната люлка на промишления пролетариат страда най-много от западането на производството и социалните последици от това. Там, където има по-голяма безработица, там и класовите схватки са по-ожесточени.

Стачните борби в страната по своя характер отразяват две съществени особености на британското работническо движение — старите му традиции и неговата масовост. Профсъюзите водят началото си от миналия век: и обединяват в редовете си повече от половината наемни работници — 12 милиона от всичко 23 милиона. По процент на организираност на работническата класа Британия изпреварва другите капиталистически страни, специално САЩ и Япония.

Старите традиции са източник на сила за британското работническо движение, но в същото време се оказват и негова слаба страна. По-специално това се отнася до остарялата организационна структура на профсъюзите, която често разединява колектива на предприятието на изолирани отряди.

Въпросът не е само в това, че ако, да речем, измежду петстотин съществуващи в страната профсъюзи около половината наброяват по-малко от хиляда души и представляват останки от занаятчийските цехове и гилдия (например 875 кроячи на филцови шапки или 114 майстори на медни тръби за военните оркестри). С течение на времето се менят формите и методите на труд, и усложняват първоначалното разграничение на професиите, следователно и на профсъюзите.

Вместо да се отдадат изцяло на борбата между труда и капитала три хиляди свободни профсъюзни работници и двеста хиляди цехови отговорници са принудени да отделят немалко време и сили за тъй наречената демокрация, тоест на споровете към коя професия, а значи и към кой профсъюз следва да се отнесе изпълнението на една или друга трудова операция. Да речем, ако на английски гражданин се е повредил бойлерът, извиканият вкъщи майстор ще провери тръбите, крановете и горелките, но няма да има право да съедини прекъснатите електрически проводници на ключа, тъй като според споразумението с Профсъюза на обслужващите парните котли това може да се направи само от член на Профсъюза на електрическите работници. Колективът на всеки британски металургичен завод е разделен на десетки профсъюзи, което не само пречи да се маневрира с работната сила, когато се модернизира производството, но и отслабва общия натиск на трудещите се върху позициите на капитала.

Принципът „разделяй и владей“ отдавна е служел на управляващите класи във Великобритания не само и отвъдморските владения. Той се прилага и към народите от колониите, и към пролетариата от метрополията. Свръхпечалбите на империята са позволявали най-квалифицираната част от британските трудещи се да бъде омиротворявана с подаяния, да се формира от тях работническа аристокрация, склонна към съглашателство.

Но днес тази традиционна политика е в задънена улица. От една страна, собствениците на предприятие нямат с какво да се „откупят“ от работническите искания, а от друга — работническата класа, осъзнала силата на единството си и на пролетарската солидарност, е станала много по-бойка.

С това се обяснява изострянето на класовата борба между труда и капитала и истеричните крясъци, че британското работническо движение било попаднало в ръцете на „комунистически подстрекатели“, а политическият живот на страната — под „прекалено голямото влияние на работническото движение“; оттук и апелите „да се обуздаят непокорните профсъюзи“, които непрестанно се чуват в Камарата на общините от скамейките на Консервативната партия.

През първата половина на 70-те години консервативното правителство на Едуард Иийт се опита да парализира стачното движение с помощта на Закона за отношенията в промишлеността. Той забраняваше стачките, обявени по инициатива на работниците без разрешението на профсъюзните босове. Така попаднаха в Пентънвилския затвор петима лондонски докери. Но разправата с „Пентънвилската петорка“ предизвика бурни негодувания в страната. Разрази се политическа криза, която завърши с падането на кабинета на Хийт.

Когато в навечерието на 80-те години торите се върнаха на власт, отново се заеха с този въпрос. Законопроектът за заетостта на работната сила, внесен в Парламента от Маргарет Тачър, има за цел да подреже крилете на работническото движение. Консерваторите искат да лишат работниците от най-сигурното им оръжие — силата на работническото единство, класовата солидарност. Целта им е да противопоставят личността на колектива, да създадат юридическа основа за репресии спрямо стачкуващите.

Предвижда се например да се забрани участието в демонстрации за ония, които не работят в дадено предприятие. От което следва, че такива действени форми на борба, като масовите демонстрации на солидарност, когато на помощ на миньорите идват железничарите, а на металурзите — машиностроителите, се обявяват за незаконни. Това дава право на властите да привличат към съдебна отговорност профсъюзните активисти, да оказват чрез искове и глоби финансов натиск над профсъюзите, тоест да се пренесе борбата между труда и капитала в съдебната сфера, където се намират твърде много притежатели на старите училищни вратовръзки, възпитаници на „Оксфорд“ и „Кеймбридж“, тоест където позициите на управляващата класа са най-силни. Но никакви законодателни мерки не могат да предотвратят изострянето на борбата между труда и капитала. Трудовите конфликти, станали особено остри в индустриалните центрове, нагледно потвърждават това.

Задименият Север ни дава ключа на разбиране на трудова Англия, защото обвинителният акт, който Енгелс представя на капитализма, имайки за пример Манчестър от 40-те години на миналия век, запазва силата си и до днес, и докато съществува системата на капиталистическата експлоатация.