Всеволод Овчинников
Корените на дъба (26) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Град-притча

Ако приемем, че Англия започва от Лондон, още по-правилно ще бъде да се смята, че Лондон започва от Лондонския мост. Градът израснал около първия мост на Темза, който бил построен още за римските колесници.

Преди идването на легионите на Юлий Цезар по бреговете на Темза живеели келтски племена. Те се занимавали с риболов, а във вековните дъбови гори поставяли капани за горски дивеч. Точно там, където по-късно израснала британската столица, широко се разлива Темза. Обикновената селска рекичка, лъкатушеща покрай горички и ливади, образува пълноводно, достигано от морските приливи устие, напомнящо Рейн или Шелда в долното им течение.

Това място привлякло римляните като пресечна точка на водния път от изток на запад, към вътрешността на страната, с главния път, който те започнали да строят от юг, от Дувър в северна посока към Йорк. Тук, преди устието на реката, където над Темза можело да се прокара мост и същевременно недалеч от излаза към морето бил построен градът.

Самолетът пресича върволицата облаци и под крилото му се виждат сребреещите криволици на реката, виеща се по застроеното пространство. Виждат се средновековните стени на Тауър, величественият купол на катедралата Свети Павел, готическите очертания на Уестминстърския дворец с циферблата на Големия Бен на кулата му. А наоколо, докъдето погледът стига, се е разпрострял безкрайният град.

Трудно е човек да си представи, че само преди три и половина столетия, по времето на Шекспир, новодошлият без усилия е могъл да обиколи столицата, за да й се полюбува от всички страни. Тогава Лондон е представлявал по територия онази квадратна миля, която днес се нарича лондонско Сити. Построената още от римляните през първия век от нашата ера стена с шест врати дълго време оставала естествената граница на града. А потомъкът на римския мост — средновековният мост с къщи, дюкяни и копия с набучени на тях глави на получилите смъртно наказание е бил свидетел на превръщането на Лондон в голям център на търговия с вълна, в хранилище на натрупвания, благодарение на които по-късно Англия станала родина на промишлената революция.

Квадратната миля при Лондонския мост станала нещо като исторически резерват, който е запазил до наши дни много черти на средновековния град държава. Привилегиите, дадени на Сити още от Вилхелм Завоевател и закрепени от Великата харта на свободите, се пазят педантично до ден-днешен. На държавни церемонии британската столица се представлява не от главата на Съвета на Голям Лондон, а от лорд-мера на Сити, който и до днес е запазил правата на средновековен барон.

Лондонската организация на Лейбъристката партия поставила веднъж въпроса, че положението на държава в държава, с което Сити се ползува от XI век, отдавна е станало анахронизъм и вреди на британската столица. Тя предложила да се премахне корпорацията Сити, която има отделен бюджет и дори своя полиция, и функциите и да се предадат на Съвета на Голям Лондон. Посегателствата върху вековните традиции срещнали бурни възражения — какво ще стане със старейшините и шерифите, с ежегодните банкети в Гилд Хол и церемониалните функции на лорд-мера на Сити при кралския двор?

Впрочем едва ли тъкмо това е разтревожило най-много магнатите на Сити. На тази квадратна миля, където са съсредоточени банките, фондовите и стоковите борси, параходните кантори и застрахователните компании — с една дума, в това средоточие на финансова мощ размерите на данъците са много по-ниски, отколкото в съседните райони на Лондон. Ето защо „подкопаването на стените на Сити“ беше обречено на неуспех. Могъщите обитатели на тази квадратна миля държат на средновековните привилегии не само заради правото на лорд-мера да връчва на кралицата символичния, украсен с бисери меч, преди тя да престъпи границата на Сити, не заради церемонията, въведена, за да се покаже, че златото на банкерите капитулира пред властта на кралския меч.

Докато Сити е станало историческото ядро на британската столица, то за истински Лондон е прието да се смята някогашното лондонско графство. То заема територия 300 квадратни километра и административно се разделя на Сити и 28 столични окръга. А наоколо върху пет пъти по-голяма площ (тоест върху 1500 квадратни километра) се простира външният пръстен на Голям Лондон.

Този град е необозрим. Въображението наистина не може да го обхване не само защото е безграничен, но и защото е „безскелетен“. При своите необхватни размери Лондон е лишен от каквато и да било определена градоустройствена структура. Бихме могли да го сравним с голяма молекула на сложно органично съединение — трудно е да се установи кое е центърът или оста, трудно е да се открие някаква логика или закономерност в тези свързани в едно цяло многобройни съставни части.

Седеммилионният Лондон по площ превишава два пъти Ню Йорк и почти три пъти Токио, макар че по население е по-малък и от двата града. При това характерното за него е, че е застроен не само разхвърляно, но и аморфно. На Лондон е чужда радиално пръстеновидната планировка на Париж или пък линейната планировка на Ню Йорк. Неговата хаотичност се отличава от хаотичността на Токио. Той е град-съзвездие, образувал се от срастванията на множество отделни населени места, които не са успели да се слеят напълно в едно цяло. Това е град-архипелаг, всяка негови съставна част в много отношения живее самостоятелен живот, оставайки си остров всред острови.

Докато Париж прави впечатление с размаха на градостроителния замисъл, с хармонията на архитектурните ансамбли, Лондон може да се нарече красив град само в смисъла, в който може да бъде красиво лицето на старец от портрет на Рембранд. Естественият ретуш на вековете, патината на времето, легнала върху паметниците на миналото — ето с какво вълнуват каменните сгради на британската столица.

Изразителна и тържествена е черно-бялата графичност на старите лондонски фасади. Те сякаш са ретуширани от вечната борба между саждите и дъжда. Десетилетия наред хилядите камини са почерняли тези камъни, а дъждовната вода, където е могла, измивала от тях саждите. Така самото време като четката на художник засилвало релефността на архитектурните детайли, като почерняло всяка вдлъбнатина и избелвало всяка изпъкналост.

В мъгливо зимно утро, когато оголените корони на дървета са сякаш излети от чугун, като дантелените решетки на парковете, Лондон е тъй графичен, като че ли е създаден за рисунка с въглен. Ярки петна в черно-бялата му гама са само червените двуетажни автобуси, червените пощенски кутии и телефонните будки, и може би часовите пред Бъкингамския дворец, чиято униформа съчетава трите основни цвята в портрета на Лондон — черните калпаци от меча кожа, белите портупеи и червените мундири.

За Лондон са издадени безброй пътеводители, в които се изброяват забележителностите му, анализират се особеностите на творческия почерк на такива негови архитекти, като Кристофър Рен, Джон Неш, Инигоу Джоунс. Но историята на британската столица не познава градостроител, който да е внесъл в нейния облик някакви кардинални промени.

През всички векове Лондон е познавал само един главен архитект — Времето. Може би в търпимостта към следите на времето се крие своеобразната му прелест.

Лондон в много отношения олицетворява такава черта от характера на англичаните, като нежеланието да се откажат от нещо приятно, установено от удобствата, с които са свикнали и дори от неудобствата. Лондон се е оформил още по времето на конните екипажи и не е пожелал да се подложи на хирургическа операция, когато се появили автомобилите. Като е запазил в облика си напластени много епохи, градът на Темза на някои места напомня тясна квартира, претъпкана със стари мебели.

Когато човек се запознава с Лондон, трябва преди всичко да отхвърли обичайната представа за столичен град като подредена сбирка от архитектурни забележителности. Отрицателното отношение към препланиранията тук също е обвързано с традициите.

През 1666 година в града избухнал голям пожар. Изгорели 13200 къщи и 87 църкви. Историческият център на града — днешното Сити — се превърнал в огромно пепелище. Стихийното бедствие откривало рядка възможност да се направи нов план и столицата да се построи отново.

Тъкмо известно време преди пожара архитектът Кристофър Рен бил в Париж и се запознал с ветрилообразното планиране на улиците, любувал се на равномерното парцелиране на Версайския парк. Буквално за броени дни Рен създал смел, логично обоснован план за генерална реконструкция на изгорелия град. На мястото на средновековния лабиринт от тесни, заплетени улици начертал прави магистрали, които тръгвали радиално от петте площада. Той предлагал пристаните, складовете, корабостроителниците, стоковите борси да се изнесат извън градските стени. Всичко това придавало на Лондон чертите на удобен, съвременен град. Но собствениците на землените участъци ревностно отстоявали правото си да строят върху старите основи и затова улиците на Сити и днес са също така тесни и заплетени, каквито са били преди пожара.

Понякога човек си мисли, че дърветата в Лондон живеят по-нашироко, отколкото къщите. И може би тъкмо това свещено право на частната собственост, което попречило на Рен да осъществи замисъла си, в един-единствен случай било от полза за лондончани.

В самия център на необозримата британска столица като голямо зелено петно от 400 хектара площ се простира веригата на кралските паркове — Хайд Парк, Грийн Парк, Сейнт Джеймс Парк. Повече от четири века територията на Хайд Парк е принадлежала на Уестминстърското абатство. Монасите ловели риба в езерото, а по ливадите пасели стада. Когато Хенрих VIII скъсал отношенията си с римокатолическата църква и обявил, че конфискува манастирските владения, Хайд Парк станал земя на краля, където ходели на лов. Благодарение на това че хората от двореца се развличали там с лов със соколи и кучета, посред столичния град се запазил непокътнат огромен зелен масив, истинска благодат за бъдещите поколения лондончани.

Скоро след като Карл I бил обезглавен и Англия за няколко години станала република, правителството на Кромуел решило да продаде кралските паркове на частни собственици. През 1652 година Хайд Парк бил продаден на търг на три части. Притежателят на едната от тях — богат корабостроител, веднага въвел входна такса за всеки пешеходец, ездач и екипаж. Това, разбира се, предизвикало голямо недоволство всред лондончани. Затуй след като била възстановена монархията, един от първите актове на Парламента след връщането на Карл II на престола било отменянето на сделката за продажбата на Хайд Парк, а също и на входната такса.

Повечето от зелените масиви, с които Лондон с право се слави, са не изкуствено оформени, а пейзажни паркове, където можеш да скиташ по полянките, да се печеш, да риташ футбол — с една дума, да се чувствуваш всред простора на селската природа. Както при хаотичните лондонски строежи и тук се е отразила присъщата на англичанина представа, че градът трябва да расте по същите закони, по които расте гората.

Лондон представлява град-съзвездие, град-архипелаг не само поради традиционното неприемане на препланиранията. Тук се е проявила една от най-характерните черти на британската столица — високата степен на социална разединеност, на класова сегрегация. Седем милионният гигант ви удивлява с отчуждеността на съставните си части, всяка от които прилича на изолиран остров. Не става дума просто за контрастите между бедността и богатството (има доста градове, където те се чувствуват много по-рязко), а за точните, почти осезаеми социални прегради, разчленяващи Лондон. Той всичко побира, този огромен град, но не обединява. В него живеят отделен живот различни векове и антагонистични класи.

Само в Лондон може напълно да се оцени реализмът на Чарлс Дикенс, дори онези страници, които на читателя чужденец се струват сантиментални. Малцина от съвременните на Дикенс писатели са се осмелявали да ходят в бордеите на Ийст Енд, където по това време имало 300 хиляди гладуващи, 30 хиляди бездомни и повече от 50 хиляди души, водещи мизерно съществуване в описаните от него работнически жилища.

Но тогава, преди един век, това било клоаката на града, който нямал друг равен на себе си нито по население (3,5 милиона), нито по богатство; това било утайката в гигантски котел, в който се стичали златоносни струи от цялата империя.

Оттогава много вода е изтекла под Лондонския мост. Светът стана друг, друг стана и градът на Темза. Но бедността не е изчезнала. Тя само е променила облика си. Грижите, които притискат лондонското семейство, днес може да не приличат на мизерията по времето на Дикенс. Но пукнатината между бедността и богатството не е намаляла, а се е увеличила, разширили са се и границите на онази зона на безизходица и отчаяние, каквато е представлявал за съвременниците на Дикенс Ийст Енд.

Загубената роля на световно пристанище, задълбочаваща се от общия упадък на британската индустрия, е направила социалните контрасти на Лондон по-остри и болезнени.

Чак до първите години след войната Темза си оставаше аортата на Лондон, стожер на неговата икономика. С разпадането на империята британската столица постепенно загуби положението си на главен пропусквателен пункт в световната търговия. Потокът на традиционните товари започна да намалява. А когато започнаха да се развиват търговските връзки със страните от Общия пазар, предпочетени бяха новите пристанища, които израснаха по източното и южното крайбрежие.

Кардиналните промени в начините на товарно-разтоварните работи и преди всичко преминаването към системата на контейнерите направиха по-изгодно местата за акостиране да се съоръжават наново, отколкото да се преустройват старите пристанища. Тилбъри, израснал при самото устие на Темза, отне от Лондон значителна част от товарния поток. Вследствие на всичко това лондонското пристанище бе обречено на загиване.

В средата на 50-те години то имаше 35 хиляди докери, 25 години по-късно те останаха 7 хиляди и само съпротивата на профсъюзите попречи на по-нататъшните уволнения. Администрацията престана да наема нова работна сила и разчита на естественото й намаляване — средната възраст на лондонските докери наближава 50 години.

Към ексцентричните английски хобита принадлежи и „индустриалната археология“. Любителите ентусиасти, които са въздигнали тази страст до наука, издирват ръчно отварящи се шлюзи над изоставени канали, старинни водни кули, обръщателни кръгове и семафори при отдавна затворените железопътни линии и се борят те да получат статута на исторически паметници.

Но защо да търсим толкова далече, когато съвсем наблизо се намира не паметник, а най-голямото в Западна Европа индустриално гробище. Това е Докланд — районът на доковете, който се е проточил покрай Темза на изток от Лондонския мост и стига почти до Тилбъри. Това безкрайно гробище от захвърлени полуразрушени магазии, докове, цехове, скели и пристани се простира върху 2000 хектара, тоест върху площ, пет пъти по-голяма от кралските паркове в Лондон.

Британия винаги се е славила с първооткривателите си, които покорявали пустини, прекарвали през тях пътища, за да пробудят за живот безлюдни места. При всички избори в съвета на Голям Лондон различните политически партии се състезават с предложения, как да съживят пустинята Докланд. Някога се е казвало, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Макар районът на доковете по всички признаци да е пълна противоположност на рая, и до днес не са прокарани пътища за там, тоест удобен обществен транспорт.

Цялата промишленост на столицата до голяма степен споделя печалната участ на лондонското пристанище. Освен Докланд, южният бряг на Темза, където се намират Саутуърк, Люшъм, Гринуич, също представлява гъсто натрупване на експонати за любителите на „индустриалната археология“. В радиус 35 километра от центъра на Лондон всеки пети заводски блок или цех са изоставени в запустение. За петнадесет години, от началото на шестдесетте до средата на седемдесетте години, броят на работните места в промишленото производство на Лондон е намаляло до 600 хиляди, тоест повече от една трета.

Горчивият парадокс е в това, че освен обективните причини западането на промишлеността на Лондон беше ускорено от съзнателната политика на правителството и местните власти. След войната те проведоха редица мерки, за да ограничат създаването на нови производствени мощности в градската част и за да насърчат с по-ниски данъци и други облекчения пренасянето на промишлените предприятия от столицата в другите райони на страната.

За определен етап тази политика беше оправдана — намали се замърсяването на околната среда. Въздухът над Лондон стана по-чист, водата в Темза също. Но към средата на седемдесетте години се наложи да се бие отбой и да се мисли вече не за това, как да се предотврати голямата концентрация на индустрия в Лондон, а как да се спре изтичането на работна сила от столицата.

Последиците от следвоенната политика започнаха да се проявяват в най-неподходящ момент — когато Лондон започна все повече да страда от болестта, присъща в наше време на повечето големи градове в капиталистическия свят.

Традиционният контраст между пролетарските покрайнини и буржоазния център сега като че ли се обърна наопаки. От една страна, пръстенът на богатите предградия все повече се разширява, поради влошаването на условията за живот в града, и хората от най-заможните слоеве предпочитат да се заселват там, а от друга страна, във вътрешните, близки до центъра райони, се наблюдава икономически упадък и социална деградация.

Този „ефект на геврека“, както го нарекоха американците, постепенно довежда до болезнени и необратими последствия. Изселването на най-заможните граждани, а след тях и на много търговски и обслужващи предприятия намалява данъчните постъпления в бюджета на близките до центъра райони. А разходите за социални нужди там се увеличават, тъй като става все по-голяма прослойката на безимотните, на хората без квалификация, на нетрудоспособните и старите хора. Местните власти са принудени да увеличават данъците, а това от своя страна кара останалите собственици да се преселват в други места и засилва безработицата.

Проблемът за нарастването на града, неподдаващо се на контролиране, над който ние дълго си блъскахме главите, се реши от само себе си — казват в съвета на Голям Лондон. Но вместо него с по-голяма острота застана другият проблем — за неподдаващия се на контрол упадък…

Заболяването на британската столица в много отношения напомня инфаркт. В сърцето на града умират участъци от жива плът. Населението на Лондон отдавна вече не расте — то всяка година намалява със 100 хиляди души. В предвоенните години градът на Темза наброяваше 8 милиона и 600 хиляди души. Това беше световен рекорд, надминат по-късно от Ню Йорк и Токио. В средата на седемдесетте години броят на жителите на Лондон намаля на 7 милиона. Особено осезателно — с повече от една четвърт — намаля населението във вътрешните градски райони, някогашното Лондонско графство (от 3 милиона и 300 хиляди на 2 милиона и 400 хиляди). В училищата там сега постъпват два пъти по-малко първокласници, отколкото през 1970 година. Както показват допитванията до общественото мнение, повече от половината от жителите на Голям Лондон (и три четвърти от жителите във вътрешните му райони) желаят да напуснат столицата. Ежегодно 360 хиляди лондончани напускат града и на тяхно място се заселват 250 хиляди новодошли, които по правило са от по-слабо заможните слоеве.

„Лондон е дар за Темза“ — казвали в миналото за града около моста. Трябва да се признае, че в ония времена, когато над британската корона слънцето никога не залязвало, този град бил наистина щедър дар. Червенобузите джентълмени в клубовете обичали да повтарят крилатата фраза на доктор Самюъл Джонсън:

„Ако ви е омръзнал Лондон, значи и животът ви е омръзнал…“

Лондонският мост, построен в първата половина на XIX век на мястото на онзи от средните векове, е видял как са плавали по Темза и са влизали в сейфовете на Сити богатствата от всички краища на най-голямата колониална империя. Когато Англия била работилницата на света и владетелка на моретата, не малка част от индустрията й и специално корабостроенето били разположени на бреговете на Темза, а облагането на стоките, минаващи през лондонското пристанище, било сериозен източник на доходи за хазната, важен допълнителен фактор за процъфтяването на британската икономика.

Но ето че империята вече не съществува. Промишлеността на работилницата на света е в упадък. Дори старият Лондонски мост — немият свидетел на по-добрите времена, е нарязан на части и продаден в Америка. Потокът от банкови чиновници, минаващи всяка сутрин по новия мост, напомня, че Сити още е запазил значението си на световен финансов център. Но това е последната крепост на някогашното величие. Онова, което в миналото е помагало за разцвета на града, сега се обръща против него. И жителите на британската столица с горчива ирония перифразират афоризма на доктор Джонсън:

„Ако ви е омръзнал животът, значи ви е опротивяло да бъдете лондончанин.“

Изпратете в Лондон философ, а не поет. Изпратете философа и го поставете на Чийпсайд, той ще научи тук повече неща, отколкото от всички книги от последния Лайпцигски панаир. Докато тези човешки вълни бушуват около му, в него ще се вълнува океан от нови мисли. Вечният дух, който витае тук ще го озари, ще му се разкрият най-скритите тайни на обществения ред, ръката му ще се намира върху пулса на света, защото ако Лондон е дясната ръка на света, подвижна и силна, то улицата, водеща от борсата към Даунинг Стрийт, може да се смята за нейна артерия.

Но не изпращайте в Лондон поет. Мрачната сериозност, угнетяващото еднообразие, механичният ритъм на движението, оскъдната радост на този вечно забързан Лондон потискат въображението и късат сърцето ви на части.

Хайнрих Хайне (Германия). „Автобиография“, 1888 г.‍

Страшно в източен Лондон не е онова, което може да се види и помирише, а това, че то е толкова безкрайно и безнадеждно много. Другаде бедността и грозотата се срещат като бунище в някоя мръсна уличка между две къщи, като цирей или гнусни отпадъци, а тук миля след миля се редят черни къщи, безотрадни улици, еврейски дюкянчета, сюрии деца, много кръчми и нощни приюти…

В такова потресаващо количество тези бараки вече не са човешки жилища, а приличат на геологически формации, с тази черна магма, изригваща от фабриките, или с утайката от търговията, плаваща недалеч оттук в бели параходи.

Карел Чапек (Чехословакия). „Писма от Англия“, 1924 г.‍

Този град се е родил от блата, мъгли и вода. Преживял е набези и завоевания. Всяко от тях е оставяло следите си, без да изличи напълно следите на другите. Тези белези от толкова много и тъй различни векове, никой, от които не може да се посочи като надделяващ, са се преплели като нишки в сложната тъкан на града. Тук не може да се върви крачка по крачка през столетията. Тези столетия са се съединили в един широк и дълбок пласт — самия Лондон.

Можете да усетите неговата старинност, навъсеност, сериозния му тежък ритъм, забавената и грамадна сила, криеща се в полутоновете му, редът, мъдростта и безразсъдството му, обикновеността и романтичността му, великолепието и достойнството му, постигнатото необяснимо съчетание на земя и вода, на традиции и съвременност, на обичаи и авантюри, на опит и мечти, на индивидуализъм и търпимост.

Одет Кюн (Франция). „Аз откривам англичаните“, 1934 г.‍

Когато някое американско селище се превърне в град, това събитие се отбелязва с построяване на небостъргач. Не е нужно да доказваме, че небостъргачът, икономически оправдан в тесния Манхатън, изглежда смешен в девствените простори на Тексас. Въпреки това стоманената кула е, тъй да се каже, еталон, стил на градския живот в Америка. Естествената, обичайна и позната представа за града е свързана у американците с вертикали — колкото сградата е по-висока, толкова по-голям и по-важен е градът. Американецът не се чувствува уютно там, където няма асансьори.

А погледнете Лондон. Той не е вертикален, тоест за американския гражданин той е плосък и унил. Не е геометрично планиран, няма булеварди, начертани с линийка. Недоизказаността на този град не е онзи стил, който ни вдъхва уважение от пръв поглед. Докато не обикнах Лондон, тази недоизказаност ми се струваше някакъв парадокс.

Рут Макини (САЩ). „Ето такава е Англия“, 1961 г.‍

Кому не е известно, че Венеция е приказка за влюбените или за англосаксонците, че Виена е томче новели, непретенциозни и старомодни, че Париж е сложен и заплетен като класически роман, по тесните му улици се точи безспир паяжината на користолюбието, ревността и скъперничеството… А какво да кажем за Лондон, който е толкова голям, че на човек не му достига един ден, за да премине от единия до другия му край, който е толкова могъщ, че в диханието му се вслушват Париж и Берлин, който има традиции и паметници, има Макдоналд, златните джунгли на Сити; и който при всичко това е прост като новородено или като изкуфял старец; какво да кажем за това средоточие на повече от седем милиона души и чието съдържание може да се помести в една странична. Той не е роман, не е трактат, не е фейлетон, той е най-остарелият и в същото време най-постоянният от всички литературни жанрове. Това не е град, а притча…

Лондон е удивителен град, онзи, който е минал веднъж по крайбрежните му улици, никога няма да забрави чувството на уплаха и отчужденост. Откъде се е взел този град-титан на острова на хмела и калуната, настрани от живота, сред влага и вечна печал? Как е властвувал и потискал? Как е загубил сигурността си, потръпнал и се смутил… Как живее, запазил още перуките, огньовете на Пикадили, велико държавността на дипломатическите си ноти, пурите, успяващ още да обърква картите, да блъфира, усмихвайки се, но вече изморяващ се от неочакваността на всяко развиделяване?

Иля Еренбург (СССР). „Англия“, 1930 г.‍