Всеволод Овчинников
Корените на дъба (28) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Събираемите и общият сбор

Но какво всъщност знаем ние със сигурност за Англия, как си представяме лицето й, сякаш напълно открито за чуждия поглед?

Струва ми се, че няма по-загадъчна маска от това открито лице. И че днес за журналиста международник няма по-интересна задача от разгадаването на загадката Англия, така да я разгадае, че да можем да си представим бъдещето й…

Цитирах тези думи на Мариета Шагинян в първата глава от впечатленията и размислите си. Започвайки да пиша последната глава, иска ми се отново да се върна към тях.

Не ще и дума, че за англичаните знаем много повече, отколкото да речем, за японците. Не бива да се забравя за общите корени на европейската цивилизация — античната гръко-римска основа и християнския морал. И че нашите народи много отдавна са познавали културното си наследство и преди всичко литературата, която в художествени образи разкрива чертите на националния характер.

Но колкото по-дълго живеете сред англичаните, толкова повече се убеждавате, че наистина този народ може да се опознае (а следователно да се почувствува и своеобразието на човешките взаимоотношения и обществените процеси в тази страна) само след като сте си изяснили националната му психология. За това е нужно да се ориентирате в спецификата на английския характер, особено в ония негови черти, които управляващите класи съзнателно, с користни цели са насаждали под формата на обичаи, традиции, морални норми и правила на поведение.

Имал съм случаи често да бъда в контакт с англичани в Китай и Япония, в някогашните им колонни на изток от Суец. Но след като живях четири години в Лондон, дойдох до извода, че англичаните може истински да се опознаят само в Англия.

В предходните страници стана дума, че в градинката пред своя прозорец англичанинът става различен от това, което е сред уличното множество. Тази съпоставка е оправдана и в по-широк смисъл. Много от привлекателните страни в природата на англичаните се проявяват само когато са в родината си (те като че ли са предназначени за вътрешна употреба и не се експортират вън от страната), докато отрицателните им черти, предназначени сякаш не за „своите“, а за „чуждите“, най-добре се виждат зад граница.

Струва ми се, че подобна двойственост също има обяснението си в представата, че „туземците са оттатък Кале“. Когато е сред съотечественици, англичанинът може да вдигне забралото. Той не се съмнява, че всички край него познават правилата на играта и ще ги спазват. Но когато се намира в непознато обкръжение, сред непознати и непонятни чужденци, англичанинът сякаш се разгъва в боен ред и реагира грубо на всичко необичайно. И тази напрегнато отбранителна поза често дава повод да съдим отрицателно за него.

„Надути англичани“ — често произнасяна фраза, която отдавна е станала стереотип. А в действителност много по-уместно е, може би, да се говори не за надутост, а за педантичност. Тя, има навярно предпоставката си в насадената у англичаните представа за плътните стени, които трябва да ограждат от чужди погледи неприкосновеното царство на частния живот.

Тази педантичност поражда засиления страх от намеса в личния живот на другите, прави англичаните затворени и необщителни, особено с непознати хора.

Когато се сблъсквате с тази черта, в началото се дразните, че тя прави процеса на проникването в британската действителност дълъг и мъчителен. По-късно се убеждавате, че освен че са сдържани, англичаните са любезни и доброжелателни в отношенията си, без да се натрапват наистина. И накрая идвате до най-важното заключение — този саможив англичанин, до когото уж не можете да припарите, всъщност не е толкова трудно да бъде „отворен“ с помощта на един обикновен и сигурен шперц. Като се обърнете към него за помощ или, макар косвено покажете, че ви е нужна.

Опитът ви да започнете разговор с непознати хора във влака Лондон-Единбург най-често ще се окаже безплоден (особено ако по навик започнете с въпроса за къде и с каква цел пътуват, имат ли деца и каква заплата получават).

Практиката обаче показва, че не е чак толкова трудно да се разбие ледът на отчуждението. Необходимо е преди всичко да заявите своята безпомощност, нещо като даване на сигнал за бедствие, на който английският характер не може да не отвърне.

„Моля да ме извините, но аз съм чужденец и трудно се оправям в британските работи. Бихте ли ми обяснили защо в Шотландия заговориха за отделяне от Англия и доколко са сериозни тези настроения?“

След такова обръщение ще чуете от мълчаливите си спътници не само някаква реплика, а двучасова лекция. При това тя ще се отличава с достоверност на фактите и сериозност на аргументите, с непреднамерено, добре претеглено излагане на различните възгледи по дадения проблем.

„Аз съм чужденец. Бихте ли ми помогнали…“

С тези думи можете да спрете на улицата първия срещнат и бъдете уверен, че той ще направи за вас всичко, което е по силите му. По същия начин можете да предизвикате дискусия по каквато и да било тема с човека, седнал до вас в пивницата.

Но трябва да имате предвид, че при цялата си любезност и доброжелателност, готовност да помогнат, да съчувствуват, да ви спасят от беда, англичаните остават непоколебими във всичко, което се отнася до съблюдаването на някакви правила, а още повече закони. Тук няма място за снизхождение нито към самите себе си, нито към другите. Колкото и чуждестранният турист да се опитва да умилостиви контрольора в лондонското метро, колкото и да повтаря, че в неговата страна не е нужно билетът да се пази до края на пътуването, тъй като проверката се прави само при входа, няма да го пуснат да излезе, докато не си заплати отново пътуването, и всякакви молби да се направи изключение, да се прояви снизходителност поради незнание, ще бъдат без резултат.

Това, разбира се, не омаловажава казаното. Съчетанието между педантичност и отзивчивост искам да отнеса към привлекателните черти на англичаните.

Пак тук бих искал да причисля уравновесеността и сговорчивостта. Във всекидневието те умело избягват острите стълкновения, пригаждат се и се приспособяват един към друг, отзивчиви са, проявяват сдържаност и търпимост. Те са в състояние да запазят самообладание в спора, да останат обективни към себе си и към другите, признавайки, че тъй като всяка истина има много страни, съжденията за нея могат да бъдат най-различни.

Пестеливостта е качество, което англичаните проявяват както към парите, така и към думите и емоциите. Те не само предпочитат недомлъвката пред преувеличението, но се отнасят отрицателно към открития израз на чувствата — било то любов или ненавист, възторг или гняв.

За вродената не любов към показността говори и страхът от намесата в чуждия личен живот. На съпругата може да са съвсем непознати близките приятели на съпруга й от училището или университета, от спортния клуб или от военната служба. Дори самото понятие „приятел“ тук има своеобразно тълкуване, по-близо до онова, което ние подразбираме в думата „познат“. Хората ги сближава определен кръг общи интереси. А личният живот най-често остава извън гранитите на този кръг.

Англичанинът е любезен, човечен, сдържан, честен. Той притежава чувство за дълг и обществен ред и е готов на жертви за тях.

Но трябва да зачитате неговите темпове. Ако не го притеснявате, ако намерите необходимия подход, като апелирате към доброто му желание, а не към емоциите му, ако му поднасяте факти, които той може бавно и старателно да обмисля, вместо изведнъж да го обсипете с водопад от разпалени идеи, ще почувствувате, че разсъдливостта е негово значително достойнство — той вече е готов да ви обърне внимание, не само за да ви разбере, но и за да ви се притече на помощ. Дълбоко вроденият инстинкт му повелява, като взема, също така и да дава, живеейки, да позволява и на другите да живеят. Той притежава вродено чувство за справедливост (жалко, че толкова рядко го проявява в управлението на колониите си).

Одет Кюн (Франция). „Аз откривам англичаните“, 1934 г.‍

Прословутата им любов към животните противоречи на влечението им към кървавите спорове. Прословутият им обществен дух противоречи на безразличния им индивидуализъм. Вродената им отзивчивост противоречи на златното правило да не се месиш в чужди работи. От една страна, ексцентричността при тях е на почит, от друга, всичко необичайно или непознато среща съпротива, опасение, презрение. Либерализмът и консерватизмът в еднаква степен се смятат за техни национални черти — също като отвратата от установеностите и пристрастието им към опашките.

Страната, която е създала най-добрите стилове в жилищната архитектура, е известна с невъобразимата мизерия на бордеите си. Страната, която е известна с отвратителното си време, си остава предубедена противница на такива нововъведения, като двойните прозорци или централното отопление.

Едит Симон (Англия). „Английският влог в цивилизацията“, 1972 г.‍

За себе си и за положението си англичанинът говори със скромност, но за своята страна той говори с гордост и дори с ентусиазъм. Това високо мнение на англичаните за своята нация обяснява защо те така упорито държат на старите си обичаи и навици. Именно затова в най-студено време англичанинът ще трепери край камината си, която поглъща грамада въглища, изпълва стаята с дим и сажди, и няма да възприеме по-удобните видове отопление, които се използуват в другите страни.

Фридрих Вендерборн (Германия). „Пътешествие в Англия“, 1791 г.‍

Когато сте в Лондон, често ви учудва как англичаните преправят старите къщи. От първоначалната постройка не остава буквално нищо, освен фасадата. Но тази фасада с неимоверни усилия и допълнителни разходи грижливо се запазва такава, каквато е, макар сградата да се изгражда отново от основата до покрива.

В това е същността на английския подход към живота. Вместо да разруши из основи старото и на негово място да изгради нещо напълно ново, англичанинът по правило се старае многократно да престроява, подновява, приспособява към новите условия вече съществуващото. Всяка стара къща тук пази следите от много престроявания, които не правят разпределението й по-разумно и удобно.

Същият метод беше в основата на възстановяването на британската икономика след Втората световна война — възвръщаха към живот разрушени предприятия, възраждаха старата индустриална структура, вместо да създават нови перспективни отрасли, както направи например Япония. Реформата на английското народно образование след войната нямаше за цел да замени явно отживялата система, а беше насочена само към частичното й подобряване.

Когато англичанинът казва за къщата си: „Нищо че е неудобна, затова пък е стара“, в тези думи няма и сянка на ирония, каквато ние влагаме в шеговития каламбур: „По-добре да си богат и здрав, отколкото беден и болен.“ Понятието „стар“ се възприема като достойнство, което може да компенсира другите недостатъци. Когато кажете за някоя фирма, че е най-старата в бранша, означава, че й правите най-голям комплимент. Нелепият навик, причина за куп неудобства, остава непоклатим само защото съществува от незапомнени времена.

Англичанинът често пъти се примирява с дразнещите го житейски неуредици именно защото те носят със себе си наследството на миналото, нещо изконно английско, а щом е така, щеш, не щеш, трябва да го уважаваш.

При англичаните дори думата „консерватор“ заедно с негативния смисъл има и позитивен смисъл — тя означава не само противник на промените, но и човек, който консервира, тоест пази наследството от миналото. Сред безкрайното множество различни доброволни дружества с най-голямо уважение се ползуват дружествата на борците за запазване на нещо или на противниците на разрушаването на нещо. Те са се появили много преди да стане модерен и актуален проблемът за защита на околната среда. Дори бидейки родина на промишлената революция, Англия все пак до голяма степен съумя да запази природата си от отрицателните последици от индустриализацията, което следвоенна Япония например не успя да направи.

Английският консерватизъм расте върху почвата на уважението към традицията. Именно тя скрепява брака между настоящето и миналото, той е присъщ на английския начин на живот. Къде още съществува такава слабост към старината — към вековните дървета и креслата на дядовците, към старинните церемонии и костюми? Стражата в Тауър и днес е облечена така, както по времето на Тюдорите, студентите и професорите в „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ са облечени в мантии, които са се носили през XVII век, а съдиите и адвокатите носят перуки, както е било през XVIII век.

Често пъти някакъв случаен епизод послужва за начало на грижливо пазена традиция. Веднъж на Елизабет I й представили списък на кандидатите за шерифи. Тъй като кралицата не искала да остави плетивото си, за да вземе перото, тя просто боднала с куката срещу няколко имена. Оттогава назначаването на шерифи става по такъв начин.

Англия е родина на пощенската кола, на пощенската кутия и пощенската марка. Следователно и днешният пощенски раздавач е нейно изобретение. Но той изглежда по-различно, отколкото бихме очаквали да го видим, знаейки стиховете на Маршак. Той ходи не с чанта, а с голям чувал на гръб.

Забележителна подробност! Тя ни подсказва, че в Англия може навсякъде да срещнеш старинни предмети и явления дори там, където тя има честта да бъде новатор и първооткривател. Другите страни, които са приели и усъвършенствували английската пощенска служба, отдавна са снабдили пощенските раздавачи с по-удобните чанти. А тук, при първоизточника, тъй да се каже, заради традицията се е запазил чувалът от зебло.

Английският морал не просто култивира привързаност към старината. Той проповядва, че миналото трябва да служи като справочна книга, по която да се ориентираме в настоящето. Когато се сблъскат с нещо необичайно и непознато, англичаните инстинктивно потърсват прецедент, за да си изяснят как са постъпвали в подобни случаи някога. Ако новото ги смущава, примерът от миналото им дава опора. Затова може да се каже, че търсенето на прецеденти е разпространен национален спорт.

Когато живеете в Лондон, ви прави впечатление една интересна склонност на англичаните — да ходят на концертите на ветерани на театъра, за да аплодират на артисти, отдавна слезли от зенита на славата си. Тези поклонници на бивши знаменитости съвсем не са лишени от художествен вкус. Те много добре съзнават, че избледнелият талант на любимците им отстъпва на блясъка на току-що изгрелите звезди. Но аплодисментите им са искрени, защото изразяват присъщото на англичаните чувство на привързаност, вярност към нещо установено и затова трайно.

Когато някое ново светило на тениса излиза в Уимбълдън срещу прославен в миналото играч, чиито сили, уви, от няколко години вече западат, не се съмнявайте, че симпатиите на зрителите ще бъдат на страната на ветерана. Това е може би единственият случай, когато можете да срещнете тук предвзетост в спорта.

Англичаните уважават възрастта, включително и възрастта на собствените си чувства. Убежденията им узряват бавно. Но когато вече са се оформили, не е лесно да бъдат разклатени и още по-трудно е да се променят със сила. Привързаност към традициите на страната, любов към семейните реликви, недоверие към промените, освен ако се извършват постепенно и незабелязано — във всичко това се проявява консервативният дух, свойствен на английския характер.

Обикновеният англичанин е за промени към по-добро. Но в същото време той интуитивно следва думите на съотечественика си Бейкън, който учи, че Времето е най-добрият реформатор. Пред рискованите скокове той предпочита внимателното придвижване напред стъпка по стъпка, като задължително се запазва вече постигнатото. Инерцията от миналите по-добри времена се проявява в неговото спокойствие и мудност, в неспособността му да взема бързи решения, в самоуверената му нелюбознателност и навика да се оглежда за прецедент.

Англичаните изпитват недоверие към крайностите. Още миналия век се е казвало, че консерваторите им са либерални, а либералите консервативни. Според думите на немския социолог Оскар Шмиц англичаните предпочитат винаги средното положение, следователно посредствеността.

Дали изкуството на компромиса, открай време свойствено на британските управляващи кръгове, не израства на тази почва? Именно това търсене на примиряващото, на осъществимото, на удобното, тази мъглявост на мисленето, която позволява да пренебрегнеш принципи и логика и да се придържаш едновременно към две противоположни мнения, са създали на Англия славата на „коварния Албион“ и тъй често са били повод да бъде обвинявана в лицемерие.

Тази черта на английския характер има много корени. Освен възпитаната у народа склонност към компромиси, тя поощрява двойствеността в живота на англичаните. Култът към старината, стремежът да се запази миналото в настоящето смесва сенки и реалност, благоприятствува самоизмамата. „Чужденецът трудно може да разбере — казва писателят Харолд Никълсън — че нашето лицемерие идва не от помисъл да излъжем другите, а от силното желание да успокоим самите себе си.“

В много отношения консерватизмът на англичаните се слива с практичността. Те не се доверяват на акробатиката на ума, предпочитат да стоят твърдо върху почвата на здравия смисъл. Повече ги привличат не абстрактните идеи, а утилитарната страна на нещата, не теоретичното обобщение, а ръководството за действие, което да води до конкретни резултати.

Но все пак чак толкова ли са разсъдливи англичаните? И тъй ли неотстъпно тържествува в техния мироглед здравият смисъл? Според Джон Б.‍ Пристли същността на английския характер, ръководната нишка в лабиринта му, ключът за разгадаването му се крие в това, че бариерата между съзнателното и несъзнателното в него не е ясно означена. Те отричат всемогъществото на логиката и деспотичната власт на разума. Те смятат, че разумът не бива да доминира винаги и във всичко, че има някаква смътно съществуваща граница, където той трябва да даде път на интуицията.

Подозрително настроен към новостите и отбягващ крайностите, английският характер е склонен да изчаква и без бързане да търси компромис между съмнението и вярата.

Англичаните предпочитат истината с „отворен край“, тоест недоизреченото, недоизразеното, което оставя простор за догадката. Смесването на съзнателното и несъзнателното, предпочитането на инстинктивното и интуитивното често са причина за самоизмама и оттук — за лицемерието им.

Какво ръководи англичаните? Безспорно не разумът, рядко емоциите, користолюбието едва ли. Ако кажем, че англичанинът се управлява от обичаи, ще изникне въпросът: Как може тогава Англия да бъде страна на индивидуализма, ексцентричността, ереста, на хумора и приумиците?

Англичанинът се ръководи от вътрешната си атмосфера, от състоянието на душата си. Когато пие чай или бира и разпалва лулата си; когато се разполага в някое удобно място в градината си или до камината; когато, измит и сресан, пее в църква, без да се замисли дали вярва поне на една дума от тези псалми: когато слуша сантиментални песни, които никак не го трогват, но и не го дразнят; когато решава кой е най-добрият му приятел и кой е любимият му поет; когато избира политическа партия или годеница; когато е на лов или крачи по полето, англичанинът винаги се ръководи не от някакъв точен довод на разума си, не от някаква цел, от някакъв външен факт, а винаги от атмосферата на вътрешния си мир.

Джордж Сантаяна (САЩ). „Монолози в Англия“, 1922 г.‍

Другите европейски земи приличат на правилни градини, в които се виждат изравнени дървета, прави пътечки и всичко е еднообразно; а англичаните в нравствен смисъл растат като дивите дъбове, по волята на съдбата, и уж всички са от един род, а пък са различни…

Н.‍ М.‍ Карамзин (Русия). „Писма на руския пътешественик“, 1790 г.‍

Английската душа може да се оприличи не на градина, в която природата е подчинена на геометрията, нито на девствена гора, а на парк, където природата запазва правата си дотолкова, доколкото това е съвместимо с удобствата на човека, по своята същност тя е също такъв компромис между естественото и изкуственото, както английския парк.

Паул Кохен (Австрия). — „Англия — непознатият остров“, 1930 г.‍

Едно от най-известните публични училища в Англия поканило веднъж за катедрата по френски език професор от Париж. Дали му много хубава вила със старинен парк, гордост на много поколения предишни обитатели. Всъщност този парк бил така умело проектиран, че изглеждало, че няма никакъв план. Един природен кът, обработен тъй изкусно, че сякаш изобщо не бил обработван.

На французина обаче тази „занемареност“ никак не му харесала. Наел градинари и започнал да изкоренява вековните дървета, да прокарва пътеки, да сади цветни лехи, да подстригва храстите — с една дума, да прави геометрично разчертана френска градина. Цялото училище — преподаватели и питомци — наблюдавали безмълвно това преустройство. Но парижанинът чувствувал, че у околните нараства някаква необяснима враждебност. Когато най-сетне с не малко усилия узнал причината за това отчуждение, бил много учуден: „Но нали аз исках паркът да стане по-хубав!“

Лайтмотив на популярната в Лондон книга на Ричард Фабер „Французите и англичаните“ е мисълта, че много от различията между тези два народа се коренят в отношението им към природата. Докато френският градинар и френският готвач демонстрират властта си над нея, англичаните, напротив, предпочитат естественото пред изкуственото. В този контраст между англичани и французи не може да не се забележи еднаквост в главната черта, която разделя японци и китайци. За разлика от континенталните си съседи двата островни народа в своето светоотношение поставят природата по-високо от изкуството. Японският и английският градинар виждат задачата си не в натрапването своята воля на природата, а само в подчертаването на естествената и красота. Японският и английският готвач се стараят да извлекат натуралния вкус на продукта, за разлика от изобретателността и изтънчеността на майсторите на френската и китайската кухня. Уважение към материала, към онова, което природата е създала, е обща черта на приложните изкуства на двата островни народа.

В хаотичността на Лондон и Токио, съпоставена с ясния план на Париж и Пекин, се съдържа общият подход към живота, свойствен на двата островни народа — разбирането, че човек трябва колкото може по-малко да се намесва в естествения ход на нещата. Според схващанията на англичаните и японците градът трябва да расте така, както расте гората. Следователно и ролята на градостроителя не бива да превишава ролята на градинаря в английския парк или в японската градина. Неговата работа, е само леко да поправя и облагородява онова, което се е създало само по себе си, а не да нахълтва с плановете си в разрасналата се тъкан на града.

Тази обща черта е характерна за много страни от живота на двата островни народа — дори за подхода им към възпитаването на децата. Родителите англичани се стараят колкото може по-малко да възпират детето, да не се намесват без нужда в поведението му, да не пречат, а да помагат на формирането на индивидуалността му. Те се отнасят към децата си така, както японският дърворезбар се отнася към материала.

Англичани и японци. Като че ли е трудно да си представим два народа по-малко приличащи си един на друг! Англичаните величаят индивидуализма, японците го отъждествяват с егоизма. Английският бит закриля личния живот, японският бит изключва възможността той да съществува. Но тези противоположности, колкото да е странно, се събират в нещо общо. Както вече казахме, двата народа поставят естественото по-високо от изкуственото. Но този генерален принцип на подхода им към живота не се простира върху сферата на човешките отношения. Макар англичаните да поставят високо индивидуализма, а японците да го осъждат, и на едните, и на другите е присъщ култът към самоконтрол и към установеното поведение.

Олицетворение на тези общи черти в характера на двата островни народа са японският самурай и английският джентълмен. Всеки от тези морални еталони съдържа социалната поръчка на управляващия елит през определен исторически период. У японците кодексът на поведение се е създал през епохата на Токугава, когато страната била плътно затворена за външния свят, у англичаните, обратно — по времето, когато се разширявали задморските владения. Но и в двата случая целта била сходна — засилване на социалния стабилитет.

Освен очевидния паралел, който можем да направим между кодекса на самурая с неговия идеал за вярност и кодекса на джентълмена с идеала му за почтеност, съдбите им си приличат и по това, че са прескочили границите на своята класа и време. Можем да смятаме, че самураите са отдавна измряла категория. Може да се спори колко истински джентълмени са останали в наше време. Но е трудно да се отрече въздействието, което всеки от тези еталони оказва върху националната психология изобщо и особено върху нормите на човешките взаимоотношения.

Англичаните и японците винаги чувствуват поводите опънати — човек трябва да се държи не така, както би искал, както му подсказват чувствата, а както е прието да се постъпва в подобни случаи. Англичаните и японците минават по житейския си път така, сякаш всяка тяхна крачка е част от някакъв свещен ритуал. Те са научени да произнасят определени думи и да извършват определени постъпки, предвидени за определени обстоятелства.

Тази ритуалистична концепция за живота потиска непринудеността и непосредствеността. Култът на самообладанието, способността да чувствуваш едно, а да изразяваш с лицето си нещо друго, с други думи — „загадъчната източна усмивка“ на самурая и „стегнатата горна устна“ на джентълмена в двата случая са повод за обвинения в коварство и лицемерие.

Вече споменахме, че англичани и японци ги сближава склонността да поставят естественото по-високо от изкуственото. Но в рамките на това сходство се съдържа и различие.

Двете островни нации възвеличават като че ли две противоположни черти на природата, на нейната диалектика. Докато японците опоетизират променливостта, англичаните са за приемствеността. От едната страна е сакурата с нейното внезапно, буйно, но недълготрайно цъфтене, от другата страна е вековният дъб, равнодушен към хода на времето и недоверчив дори към пролетта. Това са любимите на тези народи поетични образи, съдържащи различията между тях.

Тъкмо тук са корените на отношението им към традиционното и към новото. Двата островни народа са запазили в характера си и начина на живот много традиционни черти. Но бранейки ги от външни влияния, японците често ги използуват както при прийомите на борбата джудо — да отстъпваш при натиск, за да издържиш, да се приспособяваш външно, за да останеш самобитен вътрешно. А у англичаните привързаността към традициите понякога е по-догматична, твърдостта по-рядко се допълва от гъвкавост.

Като обясняват причините, поради които Британия загуби положението си на водеща индустриална държава след войната, японците често дават следното сравнение: Цялата работа е там, че Англия беше бомбардирана от Хитлеровите „Юнкерси-88“, които можеха да разрушат фабрична сграда или цех, а Япония беше бомбардирана от американските летящи крепости „Б-29“, които изравняваха със земята цели промишлени центрове. Затова след войната англичаните възстановяваха старите предприятия, а на японците се наложи, щат, не щат, да създават своя производствен потенциал съвсем наново, като обърнат главно внимание на новите перспективни отрасли.

Дори да признаем, че в подобно обяснение има известна истина, едва ли можем да сведем всичко до него. Нарушаването на темповете в развитието на двете островни страни след войната се обуславяше от цял комплекс причини. Но ни се иска да подчертаем нещо друго.

За японеца променливостта и недълготрайността са природен закон, който можем да открием дори в бита — пръчиците за ядене се използуват веднъж и се хвърлят, прозоречните рамки, облепени с хартия, и рогозките на пода се сменят периодично и дори историческите реликви, като храма на богинята Аматерасу, всеки двадесет години се построяват отново от греди.

Ето защо, след като са били сред пепелища, японците са психологически по-подготвени да гледат не в миналото, а в бъдещето. Да си припомним, че именно това качество не притежаваха обитателите на лондонското Сити след големия пожар през 1666 година, както, съдейки по всичко, не са го притежавали и ония, които три века по-късно подновиха след войната остарялата промишлена структура на Британия, вместо да й сложат кръст и да създават индустрията си отново.

Като вековен клонест дъб английският национален характер отива с корените на традициите дълбоко в почвата на миналото. За да разберете съвременна Англия, важно е да разберете какви хора са англичаните. Нужно е да се ориентирате как, под въздействието на какви фактори са се изградили отличителните черти на националната им психология; да проследите как се проявяват тези черти в човешките взаимоотношения и възгледи, в обичаи и привички, в моралните норми и правила за поведение.

Изградените под влияние на определени социални фактори представи на англичаните за частния живот и възпитаването на децата, за труда и почивката, своеобразната роля, която играе у тях спортната етика, понятието за честната игра, за правата в рамките на правилата, значението, което те придават, на самоконтрола и на каноните на установеното поведение — всичко това са сериозни пътеводни ориентири в съвременна Великобритания.

Без тези ориентири е трудно да си изясним създадената тук система на възпроизводство на управляващ елит. А тази система на свой ред до голяма степен предопределя почерка на британските управляващи кръгове — на политиците в Уестминстър и чиновниците в Уайтхол, на финансистите в Сити и журналистите на Флийт Стрийт. Тези ориентири са нужни и за да разберем по-добре силните и слабите страни на всяка от борещите се помежду си класи, ония своеобразни условия, в които се развива на Британските острови борбата на прогреса с реакцията, на потиснатите против потисниците — с една дума — борбата на новото със старото.