Всеволод Овчинников
Корените на дъба (13) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Две нации

В наше време никому не правят впечатление плътните автомобилни колони. Но тази редица от милиони старомодни, тромави коли се помни дял живот. Като заобикаляше Уиндзорския парк от юг, към Аскът бавно се движеше безкрайна редица ролс-ройси. Пътниците в тях бяха с крайно консервативни сиви цилиндри и с крайно ексцентрични дамски шапки.

Кой знае защо спомних си стадата дълбоководни костенурки, които подчинявайки се на непонятен инстинкт, в определен ден излизат на тихоокеанския плаж, за да снесат яйцата си в крайморския пясък. Възможно ли е да ги има толкова много на едно място. И каква тайнствена сила е изцедила този каймак от лондонския автомобилен поток, където ролс-ройсите се мяркат съвсем рядко, колкото да напомнят за една отмираща порода?

Със седмицата на кралските конни надбягвания в Аскът се открива летният светски сезон още от времето, когато в 1711 година кралица Анна заповядала да се построи хиподрум близо до Уиндзорския замък.

Във висшите лондонски кръгове не е прието да изнасяш на показ своята знатност и богатство. Кралските конни надбягвания са повод за разговяване след поста на приличието, повод да се появиш на панаира на суетата, както се казва, в пълния си блясък, за да покажеш, а също и да усетиш своята принадлежност към каймака на обществото. Дали не за това е светлокремав цветът на мечтаната значка, която ти дава право да влезеш зад „кралската ограда“?

За да бъдеш на хиподрума в дните на кралските конни надбягвания, е нужно да имаш пари. Но и това не е достатъчно, за да получиш билет за привилегированата част на трибуната — зад „кралската ограда“ (вътре, в която пък се намира „кралската ложа“). За това е нужно да подадеш до двореца писмена молба, за да ти се изпрати лично покана. И след като вече си получил такава покана, сам да решиш дали ще си вземеш място в някой от редовете, или отделна ложа (цената е до 1000 лири стерлинги за сезон).

Но какво значат подобни грижи и разходи пред опияняващата атмосфера в избрания кръг? Сиви цилиндри, екзотични шапки и, разбира се, ягоди със сметана, без тях и без шампанското е невъзможно да си представиш кралските конни надбягвания в Аскът.

Мирише на конска пот, на парфюми и пури. Мирише още и на много пари — като в залата на Английската банка, където служителите кой знае защо носят също такива цилиндри и полуфракове, само че цилиндрите са не в сив, а в розов цвят (като цвета на ягоди със сметана).

Луксозно издадената програма за надбягванията ви запознава с родословието на всеки кон, с цената му. Що се отнася до родословието и социалното положение на притежателя на коня, чието име е поставено до неговото, те се знаят и без програма, комуто е нужно. Елитът в Аскът е нагледна илюстрация към доклада за „Неравенството в съвременна Британия“. Един процент от населението държи в ръцете си четвърт от частната собственост в страната, пет процента владеят половината й. А между осемдесет процента от населението й, представляващо основата на социалната пирамида, се разпределя по-малка част, отколкото притежава единият процент на върха й.

Зад „кралската ограда“ на Аскът не е прието, разбира се, да се говори за подобни статистически изчисления, а за конските породи. Остава обаче въпросът в какво Аскът е постигнал по-голям успех през това повече от два века съществуване — дали в отглеждането на расови коне за надбягване, или във възпитаването на стопроцентови сноби? Никой професионален режисьор не би могъл да предаде идеята за класовата бариера, идеята за класовото разединение с по-голяма нагледност от тая, с която това е направено на хиподрума в Аскът.

По време на емигрантството си в Лондон Ленин често си е спомнял думите на Дизраели, че в Англия съществуват две нации, които „са управлявани от различни закони, спазват различни норми на поведение, нямат общи възгледи и симпатии и не са способни на взаимно разбиране“.

Дизраели е писал за две нации, когато страната е била разделена на бедни труженици и земевладелци с титли. Оттогава, разбира се, много неща са се променили. Много се е разраснала „средната класа“, тоест онази класа на притежатели, според определението на Енгелс, която на континента е прието да наричаме буржоазия. Следователно, когато англичаните говорят за горна, средна и долна средна класа, трябва да се подразбира едра и дребна буржоазия.

Но старата земеделска аристокрация е оставила толкова силен отпечатък върху начина на живот на управляващия елит, че социалната разединеност и до днес е характерна за Англия в много по-голяма степен, отколкото в другите западни страни.

Изостреното чувство за класова принадлежност е отличителна черта в националната психология на англичаните. Мнозина смятаха за писателска метафора твърдението на Джон Б.‍ Пристли, че от 30 негови съотечественици 29 знаят точно към коя класа да се причислят. Но социологичното изследване на Джефри Хорър потвърди думите му. Резултатите от проведената анкета показаха, че от 100 англичани 94 не се колебаят към кой обществен слой да се причислят, 54 са посочили, че са от работническата класа, 30 — от средната класа, 7 — от долната средна класа, 2 — от горната средна класа, 1 човек отговорил, че не вярва в съществуването на класи, и само останалите шест не знаели какво да отговорят.

Имущественото неравенство, пропастта между експлоататори и експлоатирани са присъщи на всяка капиталистическа страна. Но в Британия, освен това много съсловни предразсъдъци на всяка крачка напомнят за класовата структура на обществото. Както по времето на Дизраели социалният апартейд и днес разединява страната, разделя я с плътна стена на две нации.

За Киплинг, певеца на имперското величие, светът е разделен на метрополия и колонии:

Западът е Запад. Изтокът е Изток.

И те никога няма да се съберат…

Както приживе на поета, така и днес, след разпадането на колониалната империя, тези стихове могат да се отнесат и към самата британска столица. Нейните Уест Енд и Ийст Енд, тоест Запад и Изток, са както преди полюси на богатството и нищетата, между които лежи дълбока пропаст. Най-силно впечатление в Лондон прави не толкова самият този контраст, колкото ясно очертаните и непроницаеми социални прегради, които разпокъсват бита на огромния многолик град.

Животът на страната е просмукан от този социален апартейд, той намира безброй, понякога най-неочаквани прояви. Тогава не бива да се учудваме, че лондонските таксиметрови коли наподобяват каретата от миналия век. Както някога кочияшът е седял на капрата сам, така шофьорът на таксито е напълно отделен от пътниците (до него се поставя само багажът). Ако пътниците са четирима, двамата сядат на задната седалка, а другите двама — с лице към тях на подвижната седалка.

Има ли в света страна, където класовите различия да се простират чак до паричните знаци? На лондонския пазар „Сотсби“ например, където се продават на търг старинни предмети и произведения на изкуството, цените се обявяват в гвинеи, макар че при заплащането веднага се превръщат в лири.

Гвинеята е условна парична единица, която се състои и от 105 пенса, а една лира се състои от 100 пенса. Иначе казано, това е своеобразна форма на социален снобизъм. Съвсем до неотдавна беше прието да се изчисляват в гвинеи хонорарите на писатели, адвокати, певци. Също в гвинеи се определяше цената на скъпоценностите, на кожите, на ложите в операта, на конете за надбягване. Лекарят, който е успял да открие клиника на Уимпъл Стрийт или на Харли Стрийт, шивачът, установил се на Савил Роу, са вземали от клиентите си възнаграждение в аристократични гвинеи, подчертавайки по този начин превъзходството си над по-малко сполучилите свои колеги, които са принудени да се задоволяват с вулгарните лири.

Равнодушието, с което чужденецът игнорира оттенъците на социално различие, много огорчава английския сноб. Трудно можем да си представим някой у нас, говорейки за литература, да нарече Лев Толстой граф. Но тук не само в литературоведческа статия, а и в обикновен разговор събеседникът ви обикновено ще каже: лорд Байрон, сър Уолтър Скот. През първите месеци на престоя си в Лондон извърших непростим грях — нарекох писателя Чарлс Пърси Сноу мистър Сноу, вместо да прибавя полагащото се обръщение „лорд Сноу“.

Насаждайки в обществото желания от него морал, британският управляващ елит понякога проявява своеобразен инстинкт за класово самосъхранение. От една страна, правилата за поведение изискват да се спазват стриктно титлите и другите различия, но от друга страна, не е прието да се проявява открито високомерие към по-нискостоящите: каквито и да са истинските чувства, те трябва да се крият под безупречна учтивост.

Аристокрацията се движи в свой кръг. За лов на лисици и яребици, за ловене на сьомга или пъстърва се отива в отдалечени имения, така че външни лица не стават свидетели на тези традиционни аристократични развлечения. Надбягванията в Аскът са едно от малкото изключения, когато се смята за допустимо да демонстрираш принадлежността си към елита на обществото.

В условията на социален апартейд различните обществени слоеве би трябвало лесно да се разпознаят. В миналото за класовата принадлежност на човека е говорело преди всичко облеклото му. Днес на пръв поглед ти се струва, че дори Шерлок Холмс не би могъл отведнъж да разпознае кой е продавач в универсален магазин, кой е университетски професор, кой застрахователен агент и кой — банков директор. А по отношение на жените ще се обърка напълно, защото всички спазват моделите и козметичните съвети на едни и същи модни списания.

Макар външните признаци на класовите различия днес да са много по-малко забележими, отколкото през XIX век, англичаните почти безпогрешно определят социалната принадлежност на хората, с които за пръв път се срещат. Стремежът да класифицират по социалната скала новия си познайник изниква инстинктивно и се опира на усъвършенствуван комплект от белези и знания, натрупани още от детство. Външност, походка, начинът, по който се държиш, интонацията и белезите на речта — всичко играе роля.

За най-безспорен етикет на класата се смята езикът. Важна особеност на английското общество е отношението към изговора като указател за социалната принадлежност.

Изключителна роля в случая играе придобитото произношение. Не бива да го смесваме със стандартното, тоест с правилното. Стандартното произношение свидетелствува за културата на човека, за определено ниво на полученото образование. А придобитото произношение говори за принадлежност към избран кръг. Този особен изговор може да се придобие само в ранна възраст в публичните училища, а после окончателно да се шлифова в колежите в Оксфорд и Кеймбридж. Където и да е роден притежателят на „старата училищна вратовръзка“, неговата реч винаги носи белезите на югоизточния край на страната, където се намира по-голямата част от публичните училища и старите университети.

Но да притежаваш такъв изговор съвсем не означава, че говориш правилно, още по-малко, че излагаш мислите си точно и ясно. Колкото и парадоксално да изглежда, някои дефекти в речта и мъгливостта при изразяване са признаци за принадлежност към висшето общество. За ухото на лондонския сноб абсолютно правилната реч не е аристократична — могат да те вземат за актьор, за говорител в Би Би Си или току-виж за чужденец.

С една дума, говорът на човека и до днес остава за англичаните най-безпогрешният указател за социалната му принадлежност. „Пигмалион“ на Бърнард Шоу е посветен преди всичко на проблема за класовите различия и на своеобразната „езикова“ форма, в която те се проявяват в британското общество.

Защо у англичаните е толкова изострено чувството за обществена йерархия? Защо са тъй устойчиви у тях: съсловните различия и предразсъдъци? Защо социалният апартейд е проникнал така дълбоко в начина им на живот?

Не бива да се съмняваме, че тези черти се култивират съзнателно от ония, които държат в ръцете си кормилото на властта и са заинтересовани всеки да знае мястото си на обществената стълбица и строго да се придържа към него. Но като формират изгодни за себе си традиции и норми на поведение, властимащите апелират към някои конкретни особености в жизнената философия на англичаните и спекулират с тези национални черти за свои цели.

Британските управляващи кръгове например отдавна се стремят да наложат на народа изгодно за тях: тълкуване на понятия като свобода и равенство.

Щатните специалисти по обработване на съзнанието безсрамно жонглират с тези думи — страшни за угнетителите и свещени за угнетените. И трябва да се признае, че успехът им не е малък. В резултат на словесното им мошеничество англичаните понякога са склонни да разбират свободата преди всичко като свобода на избора или като свобода от регламентиране, а равенството преди всичко като равенство във възможностите или като равенство на хората пред законите.

Издаваните от Консервативната партия брошури със светлосини корици всякак се мъчат да внушат, че уж Британия стои пред избора свобода или социализъм. С помощта на такъв хитър трик торите водят борбата си против лейбъристите. Макар че сама по себе си тази дилема е явно фалшива и макар че програмата на лейбъристката партия съвсем няма предвид създаване на социалистически строй, дори политиката на национализация на възловите отрасли на промишлеността или каквото и да било държавно регулиране на икономиката се представя като антитеза на „свободата“.

Веднъж ми се удаде да подхвана разговор на тази тема с неколцина членове на Парламента. Пиехме чай на откритата тераса на Уестминстърския дворец, гледаща към Темза.

— Ние, англичаните, сме повече привързани към идеала за свобода, отколкото към идеала за равенство. За нас свобода означава преди всичко ненамеса в естествения ход на нещата — каза първият. — Би Би Си, ако си спомняте, изнесе веднъж цял цикъл предавания, чийто главен извод се свеждаше до думите: „Колкото повече равенство има, толкова по-малко е свободата.“

— Ненапразно казват — добави вторият депутат — че французинът не обича да има над себе си вишестоящи, той повдига към тях тревожен поглед, англичанинът пък обича да има по-нискостоящи от него, той поглежда надолу към тях с удовлетворение…

— Припомнете си думите на Хайнрих Хайне: немецът се отнася към свободата като към баба, французинът като към любовница, англичанинът като към законна съпруга — усмихна се третият.

Тълкувайки по безопасен за себе си начин понятието свобода, британският елит от миналия и днешния век упорито отхвърля два други лозунга на Великата френска революция: равенство и братство, въпреки че буржоазните политици в другите страни са предпочитали лицемерно да ги възхваляват.

На какви страни от жизнената философия на англичаните се опират ония, които им насаждат това изострено чувство за класова принадлежност и насърчават съсловните различия и предразсъдъци, с една дума, затвърдяват социалния апартейд?

Те залагат, трябва да се каже с известен успех, на самия подход към живота.

Англичаните инстинктивно отбягват каквато и да било регламентация, смятайки я за намеса в естествения ход на нещата. Като идеал на тяхната жизнена философия може да се посочи безпрепятственото развитие на индивидуалното. Те изхождат от това, че всички живи същества — хора, растения, животни — не само принадлежат към различни видове, но и вътре във всеки вид се отличават индивидуално едно от друго, в този смисъл природата не познава равенство. При това само при свободното, естественото развитие може най-пълно да се проявят чертите на индивидуалното своеобразие.

Такава е благодатната почва за схващането, че свободата от странична намеса и равенството във възможностите съвсем не изключват определено неравенство между живите същества, което се наблюдава в природата, и затова уж било естествено и за човешкото общество. По-лесно е да убедиш англичанин с такава жизнена философия, че не може всички хора да се поставят на една дъска, както е смешно да се поставят на равно хрътката с овчарското куче или конят за надбягване с товарния кон.

Английският елит гледа на себе си като на породиста класа, която под въздействието на факторите наследственост, традиция, възпитание е подготвена по-добре от другите да управлява страната, като специален сорт хора, предназначени да стоят зад кормилото на властта.

„Едни хора явно принадлежат към породата на ръководителите, други към породата на ръководените.“ Не бива да смятаме, че подобен възглед е отишъл в миналото заедно с епохата на кралица Виктория. Той съществува и до днес на Британските острови, и не само в тъмните кътчета на човешкото съзнание, а съвсем открито върху страниците на вестниците.

Именно за това схващане не престава да пише години наред в „Сънди Телеграф“ неговият водещ публицист Перегрин Уорстърн. „Безкласова Англия е невъзможна“ — гласи заглавието на един от неделните прегледи. Авторът спори със западногерманското списание „Шпигел“, според което за недъзите на Британия са виновни класовата й система и снобизмът на работодателите, които се отнасят към работниците като към същества от долна класа.

Перегрин Уорстърн се опитва да докаже обратното. Проблемите на съвременна Британия, твърди той, се пораждат не от недостатъчно равенство, а от излишък на равенство. Бедата е там, вайка се той, че социалното разделение между работодатели и работници, изразяващо се в различното образование, различното произношение, различното културно равнище, днес чувствително се е заличило. В миналите времена работодателят е бил не просто ръководител. Той е бил член на класата, на която било писано да дава разпореждания и чиито членове по външен вид, облекло и говор изглеждали различно от всички други. И работникът също така не бил просто работник. Той принадлежал към класата, която имала предназначението да изпълнява заповеди и чиито членове имали съответния външен вид, облекло и говор. Йерархията била полезна за авторитета на едните и дисциплината на другите. Хората знаели мястото си. Именно класовата система гарантирала всичко това.

Днес, въздиша Перегрин Уорстърн, нещата стоят иначе. Но не защото Британия твърде бавно се приближава до идеала за равенство, за което чужденците често я упрекват, а тъкмо обратното, защото движението към този идеал се оказа „твърде прибързано“.

Още по-праволинеен и откровен израз на тази мисъл е дала водачката на консерваторите Маргарет Тачър. Първопричината за всички беди на съвременна Британия тя вижда в „неспирната гонитба за равенство“. Същността на политическата философия на консерваторите тя е формулирала в своето любимо изречение: „Равенството във възможностите става безсмислено, ако то не предполага правото на неравенство.“

И тъй, социалните различия в Англия се оказаха по-устойчиви, социалният апартейд по-дълбок, отколкото в другите западноевропейски страни. Но британският елит успя в необходимия момент да избегне превръщането си в затворена наследствена каста и по този начин да остане жизнеспособен. С развитието на търговията и промишлеността влиянието на старата земеделска аристокрация като че ли би трябвало да намалее, но тя успя да го запази, като разтвори вратите за онези, които бяха готови да подкрепят с богатството и влиянието си позициите на титулуваната аристокрация срещу възможността да се смеси с нея. Но проникването в този кръг на избрани е възможно само при едно неотменимо условие — като се приемат утвърдените сред обществения елит традиции и норми на поведение. По такъв начин аристокрацията се е подмладявала с приток на прясна кръв и е останала наследствена каста само по белезите на начина си на живот.

Такъв метод за „укротяване на опърничавите“ британските управляващи кръгове прилагат отдавна и за неутрализиране на класовите си противници. Неизброими са случаите, когато ревностният рушител на устоите, яростният противник на капиталистическата система, изведнъж престава да бъде третиран като фанатик, а напротив, поемат го в горещите си прегръдки, обсипват го с почести, издигат го на пиедестал и в края на краищата го превръщат в безопасен и покорен член на ръководните среди.

Тълкувайки свободата като „свобода на избор“, а равенството като „равенство във възможностите“, британският елит успя да приспособи тези страшни за угнетителите понятия за нуждите на хищническата идеология на едрия капитал.

Най-отвратителното тук е просмуканата в плътта и кръвта на работниците буржоазна „почтеност“. Социалното разчленение на обществото на безброй, безусловно признати от всички градации, всяка от които имат своя собствена гордост, но в същото време е проникната от вродено чувство на почит пред „по-добрите“ и „висшестоящите“, е толкова старо и толкова устойчиво, че за буржоазията както в миналото не е трудно да примамва работниците.

Ф.‍ Енгелс. От писмата до Ф.‍ Зорге. 7 декември 1889 г.‍

Английското общество е разделено на преградки като ствола на бамбука. Всеки се стреми да се изкатери нагоре, да проникне в по-високо стоящата класа, а пък усилията на тази класа са насочени да му попречат да се издигне.

Стендал (Франция). „Спомени от еготизма“, 1821 г.‍

Английската висша класа умело е избягвала окопната война. Когато натискът отдолу е ставал прекалено силен, тя е предприемала тактическо оттегляне. Висшата класа е отстъпвала спорната територия доброволно, без кръвопролития и сълзи, но, разбира се, след като при оттеглянето е вземала със себе си всичко, имащо някаква стойност.

Освен това, като напускала бойното поле, висшата класа вземала заложници. За някои хора самата идея за съществуването на привилегирована класа, към която те не могат да принадлежат, е толкова непоносима и унизителна, че са готови с цената на всичко да сразят тази класа, макар тя да е съгласна на всякакви отстъпки. Към такива непреклонни същества, жадни за кръв, по-точно за синя кръв, се прилагат специални успокоителни средства. Когато, откъснали се напред и оставили зад себе си атакуващите тълпи, те плътно се доближавали до заветната крепост, пред тях изведнъж се отваряли вратите; и когато, треперейки от негодувание, спирали в двора на крепостта, те получавали до насита точно онова, което искали, синята кръв, кръвта на висшата класа.

Накрая такъв лидер, вмъкнал се пръв през вратата, помолвал да я затворят зад него, тъй като шумът на тълпата му пречел да чува какво говорят новите му приятели.

Дейвид Фрост и Антъни Джей (Англия). „На Англия — с любов“, 1967 г.‍

Пуританството е коренът на английското себелюбие, което свежда всичко до аз-а.

Според представите на пуританите всички ние не сме еднакво грешни пред бога. По някакви непонятни за нас причини той отделя някои хора. Следователно ние не сме равни пред бога. Избраниците той например благославя да победят на борсата или да получат някакви други блага. Но на земята и в обществото всички трябва да имат равни възможности, за да може всеки да докаже дали принадлежи към избраниците и за да не може земните предразсъдъци и ограничения да пречат на оня, който е избран от бога. Такава е основата на английската „свобода“, жестокият й индивидуализъм носи изгоди само на онзи, който се смята божи избраник. Такава е основата и на английското лицемерие. Теоретически всеки е свободен, всички имат еднакви права, но в реалната действителност от тях могат да се възползуват само избраните, само ония, които бог е наградил с благата на този свят.

Оскар Шмиц (Германия). „Страна без музика“, 1918 г.‍

Веднъж в Лондон се натъкнах на две неголеми сгради, всяка от които имаше по два входа. На едната сграда беше написано: „За джентълмени — един пенс; за мъже безплатно.“ А на другата: „За лейди — един пенс; за жени безплатно.“ Разглеждах тези надписи толкова дълго, че полицаят любезно се приближи до мен и ме попита тихо дали не съм забравила вкъщи чантата си и не би ли могъл да ми услужи с един пенс.

Но аз вече не бях в състояние да понеса толкова шокове един след друг и се разплаках — дали от благодарност към полицая, който от пръв поглед ме призна за лейди, или от умиление пред сдържаността и търпението на обикновените лондончани, които още не бяха изгорили до основи тези постройки с оскърбителните надписи, или може би защото Англия се показваше толкова демократична, че не беше се побояла да обяви публично разликата между джентълмени и мъже, между лейди и жени, като ги бе оценила всичко на всичко за един пенс.

Одет Кюн (Франция). „Аз откривам англичаните“, 1934 г.‍