Всеволод Овчинников
Корените на дъба (22) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Изключение от правилата

Мирис на сено и на водорасли. Мучене на крави я крясъци на чайки. Тесни, криволичещи, необичайно пусти пътища. Вместо замърсяващите въздуха камиони — само талиги с бидони за мляко и стада добитък. И всеки срещнат приветливо ти маха с каскета си. Чувствуваш, че в тези места е радостно събитие да се срещне човек.

Западният край на Европа се среща тук с Атлантика. Това е Ирландия. След Англия тук се чувствуваш в съвсем друг свят, тук дори и времето тече иначе. За разлика от умереността и подредеността на английската природа, тук всичко наоколо е извън мярката и в същото време е запазило в себе си някаква предисторическа първичност.

Ако не се смятат морето и небето, в портрета на Ирландия преобладават два цвята: свежата трева и голия камък. Дори оградите от сив камък, разделящи пасбищата по склоновете изглеждат така неподправено древни, като развалини на средновековни крепости и стражеви кули.

Ирландската природа удивлява с това, че и до днес изглежда така недокосната и необитаема, както в онези далечни времена, когато последователите на свети Патрик строили манастири и издигали по хълмовете каменни келтски кръстове.

В тази обезлюденост, както и в това, че само в отделни селища по Атлантическото крайбрежие е запазил корените си местният език, се отразява трагичната съдба на ирландския народ.

Ирландия била не само близък съсед на Англия, но и сериозен съперник. В навечерието на промишлената революция, когато населението на Великобритания било 13 милиона, в Ирландия то наближавало 10 милиона.

На човек просто не му се побира в главата, как само за два века това съотношение е могло така поразително да се промени — 56 милиона в Съединеното кралство и само 3 милиона в Ирландската република. Дори ако прибавим към него 1,5 милиона жители на Северна Ирландия, ще се получи, че ако населението на Великобритания се е увеличило четири пъти, на Зеления остров за същото време то е намаляло повече от два пъти. Може би само населението на Конго е понесло толкова тежки щети от колониалното робство, отбелязва прогресивната публицистка Бетя Синклер. Ако не е била драконовската политика на заробване, населението на Ирландия по нейните думи би било днес 34 милиона души, а може би и повече, като се има предвид високата раждаемост в тази страна.

За пътуването си из Зеления остров избрах същия маршрут, за който разказва Енгелс в писмото си до Маркс от 1856 година:

„Нашето пътешествие из Ирландия започна от Дъблин, откъдето тръгнахме за Холуей, намиращ се на западното крайбрежие, след това отидохме двайсет мили на север във вътрешността на страната, после в Лимерик, после надолу по Шанон в Тарберт, Трейли, Киларни и обратно в Дъблин. Общо в цялата страна пропътувахме около 450–500 английски мили и по този начин видяхме около две трети от цялата страна… Ирландия може да се смята за първата английска колония, и то колония, която поради близостта си до метрополията още се управлява по съвсем стария метод, и още тук се вижда, че тъй наречената свобода на английските граждани се гради върху потискането на колониите.“

Цялата история на англо-ирландските отношения потвърждава тези думи на Енгелс. За отбелязване е, че началото на отвъдморските завоевания на бъдещата Британска империя било поставено точно по времето, когато ватиканският престол се заемал от първия и единствен през цялата история папа англичанин Адриан IV. Именно с негова благословия Хенрих II Плантагенет въоръжил в 1171 година 400 кораба и нахлул на Зеления остров.

Папата не виждал грях в това, че мечовете на рицарите кръстоносци сразявали християни. В Западна Европа само ирландската католическа църква била по това време независима от Рим. Тъй че не било трудно да се намери повод за пускане на кръв.

По нареждане на Адриан IV и Хенрих II богословът Хиралдус Камбренсис изкалъпил „История на завоюването на Ирландия“. Той представя населението й като диваци и езичници, които само се преструват на християни, като коварни и невежи хора, необуздани и суеверни. Това съчинение, станало през последните векове нещо като индулгенция за палачите на Ирландия, създало стереотип от предубеждения, които са нужни на колонизаторите, за да оправдаят действията си. Стереотипът се оказал универсален. Той еднакво добре служел и на завоевателите католици, позоваващи се на волята на папата, и на ония войнствуващи протестанти, които във всяко изказване против английското иго виждат „дългата ръка на Рим“.

С превръщането на Ирландия в първа британска колония стереотипът от предубеждения по отношение ирландците става зародишът на имперската идеология. Именно оттук има началото си представата за колониалните народи като същества от друг сорт; именно от този стереотип впоследствие изниква идеята, че „десетте заповеди не важат на изток от Суец“.

В наши дни лондонските либерали с погнуса се разграничават от южноафриканските расисти. А всъщност именно системата на апартейд е било най-често прилаганото оръжие на завоевателите още през първите векове на господството им в Ирландия. Лентата на източното крайбрежие с граница Дъблин и днес забележимо се различава от останалите части на острова, напомняща с целия си облик английско графство. Тази и до днес зрима географска граница съвпада с веригата от крепости и стражеви кули, които първите английски заселници започнали да издигат за защита още по времето на Хенрих II. С тази ограда (пейл — оградено пространство) се очертавала забранената за ирландците зона. „Отвъд оградата“ ирландците можели само да работят, но не и да живеят. Те нямали право да говорят на родния си език и да носят националния си костюм. Най-строго се забранявали смесени бракове между ирландци и англичани. Тъй нареченият „Статут на Килкени“ узаконил юридически апартейда във всичките му типични форми. „Всички английски подлости водят началото си от ирландския Пейл.“ — пише Енгелс на Маркс в 1869 година.

Именно на ирландска земя аграрният термин „плантация“ за пръв път придобива нов, социално-икономически смисъл, като става символ на колониално робство. След неуспеха на едно от поредните въстания по времето на Елизабет I земите на североизточното графство били провъзгласени за собственост на британската корона и продадени на англо-шотландските колониалисти.

Масовото прогонване на коренното население от най-плодородните земи на Североизтока, започнало в името на британската корона, с още по-голяма жестокост било продължено от противника на монархията — Кромуел. Неговата политика спрямо ирландците се свеждала до думите „При дяволите в пъкъла или в Конът!“ Тази западна провинция с безплодни каменисти хълмове, обърнати към Атлантика, трябвало да стане за изгнаниците или гето на глад, или канал за още по-далече — за чужбина.

Заселването на англичани и шотландци на ирландска земя ставало точно по същите методи, по които се създавали първите тютюневи и памучни плантации в Америка. В Лондон не обичат да си спомнят, че английските търговци на роби (чиито печалби до голяма степен помогнали на Британия да стане владетелка на моретата и работилница на света) започнали да доставят жива стока на плантаторите в Новия свят не от Африка, а от Ирландия.

Оттук били откарани в Западна Индия повече от 100 хиляди мъже, жени и деца. Този факт символично изразява крайната цел на британската политика в Ирландия — да пороби завоювания остров, да превърне жителите му в роби.

Секирата на прословутите „наказателни закони“ подсякла корените на ирландската икономика, разорила земеделците, скотовъдците, занаятчиите и търговците. Ирландските селяни били лишени не само от земя, но въобще от правото да купуват земя и дори да я вземат под аренда за по-продължителен срок. Не знаейки кога ще ги изгонят от участъка, те губели интерес към повишаване на плодородието. На ирландските занаятчии се забранявало да имат повече от двама калфи и имуществото им да се предава по наследство.

Тази същата Англия, която е прието да се смята за вечния поборник за свобода на мореплаването, безцеремонно откъснала Ирландия от икономическите й връзки с външния свят. Независимо от наличието на много удобни пристанища за търгуване с Европа Америка, прекият стокообмен със задграничните страни и особено износът на ирландска вълна за континента били забранени заради интересите на английските търговци.

Тази същата Англия, която се гордеела с ненакърнимостта на гражданските свободи, с търпимост към иначе мислещите, не позволявала на жителите на завоювания остров да говорят ирландски език, да учат децата си на родния език. За главата на тайно обучаващ учител през XVII век се заплащало възнаграждение като за убит вълк.

„Наказателните закони“ имали за цел да обезкървят страната, да лишат коренното население не само от политически права, но и от достъп към знания и към каквато и да било професионална кариера. Чак до времето на „еманципацията“ на католиците през XIX век ирландецът не можел да стане нито учител, нито лекар нито юрист, нито чиновник. Оставало му само да бъде временен арендатор на късче земя, дребен занаятчия или… емигрант в чужбина.

Емиграцията станала за векове кървящата рана на Ирландия. Истински масов характер тя придобива по време на големия глад от 1845–1847 година. След като от Новия свят на Британските острови били внесени картофите, те станали единственото спасение на много челядните ирландски селяни. Нито овесът, нито ечемикът можели да изхранят дребните арендатори, прогонени от плодородните земи на предните към каменистите хълмове в западната част на острова. Затова лошата картофена реколта, сполетяла Ирландия три години подред, станала наистина национална трагедия. Като последица от бедствията населението на острова намаляло наполовина, от 8 на 4 милиона души. В същото време, въпреки че цели селища умирали от глад, износът на зърно и добитък за Англия не спирал — земевладелците искали полагащата им се рента. Потокът на бежанци отвъд океана достигнал четвърт милион души на година, макар че смъртта от изтощение и епидемии покосявала хиляди хора още в корабите, които били наречени „плаващи ковчези“.

Последиците от големия глад са оставили следи и до днес. Ирландия е единствената страна в Европа, чието население от XIX век насам не се е увеличило, а е намаляло. До големия глад по-голямата част от населението на острова говорело на ирландски. Въпреки репресиите на колонизаторите родната реч си оставала за тях средство за устно общуване. Към 1900 година броят на говорещите ирландски език намалял на 600 хиляди, а днес представлява по-малко от една трета от тази цифра.

Езикът, задушен от поробителите, не се възражда и след като ирландците получават независимост. Макар че преподаването му е въведено в училищата, разговорно го ползуват само в отделни селища покрай Атлантическото крайбрежие, главно в провинция Конът, която по волята на Кромуел трябвало да стане зона на сегрегация, ирландско гето.

Тъкмо тази западна част на острова най-силно е обезкървена от емигрирането, между многото други белези от трагичното минало тя и до днес си остава за ирландците най-болезнената незарастваща рана.

Именно за този опустошен край разказва Енгелс в писмото до Маркс, което цитирахме по-горе: „Характерни за страната са развалините — най-старите са от V и VI век, най-новите от XIX век, с всичките им преходни степени. Най-старите са изключително църкви; от 1100 г.‍ — църкви и замъци, от 1800 г.‍ — селски къщи.“

В целия запад и особено в окръг Холуей страната е покрита с тези разрушения от селски къщи, напуснати в по-голямата си част едва в 1846 година. Никога не съм мислил, че гладът може да бъде тъй реално осезаем. Опустели са цели села…

Когато минавате по маршрута на Енгелс повече от едно столетие по-късно, на всяка крачка се убеждавате, че сивите камъни от развалините, както преди, остават пак така характерна черта от портрета на Ирландия, както и зелените й ливади. Тази обезлюденост ви навява нещо зловещо, сякаш вървите в стари селски гробища или по бойно поле. Тук-таме сред глоговите храсти и избуялата трева се показват каменни зидове от изоставени човешки гнезда. Отдавна са изгнили и сламата по покривите, и гредите. Но правоъгълниците на стените като преди се издигат над зеленината, сякаш паметници на изчезналите обитатели… „Десетина разрушени къщи, десетина заключени домове, 5–6 кръчми — ето какво представлява ирландското село“ — казва с горчива ирония народът.

„Англия векове наред е държала в робство Ирландия, докарвала е ирландските селяни до нечуваните мъки на глада и измирането от глад, прогонвала ги от земята им, принуждавала ги е по стотици хиляди и милиони да напущат родината и да се изселват в Америка… Ирландия умирала и оставала неразвита, полудива, чисто земеделска страна, страна на бедни селяни: арендатори“ — писа Ленин в статията „Английските либерали и Ирландия“.

Препрочитам тези редове тук, пред обезлюдените простори на Холуей и се удивлявам на тяхната изчерпателност.

Историята на завоюването и поробването на Ирландия безогледно помита либералните идеали, с които добронамерена Англия е свикнала да се гордее като със свой принос за цивилизацията. За да се намери оправдание за тази въпиеща несъвместимост, ето вече осем века се използува онзи същият стереотип от предубеждения спрямо ирландците, който бил създаден още по времето на Хенрих II Плантагенет.

В читалнята на Британския музей можете да намерите списания и подвързани течения от вестници, ползувани вероятно от Маркс, Енгелс и Ленин, които много са се занимавали с ирландския въпрос. Ако се вярва на тези вестникарски статии, ирландците са не само единствените виновници за бедността си, но и не страдат от нея.

„Живели в нищета поколения наред, ирландците са станали до голяма степен нечувствителни към нея.“ — твърди „Таймс“ от 8 декември 1843 година. Дори през годините на големия глад в лондонските салони не вярвали, че стотици хиляди семейства наистина са застрашени от гладна смърт — твърде много било говорено, че ирландците са бедни, защото са мързеливи.

На законопослушния обикновен англичанин ден след ден внушавали, че на ирландците органически е присъща склонност към насилие, че уж всеки ирландец е потенциален правонарушител. А присъщото на ирландците презрение към законите е наследено от вековното колониално иго, когато законите олицетворявали за тях тиранията.

„Ирландците ненавиждат нашия процъфтяващ остров. Те ненавиждат нашия ред, нашата цивилизованост, нашата предприемчивост, нашата свобода, нашата религия. Този див, безразсъден, непонятен, празен и суеверен народ не може да изпитва симпатии към английския характер“ — е писал в „Таймс“ от 18 април 1836 година, бъдещият английски министър-председател Бенджамин Дизраели.

Разбира се, в Лондон, включително и в Камарата на общините, винаги са се намирали хора, които виждали истинските причини за нещастията на Ирландия под британско иго и говорели открито за това. Но самотните им гласове не са могли да повлияят на политиката, нито дори на предубеденото обществено мнение.

За ирландците се ковели все нови и нови вериги. Но първата британска колония винаги си оставала размирен остров, чийто народ така и не могъл да бъде покорен напълно.

Всичко, което излиза вън от рамките на конституцията изглежда на англичаните неправомерно. Пълномощията, които законите ни дават, обикновено са били достатъчни, за да се справим с която и да било извънредна ситуация. И може би ще бъде жестоко и несправедливо да препоръчваме в отношенията с ирландците онова, което бихме сметнали неприемливо за самите нас. Но нека се ръководим от обстоятелствата. Щом престъпленията не са на англичани и щом английските средства за пресичането им не помагат, защо да не приложим други, неанглийски средства там, където не успяваме да контролираме насилието?

Вестник „Таймс“ (Англия), 2 декември 1846 г.‍

Ние държим ирландците в мрак и невежество, а после се учудваме как могат да са толкова суеверни; обричаме ги на бедност и несгоди, а после се чудим откъде идва склонността им към смутове и безредици; връзваме им ръцете и ги лишаваме от възможността да предприемат някаква дейност, а после се чудим защо са мързеливи и празноскитащи.

Томас Камбъл (Англия). „Философски изследвания на Южна Ирландия“, 1778 г.‍

Пристигам от Ирландия, милорди,

за да ви съобщя: метежниците са въстанали

и са вдигнали оръжие срещу англичаните.

Тези думи произнася пратеникът в трагедията на Шекспир „Хенрих VI“.

Едва ли в цялото творчество на английския драматург ще се намери реплика, която толкова често да е придобивала злободневно политическо звучене от английските театрални подиуми. Националноосвободителната борба е приемала една или друга форма, но никога не е стихвала.

Ирландия е нагледен пример за урок по преподаване на империалистическата политика „разделяй и владей“. Когато под ударите на националноосвободителната борба английското господство се разклатило, в 1921 година Лондон разделил Ирландия, правейки сметка потомците на англо-шотландските преселници, представляващи на острова малцинство, да се окажат болшинство в откъснатата от него част.

В резултат на разделянето около три милиона души станали граждани на независимата Ирландска република, а 1,5 милиона останали поданици на Съединеното кралство. Тази вероломна маневра не само разцепила страната на две, но станала причина за изостряне на враждата между общините в северната й част.

„Северна Ирландия наброява около милион и половина жители. По-голямата част от тях са потомци на англо-шотландските колониалисти, заселили се там в началото на XVII век. Те по традиция са юнионисти, тоест привърженици на запазването унията с Великобритания. По правило те принадлежат към протестантската религия. Малцинството, около половин милион, са ирландци по произход, католици по вероизповедание и най-често републиканци по политически възгледи, тоест в една или друга степен привърженици на присъединяването към Ирландската република.“

Колко много неща не са доизказани в тази официална историческа справка! Именно за да осигурят за протестантската община двойно числено превъзходство, под властта на британската корона била оставена не цялата североизточна провинция Олстър, а само шест нейни графства от деветте. На брега на Темза се страхували, че ако изцяло откъснат Ълстър, числеността на двете общини може след време да се изравни, поради многодетността на ирландските семейства.

При разговор често наричат Северна Ирландия Ълстър, макар че това е неточно и географски, и политически. С понятието Ълстър ще си послужи по-скоро юнионистът, докато републиканецът ще предпочете да каже „шестте графства“, давайки по този начин да се разбере, че не признава разделянето на Ирландия.

Когато на лондонския политик се наложи да разтълкува сложността на северноирландския проблем пред чуждестранен журналист, той поучително вдига пръст:

Преди всичко не бива да се забравя, че Ълстър не е Родезия, където правата на болшинството са били узурпирани от малцинството. Щом протестантите в Северна Ирландия са повече от католиците, на тях се полага да държат кормилото на властта. Друга работа е, ако те в нещо са злоупотребили с болшинството си. За това трябва да отговаря Белфаст, а не Лондон. Нашата цел е да прекратим кръвопролитията, да постигнем справедливо разпределение на властта между общините. Затова именно в Ълстър има британски войски…

Тъжни скелети на разрушени къщи, които отдавна вече не се ремонтират. Заковани витрини. Бетонни стълбове преграждат пътищата. Като в зает от противника град се движат патрули парашутисти. Едни дебнат покрай стените със заредени автомати. Други ги прикриват от защитени места и правят къси прибежки. А посред улицата, сякаш не ги забелязват, жени с пазарски чанти са се спрели на приказка, носят се шумни детски тайфи. Такъв се представя пред очите ви Белфаст. Сякаш някой кинооператор е заснел на една и съща лента и фронта, и тила. На завоя на улицата избухва взрив, понасят се санитарните коли: По установения ред димящите развалини са оградени с оранжева лента. И животът тръгва отново. Живот на границата със смъртта.

Къде е началото и къде е краят на тази необявена война? Не е възможно религиозният фанатизъм до такава степен да разпалва враждата между общините, не е възможно в наши дни католици и протестанти да стрелят един в друг само заради спора им за кръстния знак или кого да приемат за глава на църквата — римския пипа или английската кралица?

Обгорелите тухлени стени на Белфаст целите са изписани с лозунги на враждуващите терористически групи. Протестантите заплашват със смърт католиците, католиците — протестантите. Затова като целебен балсам върху стара рана действуват позивите, които пъстреят тук-там: „Граждански права, а не гражданска война!“ Това е гласът на Асоциацията за борба за граждански права в Северна Ирландия.

В позивите се казва: „Ние осъждаме насилието на полувоенните организации на двете общини и насилието на британските сили за безопасност, защото смятаме, че най-важното от всички граждански права е правото на живот.“

Днешният етап от трагичните събития в Северна Ирландия започна на 5 октомври 1968 година, когато кралската полиция на Ълстър жестоко се разправи с мирното шествие в Дери. А какво искаха участниците в тази първа масова изява на борците за граждански права?

Местните избори да се проведат по принципа един човек — един глас.

Да се сложи край на машинациите при разделянето на избирателните окръзи.

Да се приемат закони срещу дискриминацията при приемане на работа и разпределяне на жилищата.

Да се отмени законът от 1922 година за извънредните пълномощия и да се разпусне военизираната полиция — „специалните сили-Б“.

Въздишайки по злочестата съдба на Северна Ирландия, английският либерал няма да пропусне да се повайка, че движението за граждански права само било наляло масло в огъня, предизвикало било този порочен кръг на насилието, който никой не може да разкъса. Не е ли уместно да се замислим — а какво е породило движението за граждански права на територия, която от 1921 година се смята за съставна част на Съединеното кралство?

Лондонските политици обичат да застават в позата на противници на насилието и произвола, на радетели за свобода и справедливост в целия свят. А как не са забелязали, че стотици хиляди техни съотечественици са подложени на дискриминация, че са ощетени гражданските им права? Как е могло на територията на страна, която с готовност представя себе си за образец на демокрацията, да възникне искането — „Един човек — един глас“?

Да, под сянката на британската корона, в автономната провинция Северна Ирландия до втората половина на XX век просъществува имущественият ценз, който лишаваше от участие в гласуване една четвърт от избирателите (в по-голямата си част католици), като се даваха по няколко гласа на едрите собственици на недвижими имоти и капитали (по правило протестанти).

Дори в онези градове и графства, където преобладава католическо население, в местните органи на властта то често се оказва малцинство. Красноречив пример за това е град Дери, който е разделен на избирателни окръзи по такъв начин, че 20 хиляди католици могат да прокарат в градския съвет само 8 депутати, а 10 хиляди протестанти — 16.

През цялата история на съществуване на автономната провинция половинмилионната католическа (тоест ирландска) община ни веднъж не е била представена в местните органи на властта пропорционално на частта й в един и половина милионното население на Северна Ирландия.

Самовъзхваляващата се английска демокрация никога не се е разпростирала над Ирландия — вито до, нито след разделянето й. Мълчаливо се приемало, че в Ълстър няма нужда да си създават труд с показните атрибути на парламентаризма, с външната видимост на свободната борба на политическите сили, че за разправа с иначе мислещите там подхождат по-примитивни средства.

От времето на разделянето на Ирландия управлението на Севера винаги се е опирало на репресивни закони. През август 1969 година започнаха интерниранията, тоест произволни арести и вкарване в затвор и концлагер без съд. Но тези мерки не само още повече нажежиха обстановката, но предизвикаха и международен скандал. На съдебния процес в Страсбург Великобритания беше призната за виновна в нарушаване на Европейската конвенция за правата на човека, забраняваща мъченията, нечовешкото и унизително отношение към затворниците.

Ълстърският цирей се откри пред очите на световната общественост с цялата си непривлекателност. Той напомни, че под носа на радетелите за свобода на бреговете на Темза, не някъде другаде, а в Съединеното кралство повече от половин век съществува колониален режим с присъщите му методи на потискане.

Но британската общественост е разтревожена и от друго — Северна Ирландия става опитно поле за изпробване на нови средства и методи за репресии, за да бъдат прилагани после в цялата страна.

С виеща полицейска сирена и със сини светлини по улиците на Белфаст профучава военен бронетранспортьор. Символичен щрих в портрета на Северна Ирландия! Британската армия не само набира тук нов опит. Тя усвоява новата си роля или по-точно казано, старата роля при нови условия.

Намесата на военните в гражданските работи отдавна е била разпространена практика в колониите. Но именно в Северна Ирландия британската армия за пръв път пое функциите на жандарм в условията на европейска страна, на територията на Съединеното кралство.

Лондонската телевизия излъчи веднъж репортаж за занятията във военната академия Сандхърст, посветени на използуването на войските „за поддържане на вътрешната безопасност“. На учебното поле беше направен макет на град, в който са настъпили безредици. Тълпа бунтовници, чиято роля се изпълняваше от курсанти, хвърляха камъни и строяха барикади.

Но никакво възпроизвеждане не може да се сравни с реалната действителност на такъв полигон, какъвто е Северна Ирландия, където новите средства и методи за потушаване „нелегалната и въстаническа дейност“ могат да се изработват в истинска бойна обстановка, по същество в условията на гражданска война.

Някога в армиите на някои държави се държеше на маневрите да се дава по един боен патрон на хиляда халосни, за да бъдат накарани войниците да се отнасят сериозно към ученията. В „автономната провинция“ това не се налага. Звуковите ефекти тук са по-малко, отколкото на маневрите. Затова пък всеки изстрел или взрив е предназначен да носи смърт. Неслучайно всички бойни части минават „школата на Ълстър“.

Успоредно с това се разработват нови видове военна техника, предназначена специално за различните стадии на борба против „нелегалната и въстаническа дейност“. Именно в Северна Ирландия са изпитани при бойни условия повече от триста технически нововъведения в постоянно обогатяващия се арсенал за репресии.

Накрая, освен ролята на полигон за обучаване на войски и изпитване на наказателна техника Северна Ирландия служи и за лаборатория за репресивни закони. Под предлог за борба с тероризма армията, полицията и съдилищата са създали цял комплекс от сурови репресивни мерки, които дават на управляващите кръгове нови възможности за потискане на политическата опозиция. „Законът за предотвратяване на тероризма“, който действува на цялата територия на Съединеното кралство, разрешава да се държи седем дни под арест всеки заподозрян.

Именно в Северна Ирландия е сложено началото на нови методи за съдебно разследване — на закрити заседания, без съдебни заседатели, без изслушване на свидетелите по обвинението в присъствие на подсъдимия.

Преди повече от век, в 1870 година, Маркс в едно от писмата си предупреждава, че ирландският конфликт дава на британското правителство повод да държи армия, която при необходимост може да бъде използувана против английските работници, след като е минала военна подготовка в Ирландия.

Тези пророчески думи са съзвучни с тревогите на демократичната общественост днес, която се страхува, че днешният ден на Белфаст може да бъде утрешният на Бирмингам; че жандармските функции на армията в северноирландската столица ще се окажат репетиция за наказателни операции в общобритански мащаб.

Та нали именно стереотипът от предубеждения спрямо ирландците роди имперската идеология, схващането, че спрямо народите от колониите не могат да се прилагат общоприетите морални норми. Не бива да се учудваме, че принципите на джентълменско поведение, външни атрибути на либерализъм, престават да действуват и по отношение на британските трудещи се винаги, когато се окаже застрашено класовото господство на управниците им.

Понякога ви се струва, че любимо занимание на англичаните е да виждат сламката в чуждото око, без да забелязват гредата в своето. Те са изпълнени с твърде добродетелното негодувание по повод на това, че в Америка продължава да съществува робството (макар че тъкмо те са го насадили там), и в същото време им е съвсем лесно да не забелязват робството на стотици милиони индийци. Те четат на другите нравоучения за добродетелите и за дълга на миролюбието, но без колебание пускат от синджира военните си кучета, където се появят някакви спънки за техните сукна и басми.

Уилям Уер (САЩ). „Скици на европейските столици“, 1851 г.‍

Британците искрено осъждат робството в другите части на света, но остават слепи за съществуването му в собствения им заден двор. Страданията на алжирските фелахи, на полските ратаи или на жертвите от еврейските погроми в Русия са будили съчувствие у британците, но те са оставали сравнително равнодушни към стоновете на ирландците. Революциите в Гърция, Полша, Унгария, Италия са получавали тяхната поддръжка и са разпалвали въображението им, но въстанията на ирландците са предизвиквали само неразбиране и гняв.

Ричард Лъбоу (САЩ). „Бяла Британия и черна Ирландия“, 1976 г.‍

Да пишеш книга за Англия и англичаните, без да посветиш глава за Ирландия, значи да пропуснеш цял етап в английската социална и политическа история, който хвърля обилна светлина върху английския характер.

Пълна невъзприемчивост, пълна слепота за всички други качества, освен за собствените, студена неотстъпчивост и пълна неспособност да промениш методите си или да се приспособиш към друг темперамент — всичко това се хвърля в очи при отношенията между Англия и Ирландия.

Най-учудващото в англо-ирландските отношения е, че англичаните ги възприемат като нещо естествено. Нима ние не сме най-богобоязливият, най-справедливият, най-християнският народ? — питат се те. А щом е така, възможно ли е ние да убиваме, да грабим, да обричаме на глад и изгнание нашия брат ирландец?

Явно нищо не може да прикрие чертите на британския характер, проявяващ се в отношенията с Ирландия: преклонение пред успеха и господството и студено безразличие към всичко, което представлява пречка за постигането им.

Прайс Колиър (САЩ). „Англия и англичаните от американска гледна точка“, 1912 г.‍