Всеволод Овчинников
Корените на дъба (10) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Старата ученическа вратовръзка

„Битката при Ватерло беше спечелена на спортните игрища на «Итън»…“

Англичаните обичат да повтарят тази фраза, казана някога от Уелингтънския херцог. Най-уважаваният от съотечествениците си пълководец е изтъкнал с нея ролята на закритите частни училища за формирането на елита на обществото. Предназначението на такова училище е да възпитава джентълмени, а задачата на джентълмена е да оглави и поведе след себе си хората в час на големи изпитания. Така е прието да се тълкува крилатата фраза на „железния херцог“.

„Итън“ е между най-привилегированите „публични училища“. Самото му название може да заблуди със своята парадоксалност. В Англия „публичен дом“ означава чисто и просто кръчма, а „публично училище“ не е нищо друго, освен частно училище.

Публичните училища в Англия съществуват още от средните векове. Те са давали класическо образование, необходимо за обществена кариера, за каквато в онова време се е смятала дейността на църковния служител или на държавния чиновник.

Днес в Англия се наброяват 260 публични училища. Сред тридесет и осемте хиляди друг вид училища това е като че ли капка в морето. В тях учат само около 4 процента от общия брой на учениците. И въпреки това влиянието на публичните училища е извънредно голямо не само върху системата на образованието, но и върху обществено-политическия живот и дори върху националния характер.

В днешния си вид публичните училища са създадени преди сто и петдесет години, от времето на нововъведенията на доктор Томас Арнолд, който става ръководител на публичното училище в Ръгби през 1827 година. Тези реформи отразявали новите потребности, родени от разширяването на империята. Военната и гражданската администрация в отвъдморските владения имали нужда от хора, които освен традиционното класическо образование да притежават и определени черти на характера.

Ако в училищата през средновековието тежестта падала върху усъвършенствуването на духа и важен лост за това е била религията. Томас Арнолд поставял начело формирането на характера, за което използувал такъв нов лост, като спорта.

„На първо място са моралните принципи, на второ — джентълменското поведение и накрая, на трето място са умствените способности.“ В такава оригинална подредба изброява той възпитателните цели на публичното училище.

От времето на реформата на Томас Арнолд спортните игри на свеж въздух станали важна съставна част на учебните програми. При това спортът се практикува не само за физическа закалка, но преди всичко като средство за възпитаване на определени черти на характера. На мястото на индивидуалните видове спорт, като гимнастиката или леката атлетика, в публичните училища са разпространени най-много спортните игри, тоест състезанията между съревноваващи се отбори.

Създателите на публичните училища смятат такова съревнование за ефикасно средство за възпитаване на „отборен дух“, а чрез него — кастова затвореност и в крайна сметка — класова вярност. То приучва към дисциплина и умение да се ръководи, тоест на изкуството така да разположиш хората, че да използуваш силните страни на всекиго за интересите на отбора и обратно — да направиш слабите места неуязвими за противника. Добрият играч в състава на училищния отбор придобива, според последователите на Арнолд, качества на ръководител, които ще му послужат във всяко поприще.

Като произвеждали за нуждите на империята управляващ елит, публичните училища променили средновековния рицарски кодекс на честта, превръщайки спортната етика, понятието „честна игра“ в най-важен нравствен принцип, в мерило за порядъчност.

Докато в училището от средновековието за основа на възпитанието се смятали латинският и пръчките, Томас Арнолд прибавя, първо, трети лост — спорта, и второ, дава пръчката в ръцете на по-големите ученици. Вече споменахме за това, как съревнованието между отборите допълнило изучаването на класиците. А второ важно нововъведение била системата на старшинството, тоест вътрешната съподчиненост между възпитаниците, която дава на учениците от горните класове значителна власт над по-малките.

За да проникне тази съподчиненост по-дълбоко в живота на публичното училище, то организационно се дели не хоризонтално, а вертикално, тоест не на класове, а на домове. Всеки дом обединява възпитаници от всички класове, които остават в него през целия период на обучението, от първия до последния ден.

Именно с помощта на учениците от по-големите класове публичното училище предава на новия ученик първия и най-суров урок: че трябва безпрекословно да се подчинява всекиму, който по принципа на училищната съподчиненост стои, макар едно стъпало по-високо от него. Трудно е да си представим огромното и безмилостно въздействие, което като притискането на валцовъчни валяци се упражнява върху характера на юношата. Безмилостно се потиска всичко, което не отговаря на общоприетите схващания. С неписаните си закони и порядки английското публично училище много прилича на семинария. Идеята за съподчиненост се внушава на новите ученици не с нравоучения, а с унизителни порядки, редом, с които съществуват официално приетите телесни наказания.

Да, в тази страна, където толкова обичат да говорят, че човешкото достойнство трябва да се уважава, телесните наказания за учениците съвсем не са отишли в миналото заедно със средновековните училища или времето на Дикенс. Боят с пръчки си остава тук узаконено средство, с което възпитаникът първо се приучва да се подчинява безропотно, а по-късно, когато той сам отиде в горните курсове, го приучва да заповядва.

Шестият, тоест последният клас, в който юношите учат обикновено две години, е нещо като подофицерски гръбнак на училището. Тези ученици отговарят за реда в класа, на игрищата, в спалните. Те имат право да прилагат спрямо по-малките ученици дисциплинарни наказания и поощрения.

Ролята на директора (той се назначава от съвета на настойниците, тоест независим е от органите на народното образование) се проявява в това, че той избира преподаватели и определя съдържанието на учебната програма по своя преценка, а също и в това, че формира от ученика онзи човешки модел, който трябва да представлява лицето на училището.

Възпитателната система, установена в публичните училища, изисква юношата да бъде изолиран не само от семейството, но изобщо от външния свят. Смята се, че само съвместният живот между стените на интерната може да помогне за близкото, дълбоко взаимно опознаване, че само така ефикасно се насаждат качества и на подчинени, и на ръководители. Този затворен свят оставя върху младежите такъв силен отпечатък, че сред зрелостниците на някои училища може да се разпознаят определени човешки типове.

Корпоративният бит и заниманията със спорт имат и допълнителна задача — те в еднаква степен се приемат като средство за закаляване. Смята се, че спартанските условия на живот, включително студът и гладът, възпитават силен дух, издръжливост, самообладание и други ценни черти на характера. Колкото по-реномирано и следователно по-скъпо е училището, толкова по-сурови са условията за възпитаниците.

Девиз на много публични училища биха могли да станат думите: „Колкото по-лоша е храната, толкова по-добро е възпитанието.“ Класни стаи с парно отопление е нововъведение, което много по-често може да се срещне в някое общообразователно училище в отдалечено място. Спалните в публичните училища, които обикновено са настанени в стари готически сгради, никога не се отопляват, както и съблекалните при спортните зали. В публичното училище „Гордънстаун“ в Северна Шотландия, където са се учили съпругът на кралицата Единбургският херцог и престолонаследникът Уелският принц, възпитаниците ходят по къси панталони и вземат студен душ дори през зимата, когато навън е паднал сняг. Прозорците на спалните през цялата година се държат отворени и не се разрешава покриването с повече от две тънки одеяла.

У англичаните съществува изразът „старата училищна вратовръзка“, с която са свикнали да свързват другото разпространено словосъчетание — „мрежа от стари другари“. Корпоративните вратовръзки изпълняват в Британия същата роля, каквато в Япония отдавна играят родовите емблеми върху черните парадни кимона. Те са средство за социална класификация.

Съществуват вратовръзки на научни дружества, на спортни клубове, на гвардейски полкове. Но най-престижна се смята вратовръзката на публичното училище. Според понятията на лондончани тя позволява да се съди не само за културата на човека, но и за достойнствата на характера му, за кръга от познанства — с една дума, тя е белег за принадлежност към избраната каста. Където да го захвърли съдбата, първата работа на английския джентълмен е да потърси събратя от публичното училище, които във всяка среда инстинктивно се привличат един друг.

По този повод съществува и игра на думи, тъй като изразите „училищни вратовръзки“ и „училищни връзки“ на английски звучат еднакво. Човек с вратовръзка на публично училище означава човек с връзки.

По времето, когато работех в Лондон, по страниците на печата се изля възмущението на обществеността във връзка с присъдата по делото на Томас Хекмън. Този светски авантюрист се призна за виновен в два въоръжени банкови грабежа. Първият път, когато заплашва касиера с къса пушка и саморъчно направена (по-точно подправена) граната, той безнаказано открадва 17,500 фунта стерлинги; две години по-късно при точно такъв опит бил заловен на местопрестъплението.

Приключването на съдебния процес предизвика възмущението на банковите служители, заплашвани от крадеца с огнестрелно оръжие — този бивш възпитаник на „Итън“ и лейбгвардейски майор дори не бе изпратен в затвора. Като се позоваваше на това, че Томас Хекмън страдал по това време от нервна депресия (поради което съпругата му го напуснала), съдията Марвин Грифит-Джонс произнесе почти оправдателна присъда — по две години условно за всеки грабеж.

Журналистите бяха единодушни в коментарите си относно причините за необяснимото великодушие: съдията, като подсъдимия, навремето си учил в „Итън“, а след това служил в лейбгвардията.

Разбира се, този крайно възмутителен случай не бива да се смята за типичен. Но фактът, необикновен по форма, само отрази неоспоримата по същността си истина. Като връзва тъмносинята си вратовръзка на тесни светлосини райета, възпитаникът на „Итън“ знае, че с този възел той здраво се връзва за „мрежата на старите приятели“, която винаги ще му бъде опора.

Както животът на младите затворници е свързан с вътрешна съподчиненост, такава съподчиненост съществува и между публичните училища. Приблизително една трета от тези 260 частни учебни заведения се смятат за по-реномирани от останалите; а вътре в тази една трета истински елит от елита са най-старите училища: „Итън“, „Уинчестър“, „Ръгби“, „Хароу“.

Всеки, който попадне в Лондон дори само за няколко дни, би трябвало да отиде в Итън. Само на половин час път от Уиндзорския замък зад моста над Темза се издига готическа катедрала, заобиколена от старинни училищни сгради. Не по-малка забележителност от тези архитектурни паметници представляват и техните съвременни обитатели. По тесните криволичещи улици важно се разхождат на групи ученици, облечени във фрак и с бяла връзка „папийонка“. От бъдещите джентълмени се изисква да се явяват на занятия в облекло, което в наше време носят може би само диригентите и оберкелнерите.

Основан през 1441 година, „Итън“ винаги е бил по-близо до кралския двор, отколкото другите публични училища. Главата на съвета на настойниците тук се назначава лично от монарха, а с формирането на съвета се занимават Оксфорд, Кеймбридж и Кралското дружество, тоест Академията на науките. Постът директор на „Итън“ и до днес се смята за връх в учителската кариера.

Повече от пет века „Итън“ възпитава хора, смятащи за свое призвание да бъдат при кормилото на властта. От това училище са излезли 18 министър-председатели. Когато се настанил на Даунинг Стрийт 10, Макмилън обичал да казва:

„При консерваторите нещата стоят два пъти по-добре, отколкото при лейбъристите: Атли имаше в правителството си трима от «Итън», а при мене са цели шест…“

Благодарение на високата учебна такса (2000 фунта стерлинги за година), а също и на щедрите парични пожертвувания на бившите си питомци „Итън“ има средства, които му позволяват да наема най-добрите преподаватели. Достъпно само за избрани, това учебно заведение следователно е и най-привлекателно за тези малцина. Не бива да се учудваме, че две трети от възпитаниците на „Итън“ са синове на бивши ученици на „Итън“. Това публично училище повече от всички други прилича на наследствен клуб на политически дейци и в неговите традиции е да насажда у възпитаниците: си професионален интерес към политиката.

Докато „Итън“ е най-династичното от частните учебни заведения, „Уинчестър“ се отличава по това, че отдава по-голямо значение на подбора по способностите. Приемните изпити там са по-строги и по-сложни. Затова пък сред студентите в Оксфорд и Кеймбридж дошлите от „Уинчестър“ са два пъти повече, отколкото от „Итън“. У тия от „Итън“ се насажда находчивост на професионални политици и увереност, че техният жребий е да ръководят, а „Уинчестър“ дава по-сериозна подготовка за университета и освен това се слави, че възпитава на „стегната горна устна“, тоест на такива високоценени качества у джентълмена, като самообладание и невъзмутимост.

Търсейки „подходящо училище“, като отъркват праговете на „Итън“, „Уинчестър“, „Хароу“ или „Ръгби“, английският баща или английската майка мислят не за това, на какво ще се научи тяхното дете там, не за класическото образование, обещаващо сравнително малка практическа полза. Те мислят за въздействието, което публичното училище ще окаже на характера на техния син, за стила на поведение, който ще му остане до края на дните, и специалното произношение, чувствуващо се при първата дума, което може да се изработи само в ранната юношеска възраст. Те мислят за приятелите, с които ще се сдобие техният син, и за това как тези съученици и „старата училищна вратовръзка“ ще му помогнат в живота по-нататък.

Публичните училища са средство за произвеждане на елит и самото им съществуване свидетелствува за йерархическата структура на обществото. Именно в публичните училища става предварителната обработка на онзи човешки материал, който след това постъпва за окончателно шлифоване във „фабриките за джентълмени“ в Оксфорд и Кеймбридж.

Едва ли някоя друга страна би търпяла, а още по-малко би могла да създаде толкова жестоки заведения като британските публични училища. Първата седмица на постъпилия в такова училище оставя най-болезнената следа в живота му. Той дори трудно осъзнава, че в живота съществуват толкова хора, желаещи да го ударят, да му причинят болка и които имат пълната възможност да го сторят по всяко време на деня и нощта.

Жестоките побоища, които ръководителите на домовете, учениците от горните класове и дори връстниците им нанасят на новопостъпилите за най-малки провинения или за недостатъци в характера, нямат нищо аналогично в британското общество.

Никъде, дори в затвора не наказват юношата със 17 удара с пръчка само затова че е направил гримаса на връстника си. Но в публичното училище такава мярка се одобрява отчасти, защото помага за поддържането на дисциплината, отчасти защото учи по-малките ученици на чувство за отговорност и подчинение на властта, отчасти и за това, че хубавият бой се смята полезен за възпитаниците, независимо от това заслужили ли са го или не.

Антъни Глин (Англия). „Кръвта на британеца“, 1970 г.‍

По отношение на телесните наказания в училищата ние сме една извънредно жестока страна. Полша ги е отменила още преди две столетия. Законите, забраняващи да се бият децата, бяха приети в Холандия през 1850 година, във Франция — през 1888 година, във Финландия — през 1890, в Норвегия — през 1935, в Швеция — през 1958, в Дания — през 1968 година. Но в Британия телесните наказания за учениците и до днес не са отменени.

Ежедневникът „Обзървър“ (Англия), 1977 г.‍

Малко британски институции са толкова трудни за разбиране, както публичните училища. Въпреки това, за да се познае съвременна Британия, нейните обичаи и традиции, е необходимо да се познава тази система — да се знае как действува и влияе на обществото.

Какво имат предвид представителите на аристокрацията и буржоазията, когато казват, че публичното училище формира характера? Трудно е да се даде изчерпателен отговор, но аз бих казал, че подразбират правдивост, самодисциплина, способност да поемеш, върху себе си отговорност, вярност на класовите представи за националните интереси, готовност да ръководиш (което предполага убеденост, че си годен за ролята на ръководител и че съществуват хора, съгласни да бъдат ръководени).

Випускникът от публичното училище е обикновено запален спортист, човек твърде безразличен, а понякога учудващо неосведомен по отношение на всичко, което е извън границите на Британия. Той притежава добри обноски, прямота, дисциплиниран е. Попаднал в някаква среда, била тя офицерски курсове или среща на индустриалци, първата му работа е да потърси събратя по вратовръзка. Той е готов да служи на държавата, понякога я идеализира. Смята, че е необходимо да се ходи на църква, макар че самият той невинаги ходи. Вярва на вестник „Таймс“ и в монархията.

Дру Мидълтън (САЩ). „Британците“, 1957 г.‍