Всеволод Овчинников
Корените на дъба (15) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Стегнатата горна устна

В книгата на лондонския публицист Ричард Фабер има една глава, която носи заглавието „Петли и булдози“.

Когато говорят за съседите отвъд Ламанш, англичаните обикновено противопоставят на перченето на галския петел своята булдогска хитрост; на емоционалната подвижност противопоставят сдържаността и самообладанието си, които в трудни минути преминават в упорита смахнатост.

Едва ли имат смисъл опитите да се поставя под един знаменател цял народ; да прикачим на испанците, да речем, етикета „горди“ или на шведите „флегматични“. Но все пак всеки народ има своите отличителни черти и след като сме си ги изяснили, ни е по-лесно да преминем от повърхностните схеми и стереотипните понятия към по-пълни и обективни представи.

В характера на някои народи доминира експресивността, тоест склонност изцяло да се подчиняват на емоциите си и да им дават израз. В техните представи да обичаш или ненавиждаш, да се радваш или негодуваш, значи да се отдаваш изцяло на тези чувства вътрешно и външно. Потискането на емоциите за тях е нещо противоестествено, равносилно на лицемерие.

Към другата категория можем да отнесем народите, в чийто характер преобладава не експресивността, а репресивността, тоест самоконтролът, за тях необузданата свободна проява на чувствата е нещо неприлично, вулгарно, антиобществено. Англичаните, за които самообладанието е главно достойнство на човешкия характер, принадлежат може би към втората категория.

Думите „Умей да се владееш!“ наистина могат да се посочат като първа заповед на англичаните. Колкото по-добре се владее човек, толкова за по-достоен го смятат. В радост и в мъка, при успех или несполука човек трябва да запази „стегната горната устна“, тоест да остане спокоен, макар външно, ще бъде още по-добре, ако може и вътрешно. От детска възраст у англичанина възпитават способността да се самоконтролира. Приучват го да понася спокойно студ и глад, да превъзмогва болката и страха, да обуздава симпатиите и привързаностите си. Внушават му, че човек трябва да бъде капитан на душата си.

Като смятат откритата свободна проява на чувствата за признак на невъзпитаност, англичаните понякога неправилно съдят за поведението на чужденците, така и чужденците съдят неправилно за англичаните, като вземат маската на невъзмутимост за самото лице или недоумяват защо е нужно да скриваш истинското си душевно състояние под такава маска.

Не ще и дума, че човешката способност да чувствуваш едно, а да изразяваш върху лицето си нещо друго, често може да бъде предпоставка, за да покълне лицемерието, и това нерядко се случва. Джон Голсуърди убедително го е показал в един от ранните си романи — „Островът на фарисеите“.

Но би било несправедливо да поставяме във всички случаи знак на равенство между самообладанието и лицемерието. Нима не е породена от култа към самообладание завидната способност на англичаните в най-трудните моменти в живота да се проявяват откъм най-добрата си страна?

Не демонстриращи радостта си, англичаните са демонстративни в беда, по-точно в умението да я игнорират. Именно е такива моменти се проявява техният оцветен с хумор оптимизъм. Когато са изправени пред трудности, умението им да се владеят стига до маниакалност.

Англичаните високо ценят способността да се запази спокойствие и да не се вижда опасността в критични моменти. Особено много възхваляват тези качества при поражения, като унищожаването на „Леката бригада“ при Балаклава по време на Кримската война или евакуирането на британската армия след обкръжаването й от хитлеристите в Дюнкерк. Дюнкеркската епопея беше, разбира се, не епопея, не победа, а скъпо струващо отстъпление. Но „духът от Дюнкерк“ веднага влезе в родната митология като проява на най-добрата и при това най-съществената черта на британския характер.

В назидателните епизоди, които се поднасят на английските ученици, най-често се възхвалява самообладанието на героите от миналото. Такава е например легендата за Френсис Дрейк, който останал да доиграе партията си кегли, след като му доложили, че Испанската армада се приближава към английския бряг. Способността да реагират хладнокръвно при кризисни ситуации, англичаните смятат за най-привлекателната страна на своя характер.

Два пъти в живота ми се случи да преживея неприятни минути на борда на самолет, когато трябваше да се извърши принудително кацане със сляпо летене. И винаги англичаните лесно се разпознаваха всред другите пътници, като се отличаваха от тях по отличното си държание. Дремещият в англичаните нрав на булдог е основа както за добродетелите им, така и за пороците им. Тази тяхна странност влиза в борба дори с присъщия им здрав смисъл и го побеждава. Упоритостта им на булдог се проявява и в малкото, и в голямото. Достатъчно е например да подтикнеш англичанина към нещо и той веднага ще направи крачка точно в обратна посока. При това инстинктивната съпротива ще нараства право пропорционално на упражнявания натиск.

Опитайте се да проявите нетърпение в лондонска закусвалня, магазин или поликлиника и веднага ще се убедите, че опитите да привлечете вниманието върху себе си водят само до обратен резултат, че е много по-добре мълчаливо и търпеливо да си чакате. Да изисквате, да се домогвате към нещо, да недоволствувате, означава да се държите не по английски.

Но това впрочем съвсем не означава, че англичаните не обичат да мърморят. Напротив — много често сме чували да се казва, че роптаенето е за тях нещо като национален спорт. А щом е така, това пристрастие трябва да има и своите неписани правила. Основното от тях бихме могли да формулираме като правило на обратната пропорция — колкото поводът е по-незначителен, толкова по-редно е да се роптае и обратно.

Не е за чудене, че времето е най-честата тема за роптаене — защото, първо, този проблем не слиза от дневния ред през цялата година и, второ, защото времето и метеорологичната служба не са чувствителни към критиката.

Англичанинът от дете е научен да смята, че различните житейски изпитания — от наказанието с пръчки в училище до неотоплените спални и купонната система през военните години — не могат да бъдат повод за роптание, а са допълнителна възможност за закалка на характера.

Той умее да бъде скептик в радост и стоик в беда не драматизира нито усмивката, нито гримасите на живота.

Правилото за обратната пропорция има при англичаните още едно приложение — колкото една тема става по-неудобна за роптаене, толкова по-достойна за хумор става тя. Парадоксално е, но е факт — щом хората престанат да мърморят по повод на нещо и започнат да се шегуват по същия този повод, значи, работата е лоша!

Способността да запазиш чувството си за хумор в трудни минути англичаните ценят като първостепенно достойнство на човешкия характер. Смята се не само за естествено, но едва ли не за задължително да се шегуваш в шахтата, когато спасителите изнасят миньори, засипани от свличане. Санитарите от „Бърза помощ“ имат в запас куп добре приготвени шеги, достойни за професионални комедианти. Първата работа на човека, когото пожарникарите току-що са изнесли от горящата сграда, е да се опита да каже някоя шега относно крема за получаване слънчев загар. Английският ученик, който бърка датите на възшествието на престола на прославени монарси, знае наизуст думите, които Томас Мор е казал на палача до ешафода пред лондонския Тауър: „Вие само ми помогнете да се изкача горе, а пък аз ще намеря някак си начин да се спусна надолу…“

В книгата си „Английският хумор“ Джон Б.‍ Пристли отбелязва, че повечето пътешественици пишат, че обитателите на мрачния Албион са хора навъсени и мрачни, склонни към песимизъм и меланхолия. Изразът, че „англичанинът ще приеме насладата с печален вид“, се повтаря по най-различни начини, като модерния през миналия век израз „английска скръб“ или „английски сплин“.

По думите на Пристли, гостите, идващи от другата страна на Ламанш, се заблуждават, като подхождат с еднаква мярка към различните народи. Животът във Франция, посочва той, е подквасен с остроумие, докато животът в Англия е подквасен с хумор. Но френското остроумие разцъфва в обществена атмосфера. Дори незнаещият езика пътешественик чувствува неговата искрометност по многолюдните булеварди, когато наблюдава оживените групи, разположени край масичките в кафенетата. Английският хумор е нещо съкровено, лично, то не е предназначено за странични хора. Той се проявява в леки намеци и иронични подмятания, отправени към определен кръг хора, които са в състояние да оценят тези недомлъвки като игриви светли петна върху добре познати предмети. Ето защо този хумор е непонятен за чужденеца. Той не може да се усети веднага или заедно с усвояването на езика. Той може само да се филтрира като нещо от аромата на страната и то като най-трудно уловимото в него. Умението да посрещат трудностите с хумор и оптимизъм е за англичаните безспорно извор на сила. Но склонността да подценяват и дори да игнорират неприятностите, да представят желаното за действително, понякога ги води до самозалъгване и става извор за слабостта им.

Мисля, че самоконтролът, самоуважението, верността, почтеността и чувството за истинност, тоест всички ония характерни черти, които моите английски учители и английската литература са ме научили да смятам за отличителни белези на английския народ, на практика и до днес си остават негови отличителни белези.

Смитам, че и до днес хората в Англия изпълняват даденото обещание, че отношението им към половете и днес е останало сериозно, както в миналото, че семейният живот е все още добродетелен, а съпружеската вярност се цени по-високо от слободията и разпуснатостта.

Одет Кюн (Франция). „Аз откривам англичаните“, 1934 г.‍

Изобщо Европа знае за англичаните малко повече, отколкото за Англия, макар че за този народ са разпространени повече заблуждения, отколкото за страната му. Представата, изградена в съзнанието на образования европеец, рисува англичанина като човек на спорта, практичен, скъп на думи, делови, консервативен, дисциплиниран, склонен или към пуританство, или към ексцентричност, а също и към меланхолия. Такава е, мисля, общата сума от представи, които са оставили в повечето умове неголемият брой английски туристи и още по-малкият брой английски романи. В случаите, когато е имало по-малко туризъм, а повече четене, към този портрет би могло да се прибави поетичен или лиричен дар.

Пиер Меийо (Франция). „Английският начин на живот“, 1945 г.‍

Когато англичаните говорят за „стегната горна устна“, зад това се крият две понятия: първо, способността да се владееш — култът на самоконтрол, и второ, умението по подходящ начин да реагираш на житейските ситуации — култът на предписаното поведение.

Нито едното, нито другото е било характерно за англичаните до XIX век включително. Джефри Хорър, за чието фундаментално социологическо изследване вече споменахме, смята, че същността на тези черти е централният проблем, когато трябва да се разбере английският национален характер.

Спокойствието и самообладанието, сдържаността и вежливостта съвсем не са били характерни за „веселата стара Англия“, където горните и долни слоеве на обществото се отличавали по-скоро с буен и избухлив характер; където за предизвикателното поведение нямало морални забрани; където предпочитани зрелища били публичните наказания и боят с пръчки, борбата с мечки и петли; където дори хуморът бил примесен с жестокост.

Следователно ключа за разбирането на английския характер Хорър вижда във въпроса, как и защо принципите на „джентълменско поведение“, издигнати в култ при кралица Виктория, са надвили жестоките нрави на „веселата стара Англия“?

Първото, което би предположил психологът, сблъскал се с подобно явление при отделната човешка личност, пише Хорър, ще бъде, че агресивността просто е променила посоката си — вместо да се прояви в обществения живот, тя намира някакви други изходи или влияе върху други форми на самоизява.

Хорър смята, че англичанинът е принуден да води постоянна борба със самия себе си, с естествените страсти в своя темперамент, напиращи да излязат навън. Такъв суров самоконтрол поглъща извънредно много душевни сили. Той изказва предположението, дали не се обяснява с това мудността на англичаните — че предпочитат да заобикалят острите ъгли, че им е присъщо желанието да бъдат по-далеч от чуждите погледи, което поражда култа към частния живот?

Достатъчно е да наблюдавате известно време англичани, събрани на народен празник или на спортния стадион, за да почувствувате как националният темперамент напира да скъса юздите на самоконтрола. В миналото отдушник за бушуващите страсти са могли да бъдат отвъдморските владения — десетте заповеди преставали да съществуват „на изток от Суец“, кодексът на джентълмена бил предназначен за домашно приложение, а не за износ в колониите.

А днес ролята на гръмоотвод до голяма степен се изпълнява от телевизора. Не е ли парадоксално, че един от най-законопослушните народи, проявява учудващо пристрастие към престъпния свят, в ролята на зрител или читател наистина, че страната, където, по израза на писателя Джордж Оруел, нарушението на законите и злото са тъждествени понятия, стана родина на Конан Дойл и Агата Кристи и най-големият производител и потребител на криминална литература.

В същото време ореолът на уважение, окръжаващ фигурата на полицая, е сред доказателствата, че англичаните са изпълнени от съзнанието, че вещите трябва да се държат под контрол. За тях е свойствено да се възхищават от ония, които подчиняват бурни морета и далечни страни, покоряват снежни планини и водни глъбини, укротяват стихийните сили на природата или побеждават опасни болести. При това обектът, който трябва да бъде победен, покорен или опитомен, винаги се приема като нещо потенциално агресивно, като нещо, което трябва да се вземе под контрол.

Такава удобна за държащите властта законопослушност оголва класовите и социалните корени на формиращите се в обществото нравствени и морални норми. Ритуалистичната концепция за живота, надделяла над необуздания характер на „веселата Англия“, е отразила потребностите на определена класа на определен исторически етап.

През трийсетте години на миналия век господството на старата земеделска аристокрация беше застрашено от промишлената буржоазия. „Фабриките за джентълмени“ се родиха точно по времето, когато придобиха тежест и влияние притежателите на „черните дяволски мелници“.

Бурно размножилите се публични училища, където се възпитават заедно, децата на индустриалците и децата на аристократите, за да се възпроизвежда управляващ елит в съответствие с традициите на миналото и с изискванията на бъдещето (тоест за нуждите на разрастващата се империя), представляваха исторически компромис, направен от класата на титулуваните земевладелци, станали „аристокрация с отворени врати“.

Създателят на публичните училища Томас Арнолд казва, че „фабриките за джентълмени“ отглеждат особена порода хора, които са предназначени да държат в ръцете си кормилото на властта и са убедени, че призванието им е да ръководят другите хора. Оттук и наблягането на възпитаването на характера, а не на развитието на интелекта, защото просветеността в ония времена съвсем не е била между основните качества, които се изисквали, за да се управлява империята.

Самото понятие „джентълмен“ не е имало еднакво значение през различните исторически епохи. През средните векове джентълменът бил благороден рицар, който със своя меч служел на воюващия бог. През XVIII век за джентълмен се смятал земевладелецът, който се занимавал с нивите и овцете си, ходел на лов с кучетата и през останалото свободно време помагал в управлението на държавата. Той представлявал любител с възможности.

Едва през тридесетте години на миналия век заедно с разпространението на публичните училища понятието „джентълмен“ придобило днешния си смисъл. Според английския морал човек, който отговаря на този еталон, е винаги безстрастен и скъп на думи. При всички обстоятелства той запазва „стегната горната си устна“, верен е на дадената дума, върши повече от онова, което е обещал. Избягва да говори каквото и да било добро за себе си и каквото и да било лошо за другите. Той е въплъщение на самоконтрола, на почтеността и честната игра. Върши джентълменски постъпки, но се отличава от обикновените смъртни още повече по онова, което не върши…

Кодексът на джентълмена бил предназначен за елита. Но лесно може да се проследи как от средата на Викторианската епоха култът към самоконтрол и култът към предписаното поведение били възприети и от другите обществени слоеве. Всяка година „фабриките за джентълмени“ произвеждали все повече хора, които носели със себе си новите стандарти на поведение и норми на взаимоотношение между хората. Мнозина от тях се издигнали на видни постове и имали значително влияние върху съвременниците си, благодарение присъщия на англичанина дух на социално подражание.

И тъкмо в долните редове на обществената пирамида кодексът на джентълменско поведение оказал ценна помощ на управляващите кръгове. Защото станал твърдина на законопослушанието, на социалната стабилност и консерватизма.

Моето руско сърце обича да се излива в искрени, живи разговори, обича играта на очите, бързо променящите се лица, изразителните движения на ръцете. Англичанинът е мълчалив, равнодушен, когато говори, сякаш чете, никога не проявява бързи душевни пориви.

Н.‍ М.‍ Карамзин, (Русия). „Писма на руския пътешественик“, 1790 г.‍

Нека забравим за черните сенки, които нощем бродят край бреговете на Темза, да забравим за мъката и плесента на Поплър, да забравим за шахтите и тъкачните станове, за споровете в Парламента, за хрониките за самоубийства, да погледаме узаконената забележителност на острова, отдавнашната му гордост — образцовия джентълмен. Нали на него робски подражаваха нашите руски либерали, мечтаейки за конституция и за конни надбягвания, като презираха „еснафска Франция“ и си припяваха един на друг разкази за прекрасния островитянин, който съчетава в себе си краля и свободата, търговията и лириката, култа към бокса и култа към Толстой, доходите от Индия и теософията?

Вземете ли по погрешка немеца за англичанин, той самодоволно ще се усмихне, ами да, той е джентълмен, носи костюм от мъхнато шотландско сукно, предпочита голфа пред просташката рапира и е хуманист, освен това, той, разбира се, е за унищожаването на комунистите, но е и против еврейските погроми. Погледнете френския сноб — не си е загубил напразно времето часове наред, застанал пред огледалото, да си втиква езика под зъбите — научил се е да произнася френските думи с английски акцент, мъчи се да пуши лула, макар че леко му се повдига от нея, той дори прави усилия, независимо от вродената си кресливост, да говори тихо и мудно, той, виждате ли, не е син на марсилски бакалин, той е джентълмен. Може без преувеличение да се каже, че всеки цилиндър по Пикадили си остава идеал за средната класа в Европа. Парите са в Ню Йорк, публичните домове — в Париж, но идеалите, идеалите са само в Лондон.

Не ще и дума, струва си да изучавате английския джентълмен, това е особена порода със загадъчни навици, с тайнствен култ, с множество митове и суеверия. И защо английските етнографи са си харесали глъбините на Африка и дебрите на Индостан, когато редом до тях живее толкова любопитно и своеобразно племе?

… Няма да крия, английският джентълмен силно ме порази. Съжалявах, че не водя със себе си научна експедиция. Искаше ми се да го снема как се разхожда в полуфрак из улиците на Лондон. Искаше ми се да запиша странните му и лаконични изречения, когато от време на време, излязъл от дрямката си, благоволяваше да общува с другите джентълмени.

Иля Еренбург (СССР) „Англия“, 1930 г.‍

Не може да се отрече, че скромната и податлива средна класа, позволяваща си само разумни потребности, е развила в себе си редица много ценни добродетели (самоконтрол, почтеност, честност, чувство за собствено достойнство), които на континента са достъпни само за по-висок културен уровен. Но уместно е да се запитаме винаги ли отлично възпитаните деца са най-надарените? Лесно е да си разумен, когато не ти достига въображение. Когато имаш студена кръв, не е трудно да осъждаш порива на страстите. Самоконтролът не е чак толкова за възхищаване, когато няма кой знае какво за контролиране. Следователно открит остава въпросът, дали не тази посредственост е позволила на класата на собствениците в Англия без усилия да постигне користните си цели, които в дадения случай едва ли са били разбрани от това политически „свободно“ население!

Оскар Шмиц (Германия). „Страна без музика“, 1918 г.‍

Общественият морал играе в Англия много по-голяма роля, отколкото във Франция. Да вземем за пример две често употребявани фрази, които се произнасят при аналогични ситуации. Когато англичанинът изпадне в беда, той се стреми да запази „стегната горната си устна“. Когато французинът изпадне в беда, него го вълнува друга част от личната му анатомия: „Да не напълни гащите“. Тези два образа нагледно илюстрират особеностите на националната психология на двата народа. Англичанинът, попаднал в беда, най-много от всичко се тревожи за моралния аспект на ситуацията, за мнението на околните за поведението му. А французинът се грижи за самоуважението преди всичко в личен контекст, а не за това какво ще помислят за него другите.

Жозеф Шиари (Франция). „Британия и Франция — непослушните близнаци“, 1975 г.‍

Широко разпространеният в чужбина образ на англичанина, с присъщите му черти на невъзмутимост, снобизъм, практичност, безстрастност, пуританска въздържаност, в началото все още не бе се превърнал в карикатура. Той беше доста точен като описание на средния представител на управляващата класа в средата и края на Викторианската епоха. Въпреки че дори и тогава съществуваха много изключения, които съвсем не съвпадаха, това беше моделът, по който по-голямата част от споменатата класа изграждаше поведението си, и съгласно него, взет като идеал, тя възпитаваше децата си. Освен това общественият слой, който стоеше по-ниско и се стремеше да влезе в редовете на господствуващата класа или поне да вкара там децата си, също се стараеше да прилича на този модел. Пак по този начин класата, стояща едно стъпало по-високо — старата жизнелюбива аристокрация прие този модел по съображения от политическа изгода или поне го възхваляваше на думи. Но въпреки всичко оставаше голямото болшинство на народа — работническата класа — който имаше малко общо с разпространения образ на сдържания, мълчалив, безстрастен англичанин пуритан.

Дж. Гуйдзинга (Холандия). „Англия“, 1970 г.‍