Всеволод Овчинников
Корените на дъба (27) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Часовник без стрелки

„Наследници на общество, което твърде много е вложило в империята, хора, обкръжени от овехтелите остатъци на топящо се наследство, те не са могли в момент на криза да се откажат от спомените за миналото и да изменят на стария си начин на живот. Докато лицето на Европа се менеше по-бързо от всякога, на страната, която някога беше водеща европейска държава, й липсваше най-необходимото качество — готовност за промени.“

Известният на съветския читател публицист Антъни Сампсън е взел тези думи от книгата на Джордж Елиът „Имперска Испания“ за мото на своя труд „Новата анатомия на Британия“.

Статистиката неумолимо доказва, че отслабването на позициите на Англия в света съвсем не е спряло със загубването на империята. През всички следвоенни години по темпове на развитие Англия изостава от своите западноевропейски съперници повече от два пъти. Нейният дял в промишленото производство и износа на капиталистическия свят непрестанно намалява. През петдесетте години жизненото равнище във Великобритания беше най-високото в Западна Европа, като се изключи Швеция. Днес по този показател тя влиза едва във втората десетка.

С други думи Англия беше принудена не само да отстъпва заедно с другите колониални държави под натиска на националноосвободителното движение, но и да дава път на капиталистическите си съперници, да води борба против тях от непрестанно отслабващи позиции.

Когато американското списание „Юнайтед Стейтс Нюс енд Уърлд Рипорт“ първо нарече Англия „болният човек в Европа“, пресата на Британските острови реагира с раздразнение и обида. Но понятието „английска болест“, с което преди означавали рахита, постепенно влезе в употреба за означаване на социално-икономическо заболяване.

Споровете за вирусите на „английската болест“ станаха модерна тема на бреговете на Темза. Вестник „Сънди Телеграф“ например й посвети серия статии, които след това излязоха в отделна книга под заглавие: „Какво всъщност се случи с Британия?“

Авторът на първата статия, историкът Корели Барнет смята, че „английската болест“ не е последица от следвоенните години. Според него тази болест започва да се развива още през втората половина на миналия век, след като Англия загуби положението си на работилница на света (но продължаваше да смята, че завинаги е запазила преимуществата, които веднъж е придобила като родина на промишлената революция).

Привидната непоклатимост на този световен промишлен монопол, отбелязва английският историк, породи надменност и безгрижие. Викторианското схващане, че най-доброто училище е практиката, че всяка работа се научава най-добре на работното място — било то в директорския кабинет или пред машината, беше причината да не се дооцени научно-техническото образование, което се развиваше в страните на континента.

Публичните училища „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ виждаха своята цел не в подготовката на квалифицирани, целенасочени ръководители на промишлеността, а във възпитаването на джентълмени, предназначени да управляват империята. Тези училища, подчертава Корели Барнет, възпитаваха управляваща класа, която се гордееше с „джентълменското си презрение към професионализма“. По върховете на обществото цяло столетие преобладаваше неприязън към индустриалната кариера и пренебрежение към научно-техническия прогрес.

В началото на нашето столетие историкът Рамзи Нюир изчисли, че по броя на хората, завършващи университет, пропорционално на населението си, Англия е след всички страни на Европа, с изключение на Турция. Докладът на ЮНЕСКО, публикуван половин век по-късно, показва, че положението малко се е изменило. По посочения показател Англия се намира в опашката на европейските държави, по-напред е само от Ирландия, Турция и Норвегия.

До неотдавна на университетската диплома в Англия се гледаше като на излишен лукс. Да не говорим за бедните класи, за които тя беше неосъществима мечта. Дори много представители на английската буржоазия, особено дребните индустриалци се отнасяха към висшето образование не само скептично, но и враждебно, смятайки, че университетът е празно губене на време.

Навикът да се гледат накриво специалистите с дипломи е всаден преди всичко в коридорите на властта. Днешният държавен механизъм на Британия е изграден по времето, когато негова основна дейност е била управлението на империята. Но настъпи време, когато консерватизмът на административната върхушка, целият й начин на мислене, обърнат повече към миналото, отколкото към бъдещето, стана пречка за приспособяване към новите условия, в които се оказа Британия, след като загуби колониалните си владения.

Неспособността на държавния апарат да се приспособи към новите изисквания толкова разтревожи управляващите класи, че бе решено отново да се проучи въпросът за реформа в администрацията. В края на шестдесетте години комисия под председателството на лорд Фултън оповести предложенията си.

„Докладът на Фултън“ започва с формулировка, от която елитът на Уайтхол и днес го побиват тръпки. „Управляващият апарат, подчертаваше се в него, все още се опира предимно на философията на любителството. Тази концепция днес има пагубни последици. Култът на любителя е остарял на всички равнища и навсякъде в управляващия апарат.“

Авторът на доклада изказва мнение, че животът е доказал органическите недостатъци на държавния апарат, преди всичко на култа към ръководителя джентълмен, тоест към просветения дилетант с класическо образование, достъпно само за ограничен социален слой. Една от радикалните препоръки на доклада беше предложението до ключовите постове да се открие достъп на специалисти професионалисти, които са по-добре подготвени да решават съвременните икономически и технологически проблеми.

Обаче нещата не отидоха по-далеч от добрите намерения. Десет години по-късно един от авторите на доклада, Краудър Хант констатира: „Управляващият апарат изпълни само онези препоръки от доклада на Фултън, които му допадаха и увеличаваха властта му, а отклони осъществяването на онези идеи, които биха му придали по-голям професионализъм и биха го накарали по-често да се отчита пред Парламента и обществеността.“

„Докладът на Фултън“ препоръчваше например да се намали големият брой на хората с хуманитарно образование, заемащи ръководни длъжности. Но ако сравним данните на статистиката от края на шейсетте години с тия от края на седемдесетте, ще се убедим, че делът на випускниците на „Оксфорд“ и „Кеймбридж“, които са слушали там лекции по история, философия и право, заемащи държавни служби, се е увеличил от 62 на 63 процента. Администраторът с общо образование (тоест пак този джентълмен дилетант) има пет пъти повече шансове да стигне до поста помощник на постоянния секретар, отколкото ученият, и осем пъти повече отколкото инженерът или икономистът.

За отбелязване е, че в това вижда причината за „английската болест“ и видният деец на Лейбъристката партия Харолд Ласки. В своя памфлет „Защо е опасно да бъдеш джентълмен?“ за недъзите на Британия днес той обвинява преди всичко управляващия елит, с неговия любителски стил на ръководене.

В продължение на цяло столетие след промишлената революция, пише Ласки, никой не оспорваше водещото положение на Англия в световната търговия. Тогава пред държавата не стояха за решаване сериозни икономически или външнополитически проблеми, които да изискват особена далновидност или квалифициран анализ. Страната можеше тогава да си позволи да има „правителство от джентълмени“, да повери кормилото на властта на просветени дилетанти.

Не е трудно да се проследи, че много слаби страни на английските индустриалци са пряко свързани с характерните черти или по-точно казано, с предразсъдъците на джентълмена. Това са консерватизмът и инертността, навикът да се гледа на инженерите отвисоко, да не се дооценява научно-техническият прогрес.

Британският капитализъм като че ли е програмиран за империя и когато я загуби, оказа се, че той не е в състояние да се приспособи към новите условия. Системата на възпроизводство на управляващия елит влезе в противоречие с нуждите на живота. Просветеният дилетант не само е изживял времето си в Уайтхол, но още по-малко е подходящ за ролята на съвременен ръководител. Научно-техническата революция неизмеримо усложни управлението на икономиката. Но в директорските съвети на английските фирми има много по-малко хора с дипломи на инженери, отколкото в американските, японските или западногерманските компании. И ако на британските делови среди понякога им липсва чувство за новото, това е проява пак на тази липса на професионализъм, на любителски подход към работата, който има дълбоки корени.

След Втората световна война, когато автомобилните заводи на западноевропейските конкуренти бяха разрушени, Британия зае първо място на световния пазар за леки коли и мотоциклети. През 1950 година тя изнасяше повече автомобили, отколкото САЩ. Но вместо да се опитат да запазят позициите си по пътя на създаването например на по-крупни и конкурентоспособни концерни английските фирми си въобразиха, че са монополни законодатели на модата и продължиха да се ориентират към „престижни“ и спортни модели отпреди военните години.

В резултат на това Британия вече не е начело на листата на главните износители на леки коли, а на едно от последните.

А конкурентите й в САЩ, ФРГ, Япония, Франция, Италия, владеят не по-малко от половината от автомобилния пазар в самата Англия.

Още по-очебиен пример е нефтът в Северно море. За британските индустриалци той им дойде като подарък от съдбата. Разработването на северно морските нефтени находища е грандиозна техническа задача. То ще им донесе много поръчки, които ще стимулират модернизирането на такива традиционни отрасли, като металургията, машиностроенето, корабостроенето.

А как британската индустрия използува този чудесен шанс? За съжаление съвсем не по най-добрия начин. Две трети или половината от поръчките за експлоатацията на нефта в британския сектор в Северно море бяха възложени на чужди фирми.

В тази пасивност и мудност ясно пролича един от характерните симптоми на „английската болест“ — нежеланието на индустриалците да поемат и най-малкия риск, да се отбият от утъпкания път. Нищо, че добивът на нефт от морското дъно обещава да бъде перспективен отрасъл, по-спокойно е все пак да вложиш капиталите си в нещо по-традиционно.

Гарантираните пазари за пласмент в отвъдморските владения са лишили британската промишленост от гъвкавост, от стимул за обновяване, за усъвършенствуване на структурата й. Наблягало се е на традиционните отрасли, произвеждащи стоки за колониите. Огромните натрупвания отивали не за модернизиране на производствената база, а в сферата на финансовите и търговски спекулации. По доходи от тъй наречения невидим експорт, тоест от най-различните банкови, застрахователни и други посреднически операции Британия надминава всички капиталистически страни, с изключение на САЩ.

Когато в навечерието на 80-те години дойде на власт консервативното правителство на Маргарет Тачър, то обяви своя рецепта за лекуване на „английската болест“. Да се наблегне на личната изгода в противовес на обществените интереси — това е според торите пътят за излекуване на британската икономика от хроничното малокръвие.

Това старо заболяване, по мнението на консерваторите, се е задълбочило от такива мерки на лейбъристките правителства след войната, като национализацията на редица ключови отрасли в промишлеността, създаването на държавна система на здравеопазването, на социалното осигуряване, на образованието. Всичко това било непосилно бреме за хазната, задушило частната инициатива и ускорило общия упадък на британската индустрия.

Отказ от каквото и да било държавно регулиране на икономиката, ето в какво торите виждат целебната панацея. Те смятат, че всякакви форми на намеса в стопанския живот сковават частната инициатива. Държавата нямала право да пречи на ония, които забогатяват, а на ония, които се разоряват, не е длъжна да се притичва на помощ.

Тези идеи определиха и курса на правителството на Маргарет Тачър — да се стимулира частната индустрия, като се намалят данъците върху доходите, да се закрият като „нерентабилни“ редица държавни предприятия, да се денационализират, тоест да се предадат в ръцете на частни собственици цели отрасли от промишлеността, да се намалят разходите за образование, за здравеопазване, за социално осигуряване, за обществено жилищно строителство, да се ограничат по законодателен път правата на профсъюзите.

Целта на консерваторите е да дадат широк простор на частната индустрия, да освободят стихията на пазара от всичко онова, което би пречило на боговете по-бързо да забогатеят (а следователно на бедните по-бързо да обедняват). Под формата на връщане към „класическите догми на капитализма“ практически е взет курс на лишаване британските трудещи се дори от онези малки социални завоевания, които те капка по капка са постигали в хода на дългогодишна борба.

Но опитът да се съживи икономиката с проповед на личния интерес, да се стимулира частната индустрия за сметка на обществените нужди не успя. Чудото на изцелението не настъпи. По своята същност стратегията на торите има за цел да разчисти място за силните, да действува за разораването и унищожаването на слабите. Но британската икономика се оказа прекалено слаба за подобни средства и методи на лечение.

Докато торите разсъждават върху денационализацията, сериозните икономисти се тревожат от друга дума със същата наставка — деиндустриализация, тоест от непоправимото западане на промишлената база. Дори във финансовите кръгове на Сити бърчат вежди — предписаното на обезкървената британска икономика биле не се ли оказа по-скоро отрова, отколкото панацея? Разумно ли е функциите на държавата да се свеждат до ролята на нощна стража, която тя изпълняваше по времето на кралица Виктория? Защото някогашната работилница на света е принудена днес дори на английския пазар да отстъпва позиции на чужди конкуренти. Тъкмо те най-много печелят от „свободата на пазарната стихия“. Именно тази прословута свобода развреди старата рана — изтичането на капитали вън от страната.

Английските индустриалци отдавна предпочитат да влагат парите си не на Британските острови, а в някогашните колонии. Отстъпила на Япония, ФРГ, Франция почти по всички икономически показатели, Англия е далеч пред тях по размера на капиталите, вложени извън границите на страната.

Със същата инерция от времето на империята се отличава и политиката на официалните кръгове. През годините след войната те не само не насърчаваха вложенията в родната индустрия, обезкървена от изтичането на капитали зад граница, а по-скоро пазеха отвъдморските интереси на Сити, готови бяха на всички жертви за спасяването на лирата стерлинг.

От друга страна, именно печалбите от капиталовложенията зад граница породиха стремежа да се защищават отвъдморските интереси с въоръжена сила, тоест способствуваха за запазването на имперските амбиции във военнополитическата област. Дори след като намали военното си присъствие „на изток от Суец“, Лондон все още поддържа зад пределите на Британските острови значително количество въоръжени сили и изразходва за военни цели по-голям процент от общия си национален продукт, отколкото която и да било от европейските членки на НАТО.

На бреговете на Темза висшите управляващи кръгове продължават да хранят илюзията, че Британия може да запази миналото си величие само като бъде ядрена държава, свързана със „специални взаимоотношения“ със Съединените щати на антисъветска основа.

В края на 40-те години на летищата на Източна Англия, откъдето до неотдавна съюзната авиация нанасяше ударите си по Хитлеровия райх, се появиха американските бомбардировачи „Б-29“, същите, които превърнаха в пепел Хирошима и Нагасаки. По онова време само те носеха на борда си атомно оръжие, в числото на монополните му притежатели се готвеше скоро да се присъедини и Лондон. Но преди да стане това, монополът на Запада рухна и здравомислещите англичани с право нарекоха основаващия се на него военнополитически курс „доктрина на ядрено самоубийство“.

В лондонските коридори на властта обичат да повтарят думите на лорд Палмерстън: „Ние нямаме нито вечни съюзници, нито постоянни противници — имаме само вечни интереси.“ Не ще и дума, бидейки работилница на света и най-голяма колониална империя, Британия наистина е могла да си позволи да води „политика на блестяща изолация“ и в пълна степен да извлича полза от свободните си ръце в политическата игра, от особеното си географско положение.

В наше време обаче размерите и положението на Англия върху географската карта изискват ново тълкуване на тази фраза. „Вечните интереси“ на британския народ днес се състоят в това, как да се избегне ракетноядрената война, как да се спаси страната от участта й на добра мишена в подобен конфликт. Следвоенният опит учи, че връщането към имперските амбиции, макар и от платформата на различните вашингтонски „доктрини“, в крайна сметка винаги е довеждало до политически, морални, пък и до икономически загуби. Колкото по-скоро Лондон се откаже от ролята на пригласящ в дуета с Вашингтон и възприеме самостоятелна, позитивна роля в разведряването, толкова по-голям ще бъде международният авторитет на Англия, толкова по-ефективно ще решава тя своите наистина сложни вътрешни проблеми.

Останалите в наследство от миналото имперски похвати като наочници ограничават политическия, икономическия и социалния кръгозор на управляващите класи във Великобритания. Върху корицата на книгата на английския публицист Клайв Ървинг „Истинският британец“ е нарисувана ръка на джентълмен, извадил от жилетката на костюма джобния си часовник, който няма стрелки. Изгубеното чувство за време — това според мнозина трезвомислещи лондончани е причината да се породи прословутата „английска болест“.