Всеволод Овчинников
Корените на дъба (2) (Англия и англичаните — впечатления и размисли)

Капки върху шлифера

От какво започваш, когато за пръв път попаднеш в чужда, непозната страна? Вглеждаш се и се вслушваш. Бързаш да се слееш с живота на улицата. Всмукваш като гъба впечатленията, жадно ловиш звучащата наоколо реч. Опитваш се да влезеш в разговор със случайно срещнати хора — със спътника си в автобуса, със седналия до теб на пейката в градината. С една дума, подхранваш с животворната влага на личните впечатления сухите зърна на предварителните знания за страната.

Неведнъж ми се е случвало да изпитам всичко това. Преди да пристигна в Лондон, бях убеден, че процесът на вживяването ще потръгне в Англия по-бързо, отколкото в Китай или Япония. Все пак, мислех си, там аз имах пред себе си къде по-трудно постижим свят, а що се отнася до езиковата бариера, не може въобще да се прави сравнение.

И ето първата изненада, първото откритие — оказва се, че да се приближиш до английския живот никак не е по-лесно, отколкото до японския, а може би и по-трудно.

Не е лесно да се обясни с думи — уж постоянно си сред англичани, а непосредствен контакт с тях почти не си постигнал. Сякаш към теб вместо човешки лица са обърнати гърбове.

Като всеки новак бързаш да се потопиш в английския живот. Но се оказва, че това не е така просто. Имаш чувството, че са ти навлекли скафандър, с който, колкото и дълбоко да се спускаш, за тия, които те обкръжават, си оставаш чуждо тяло. Прилича на потапяне без съприкосновение.

Щеш, не щеш убеждаваш се, че в английския живот не можеш изведнъж да се гмурнеш. Можеш само постепенно да го всмукваш, капка по капка, както се намокря шлиферът на вървящия под бавно ръсещия английски дъжд.

Първото, което разбираш е, че не само е невъзможно да заприказваш англичаните на улицата, но е и трудно да се вслушваш в разговорите им, застанал настрани. Дори в гъста човешка тълпа — на перона на гарата или във фоайето на театъра — се чувствуваш отделен от това струпване на хора с невидима звуконепроницаема стена.

Над английската тълпа сякаш винаги е спусната завеса на мълчанието. Спусната е не докрай, не до толкова, че да превърне масовата сцена в кадър от ням филм. И все пак не те оставя усещането, че някакъв невидим оператор е намалил силата на звука до минимални и непривични за нас граници.

Тази спусната над английската тълпа завеса на мълчанието (или да речем на полумълчанието) най-много ви учудва с това, че хората наоколо съвсем не мълчат, а разговарят помежду си. Да, да! Въпросът не е в това, че англичаните не са приказливи (макар че тази черта им е присъща много повече, отколкото на други народи). Работата е там, че това островно население разговаря с някакъв особен глас: приглушен, почти уморен. Хората разговарят така, сякаш всеки насаме и гласно изговаря мислите си.

Ние така сме свикнали ненужно да повишаваме гласа си, че не се усещаме. След като сте привикнали с полубезмълвната английска тълпа и попаднете отново на континента, във Франция например или в родината си, неволно си мислите как човешката реч реже ухото ви, хората ви се струват излишно шумни.

Но да се върнем към трудния процес на „вживяването“. Бързаш да се слееш с живота на улицата и скоро си задаваш въпроса съществува ли той? Постепенно се убеждаваш, че английската улица няма свой живот. Тя е само русло, по което протича животът. Тя е само поток от безучастни помежду си хора, всеки от които се е запътил по свои работи или бърза да се прибере вкъщи.

Английската улица не е предназначена да бъде място за срещи, спорове, рандевута или разходки. Тя не е място, където ще се развлечеш, ще поскиташ безцелно, ще се разговориш с приятели, ще позяпаш. Хората, които се събират на групи по тротоарите или се шляят насам-натам, пречейки на потока от пешеходци, привличат погледи, в които през английската сдържаност прозира неодобрение.

Англичанинът мълчаливо крачи зает със своите работи, сякаш не забелязва уличната тълпа и не е част от нея. Никога няма да го видите да се обърне, да изпрати с поглед някого. Защото непознатите за него или не съществуват, или защото това би означавало да се вмесваш в чуждия частен живот.

Прието е да се смята, че улиците съществуват не за човешко общуване, по тях ти само безпрепятствено стигаш от едно място до друго. Затова в очите на англичанина всеки опит да влезеш в разговор с непознат човек на улицата е толкова неуместен и дори антиобществен, както ако се опиташ да флиртуваш с жената, кормуваща съседната кола на кръстопътя пред светофара.

Английската улица е само русло, по което протича животът, защото англичанинът живее в дома си, а не сред хората. И дори сред хората той успява да опази собственото си усамотение и да запази усамотението на другите.

Ако четирима англичани влязат в празен вагон, те инстинктивно ще насядат в различни купета. И всеки нов пътник непременно ще обходи целия вагон, преди да се реши да седне до някого от тях.

Когато е сред хора, англичанинът е способен да се изолира мислено от окръжаващите го. Стотици непознати помежду си хора обядват всеки ден заедно в едни и същи закусвални. Но дори ако седящите на съседни столове се познават по лице, отчуждеността се запазва. И когато единият помоли другия да му подаде солта или горчицата, гласът му е толкова безупречно вежлив, колкото и студено безразличен. Съседството с непознатия човек не притеснява англичанина. Но с тона, с който се обръща към него, той сякаш отстоява правото си на усамотение сред другите хора.

Накъдето да се обърнеш, Британия е царство на частния живот, а това предварително поставя в неизгодно положение всеки новопристигнал — той по-често вижда пред себе си оградата, а не градината, която тя опасва.

Впрочем в този плет, който скрива от чуждите погледи частния живот на загадъчните островитяни, има може би две пролуки, през които можеш спокойно да ги наблюдаваш, като лъвовете в клетките на Уиндзорския зоопарк. Първата пролука това е английският парк. Втората — английската пивница или пъб.

Да, английските паркове не са само резервати на селската природа вътре в градовете. В парка англичанинът става друг. Отчуждеността му изведнъж се сменя с непринуденост. Тук не само можеш, но е нужно да се освободиш от веригите на предписаното поведение, да снемеш от себе си бремето на грижите, да дадеш воля на поривите си. В английския парк човек не се чувствува притеснен от нищо. Той може да лудува като дете или да мечтае, седнал под клонест дъб. Той може да скита по ливадите, да се търкаля по тревата, може да играе на топка или да се люби (макар че последното бих отнесъл към способността на англичаните да игнорират окръжаващите ги).

Що се отнася до английската пивница, ще кажа, че за хората, които волю или неволю са се обрекли на самота, издигайки в култ частния живот, тези питейни заведения имат според мен задачата да играят онази роля, която е отредена на лютия уестърски сос сред блудкавото еднообразие на английската храна.

Английската пивница ми прилича на антипод на френското кафене. Мечтата на парижанина е да седи до малка масичка на тротоара пред потока от непознати лица. Мечтата на англичанина е да се скрие от грижите си в обкръжението на познати гърбове. Пивницата, разбира се, служи и за общуване. Но преди всичко тя носи на посетителя радостта на уединението в мярката, в която сам той го пожелае.

Англичанинът цени пивницата преди всичко като място, където може да се срещне със съседите, след това като място за отдих на колеги и едва след това като убежище за непознати. Новакът обикновено си представя тези три функции в обратен ред.

Първото, което осъзнаваш е, че пивницата е незаменима като оазис, даващ убежище на пътника сред пустинята на градските улици. Тя е истински спасител, когато искаш да дадеш почивка на краката си, след като си разглеждал лондонските забележителности — Уестминстърското абатство и залите на парламента, Националната галерия и Британския музей! Тя те спасява в чуждия град, когато на улицата вали дъжд, а до заминаването на влака има още час и половина, или когато си успял по-скоро от обикновено да намериш място за колата си и искаш да запълниш времето до започването на приема или спектакъла! Тя спасява положението, когато ти се налага да хапнеш на бърза ръка, да определиш място за среща или най-сетне (моля за извинение) не знаеш къде се намира най-близката обществена тоалетна. Дано само не ви се появи такава нужда между три и шест часа следобед, когато пивниците се затварят (дори в разгара на лятото, когато целият Лондон умира от жажда, а чуждестранните туристи напразно мечтаят за глътка бира и проклинат без стеснение английските обичаи).

Впрочем всяка странност на английския начин на живот обикновено крие в себе си някакъв компромис, в дадения случай той е между двете национални пристрастия: към бирата и към чая; също както в правилото питейните заведения да се отварят в неделен ден не час по-рано, а час по-късно от обикновеното се съдържа компромис или, казано по-точно, формула за съществуване — между пивницата и църквата.

Много извънградски пивници от незапомнени времена са в съседство с божите храмове, за общо задоволство на собствениците и на енориашите. Тук му е мястото да кажа, че тъкмо тези извънградски пивници с пламтящите камини, дъбовите греди и старинни медни съдове в най-голяма степен пазят уюта на старата английска кръчма, възпята от Самюел Джонсън. Мимолетният турист едва ли може да оцени по достойнство очарованието им. За това с нужно не само време, за да ги откриеш, нужно е и да познаваш някого от местните жители, който би те въвел като свой гост в кръга на постоянните посетители.

Само тогава можеш да разбереш и почувствуваш незаменимата роля на пивницата като универсален център на общинските връзки, като място, където ще получиш полезен съвет как да ремонтираш покрива си или да ашладисаш ябълката, да се сдобиеш с ударени на лов зайци, или изгодно да пласираш старата си кола.

Обстоятелствата, пък и необходимостта принуждават чуждестранния журналист първо да се запознае с оная категория пивници, чиито посетители са свързани не по място на живеене, а по място на работа. Колко съблазнително е например да посетиш след работния ден някоя от пивниците на Сити, където можеш отблизо да наблюдаваш тайнствените обитатели на най-големия в света финансов център. Оставаш само леко разочарован, че малцина от тях носят традиционните бомбета, също както моите гости от Москва дълбоко съжаляваха, че не всички японки, които срещаха по улиците са облечени в кимона.

Вечер на Шафтсбъри Авеню след спектакъла „Исус Христос суперзвезда“ можеш да попаднеш в пивницата, където Мария Магдалена пие джин с тоник, а Юда си поръчва втора пинта най-тъмна ирландска бира „Гинес“. Но попаднал в компанията на хора с общи професионални интереси, ти се учудваш, че в разговорите им това почти не личи. Напротив, имаш впечатлението, че разговарящите умишлено не се докосват до всичко онова, което има отношение към основното в живота им, което влиза в кръга на всекидневните им грижи. Дори за политика в пивниците се спори по-малко, отколкото в което и да било питейно заведение на континента.

В пивницата, където се събират актьори, се запознаваш с двама драматурзи. Мислиш си: ето щастлив случай да навляза в хода на театралния живот! А разговарящите цяла вечер разсъждават върху новата система за затопляне на парниците за цветен разсад или за това как се е представил днес в Индия английският отбор по крикет. Най-малко очаквайте някой от тях да спомене за наскоро минала премиера на нашумяла пиеса — тъкмо, за което бихте искали да знаете мнението им.

И това не е неприятна случайност, а фатална за чужденеца местна особеност, която здравата го ядосва и в следващия етап от трънливия му път към опознаване на страната, когато най-сетне му се отдава дългоочакваната възможност да пристъпи прага на английския дом.

Вече отбелязах, че с англичаните, първо, е трудно да заговорите на улицата; и второ, животът им е добре скрит за чужди погледи от онова, което те наричат „моят дом е моята крепост“. След като най-сетне сте завързали първите познанства и сте записани в ритуалните списъци на представяните и канените, без които личните контакти тук изобщо са невъзможни, с тъга установявате, че има още и трето — разговорът дори с познат англичанин, тъй желан и недостъпен, в действителност ви дава много по-малко от онова, което очаквате от него.

Да започнем с това, че намирайки се на гости в английски дом, обикновено оставате в неведение: освен с домакините с кого ви е събрала съдбата под един покрив? Тук не е прието да се разменят визитни картички, нещо задължително у японците, които при среща се стремят да получат максимално количество сведения един за друг. Още по-чужд е тук американският обичай да се забождат за гърдите на поканените табелки с имената им.

Като запознават гостите един с друг, домакините обикновено ги представят с малкото им име: „Това е Питър, това е Пол, а това е съпругата му Мери.“ Ако понякога се прибавя някаква характеристика, тя най-често има шеговит характер: „Ето го нашият съсед Джон, върл противник на миенето на колите“ или „Позволете да ви представя сър Чарлс, който не живее в Лондон, тъй като ирландският му териер предпочита чистия въздух.“ Така от само себе си се завързва дълъг разговор за последната изложба на кучета, за родословието на носителя на наградата, за новия вид консервирана храна за малки кученца, която отскоро се рекламира по телевизията. И може би забелязал, че чужденецът не се вълнува особено много от живота на кучетата, сър Чарлс от учтивост ще се осведоми съществуват ли още в Русия кучешките хайки при лов на зайци и лисици.

И чак три седмици по-късно, когато при нова среща с домакините споменете, че „онзи човек с побелялата глава, който се занимава с отглеждане на кучета, учудващо добре познава Тургенев“, с яд научавате, че сър Чарлс е известен писател и че сте могли да имате рядкото щастие да разговаряте с него за литература, тъй като той почти не идва в Лондон.

„Защо не ми казахте това по-рано!“ — упреквате своите познати. Но дори когато следващия път ви пошепнат на ухото няколко думи за събеседника ви, резултатът бива същият. Директорът на банка в Сити отклонява въпросите ви за експортирането на капитала и започва разговор за колекцията старинни барометри или за отглеждането на рози през зимата. А телевизионният коментатор по проблемите на работническото движение ще прояви жив интерес относно методите, но които се тренират съветските гимнастици.

Опростявайки донякъде нещата, можем да кажем, че когато англичанинът е на гости, разговаря най-вече за своите увлечения и развлечения и търси допирните точки със събеседниците си именно в тази насока и почти никога не ще се докосне до онова, което е главното му занимание, особено ако е постигнал нещо на това поприще.

Тъй че при запознанство не очаквайте сериозен разговор за онова, което най-много ви интересува в този човек: не очаквайте да чуете за онези неща, които бихте искали да си изясните.

Англичанинът се придържа към правилото „да не бъде личен“, тоест да не изтъква себе си в разговора, да не говори за себе си, за своите работи, за професията си. Освен това смята се за невъзпитано без мярка да показваш собствената си ерудиция, безапелационно да твърдиш нещо (ако някои са убедени, че две по две е четири, другите могат да имат друго мнение по въпроса).

Гостът, който страстно отстоява гледната си точка, когато сте седнали да обядвате, в най-добрия случай ще бъде сметнат за ексцентрична личност или в най-лошия — за зле възпитан човек. В Англия е издигната в култ леката беседа, която помага за приятното отпущани на ума, а не дълбокомисленият разговор, а още по-малко сблъсъкът на противоположни възгледи.

Тъй че сметките ви да блеснете със знания и чувство за хумор в словесен двубой и да завладеете общото внимание не ви обещават лаври. Каскадата на красноречието се разбива в канарата на любимата фраза на англичаните: „Това едва ли може да бъде подходяща тема за разговор!“

Не ви остава друго, освен нервно да потраквате с парченцата лед в чашата с джин с тоник (завиждайки на онзи, който може многозначително да пълни или изтърсва лулата си) и да размишлявате как все пак да намерите път към сърцето на събеседника си през ледовете на дълбокомисленото мълчание и мъглите на лекомисленото разменяне на ритуални, с нищо не задължаващи фрази.

Защо наистина е толкова труден процесът „вживяване“ в тази страна? Нали тук не чувствуваш както на Изток труднопреодолимата езикова бариера. Думата ми не е само за това, че е много по-лесно да научиш английски, отколкото китайски или японски. Тук всеки проявява учудващо търпение, натъкнал се на тромавите опити на чужденеца да говори английски. Никой никога няма да се подсмихне, няма да се раздразни, докато ти с усилие търсиш необходимата дума.

Изглежда, смятайки се в правото си да не говори никакъв друг език, освен собствения си, англичанинът често признава на чужденците правото да говорят лошо английски (макар че за разлика от японеца никога не ще се почувствува задължен да отбележи, че владееш добре езика му).

С една дума не е нужно да се плашите от грешки или да се извинявате за лошото си произношение. Въпросът как ти говориш английски изобщо не е тема за обсъждане. Но от друга страна, англичанинът никога няма да опростява речта си, както постъпваме ние инстинктивно, когато искаме да се обясним със събеседник чужденец. Той не може да си представи, че родният му език може да бъде непонятен някому.

Оттук следва малко утешителният извод: в страна, където езиковата бариера не е пречка, не може да ти помогне езиковият мост. В Китай или Япония понякога беше достатъчно да прочета йероглифния надпис върху картината, да цитирам на място или не на място някакъв древен поет или философ, за да разположа веднага към себе си събеседниците си, да събудя интереса им към „необикновения чужденец“, с една дума да намеря мост за запознанство. Може ли да обещава такива дивиденти английският език, на който, както тук се смята, говорят всички нормални хора? Или знаенето на сонетите на Шекспир, щом, освен всичко останало първата заповед за поведение, когато си на гости, биха могли да бъдат думите: „Не се кълчи!“

Не може да се каже, че англичаните странят от чужденеца, но и не проявяват към него особен интерес. Те се отнасят към него, да не кажем отвисоко, но малко снизходително, както се отнасяме към деца в общество на възрастни.

Едва ли може да се каже, че да си чужденец в Лондон, означава, че се ползуваш с някакви преимущества. По-скоро обратното. Поканват чужденеца в дома си, вглеждат се внимателно в необичайното му поведение, внимателно слушат праволинейните му изказвания. Но ако чуждестранният гост се проявява в нещо като необикновена личност, окръжаващите ще се отнесат към талантите и достойнствата му с леко изумено любопитство — както да речем към ескимоса, който незнайно как и незнайно защо се е научил да свири на арфа.

Колкото по-дълбоко навлизате в английската действителност, толкова по-трудно става да дадете еднозначен отговор на простия въпрос: наистина ли са изцяло приятелски разположени англичаните към чужденеца?

От една страна, на всяка крачка се убеждавате, че качеството им да не забелязват, да игнорират непознатите им хора, съвсем не означава, че англичаните са безчувствени и безразлични към окръжаващите ги. Съвсем не! При всичката си затвореност и отчужденост те са изключително отзивчиви, особено към безпомощни същества, било то загубили стопанина си кучета или объркали пътя чужденци.

Можете да спрете на улицата всеки англичанин и да бъдете предварително уверени, че той, без да скъпи времето си, ще ви окаже каквото искате съдействие. В случаите, когато японецът или французинът ще предпочетат да не се забъркват в работа, която не ги засяга, англичанинът, без да се колебае, ще се притече на помощ на чужденеца, ако е разбрал, че това е нужно. И колкото е по-трудно положението, в което волно или неволно е попаднал човек, толкова по-голяма ще бъде проявената към него отзивчивост.

Ако в някое непознато селище ви се повреди колата, веднага ще се намерят хора, които с готовност ще отидат да потърсят монтьор в близката авторемонтна работилница. Ако в дъждовен ден някое дете не може да се прибере вкъщи, защото е загубило ключовете си, непознатите съседи веднага ще го отведат в дома си, ще го стоплят, ще му дадат да пие чай.

Но в същото време за съжаление отново и отново забелязваш и другото — че всяка подобна услуга съвсем не разбива леда на отчуждението, не се превръща в мост за по-близко запознанство. Съседите, към които те преизпълва благодарност, ще се държат така, сякаш в отношенията ви не се е получил никакъв напредък.

Колко често туристите, пристигнали от континента, особено италианци, испанци, французи, биват заблудени от лекотата, с която успяват да завържат разговор с английско момиче на улицата. То отговаря без смущение на въпросите, естествено и приятелски, като на добър познат. Но не бива да се лъжете — това е просто от чувство за дълг към чужденеца. Момичето се чувствува задължено да му помогне като на сляп старец, когото трябва да преведе на другата страна на улицата. То с готовност ще покаже на чужденеца пътя, може дори да го доведе до театъра, ресторанта или хотела. Но не го канете да ви прави компания и обикновено е безсмислено да го питате за името, телефона или да му определяте среща.

Когато разказват за други народи, пътешествениците обичат да започват с фразата. „Онова, което ми направи най-силно впечатление още от пръв поглед, това е…“

Когато разказвате за англичаните, тази фраза като че ли най-малко подхожда, защото най-типична тяхна черта е тъкмо отсъствието на нещо характерно, биещо на очи, преднамерено. Може доста дълго да си живеете в Британия и да останете със същия багаж от представи за тази страна, с какъвто сте дошли. Преди всичко друго забелязвате, че и на англичаните е свойствено предубеждението спрямо чужденците и именно това предубеждение по правило става първият обект за наблюдение от страна на непосветения.

Улицата тук е най-скучното място, там вие няма да видите хиляди грабващи ви зрелища, не ще се сблъскате с хиляди приключения. Тя не е място, където хората си подсвиркват или се бият, разменят си любезности, почиват си, съчиняват стихове или философствуват, ходят по нужда и се радват на живота, пускат си шеги, бистрят политика и се събират по двама, по трима, на групи, на тълпи, за революционна закана. У нас, в Италия, във Франция, улицата е нещо като голяма кръчма или обществен парк, площад, място за събиране, стадион и театър, продължение на дома ни или верандата. Тук улицата не принадлежи никому и никого не сближава, тук вие не срещате ни хора, ни предмети, само минавате покрай тях.

Карел Чапек (Чехословакия). „Писма от Англия“, 1924 г.‍

На този остров мълчанието не се смята за недодяланост, напротив, за недодяланост се смята препаленото говорене, тоест когато искате насила да се натрапите на другите. В Англия никога не бива да се страхувате от това, че мълчите. Може да не говорите в продължение на години, без да се страхувате, че ще ви сметнат за слабоумен. Затова пък ако говорите прекалено много, у шокираните англичани веднага ще се породи основание да не ви се доверяват. Ако те не влизат в разговор с вас, то не е от нежелание или поради невъзпитание, а от страх да не ви въвлекат в разговор, който на вас може би няма да ви бъде интересен.

Паоло Тревес (Италия). „Англия — тайнственият остров“, 1948 г.‍

Те не обичат да разкриват общественото си положение. Срещнах се с видни личности, но ако не знаех предварително кои са, никога не бих се сетил, че въобще нещо са постигнали в обществото. Ако са писатели, никога не говорят за своите книги. Ако са учени, не говорят за теориите си. Ако са политици, не разкриват своите програми. Казано по-просто, те сякаш смятат своя трудов живот за нещо отделно от живота си в обществото.

Нирад Чаудхури (Индия). „Пътуване в Англия“, 1959 г.‍

Тук не е нужно да бързате. Вие се намирате в страната на търпението и постоянството, на спокойната последователност в мислите, в страна, където се тачат не кълбестите облаци на абстрактната теория, а малките твърди камъчета на всекидневния опит.

Вие трябва да си останете спокоен, мълчалив, търпелив.

Вие трябва да се приспособите към ритъма на Англия — към климата й, морето, зелената трева, към обществения й живот, старите университети, тениса, голфа, пристанищата, заводите, срещите и разговорите с хората — и да оставите всичко това да стане ритъм на вашето сърце.

Никос Казандзакис (Гърция). „Англия“, 1965 г.‍