Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (8)

VIII

Портиерът погледна нагоре към изчезващия в простора асансьор, почеса се по главата и веднага закачи до стълбите табелка с надпис:

ДНЕС АСАНСЬОРЪТ НЕ РАБОТИ!

През това време Фердинанд и директорът не знаеха точно какво се бе случило.

— Май излетяхме във въздуха — каза Фердинанд, когато вече беше ясно, че по много необикновен начин са напуснали хотелската сграда.

— И аз имам такова впечатление — отвърна малко изплашено директорът.

— Може би не трябваше да натискаме това копче?

— Но го натиснахме и няма какво да се прави.

Асансьорът продължаваше да се вдига нагоре. Къщите ставаха все по-малки, улиците все по-тесни, а трамваите и автобусите изглеждаха отвисоко като детски играчки. От време на време започнаха да срещат отделни облачета.

— Интересно, на каква височина сме сега? — каза високо Фердинанд.

— Намирате се на височина точно четиристотин осемдесет и пет метра — отвърна едно от облачетата, които тъкмо минаваха край тях.

— Вие сте изключително мило! — извика Фердинанд елегантно и се поклони. — Благодаря ви за информацията, мило облаче.

Облачето им махна за довиждане с ръчичка и отплава в своята посока.

— Смайвате ме, Фердинанд — обади се директорът. — Не допусках, че умеете да разговаряте с облачетата.

— Когато имаш необходимия подход, с всекиго можеш да поприказваш — каза с нотка на самохвалство Фердинанд, забравяйки, че облачето първо му заговори. — Впрочем опитайте и вие, никак не е трудно.

Директорът, без да се колебае, започна да следи с очи облачетата. Щом някое се приближеше, той отваряше вратата на асансьора, навеждаше се и казваше:

— Добър ден, мъничкото ми!

— Добър ден, директоре — отговаряше облачето. — Желая ви приятен път.

На друго облаче той извикваше:

— Как се чувстваш, розово облаче!

— Благодаря, чувствам се много добре — отговаряше розовото облаче. — За къде пътувате, директоре?

— О, просто така! — отговаряше директорът, защото наистина не знаеше къде и за какво пътува. — Просто така, да погледаме малко отвисоко.

— Желая ви приятни гледки — казваше облачето и изчезваше, а директорът вече се обръщаше към следващото, което се появяваше край летящия асансьор.

— Моите почитания на прекрасното облаче! Как спахте нощес?

— Много добре спах — отговаряше облачето. — Небето тази нощ беше безоблачно, тъй че всички можахме добре да се наспим.

— Затова изглеждаш толкова хубаво, защото си се наспало.

Облачето се покриваше с лека руменина и отплуваше надалеко, като извикваше на сбогуване:

— Уви, не мога да разговарям повече с вас, директоре, защото нашият началник, вятърът, днес много ни е подгонил. Довиждане.

И вече не се виждаше.

— Много приятно се разговаря с тия облачета, Фердинад — каза директорът и потри доволно ръце.

— Престанете вече — посъветва го най-сетне Фердинанд. — Летим все по-нависоко, а вие постоянно се навеждате от асансьора. Ще вземете да паднете.

Директорът погледна надолу и свят му се зави. Бързо затвори вратата и седна на пейчицата.

— Не се безпокойте — започна да го утешава Фердинанд. — Докато не сме започнали да летим презглава надолу, още не е съвсем зле.

— Продължаваме ли да се вдигаме нагоре? — проплака директорът.

— Струва ми се, че да — отвърна Фердинанд. — За съжаление в асансьора нямаме инсталиран високомер и не можем да определим на каква височина се намираме в момента.

— Да запитаме някого? — предложи директорът.

— Да, но кого?

— Виждате ли, птица! — кресна директорът. — Попитайте птицата!

— Ей, ей, птицо! — извика Фердинанд. — Можете ли да ни кажете на каква височина се намираме в момента?

Птицата подхвръкна по-близо и кацна на покрива на асансьора.

— Заповядайте вътре! — извикаха и двамата едновременно.

Птицата влезе в асансьора и седна между тях на пейчицата.

— Интересува ви височината, нали? — попита тя.

— Да, искаме да знаем колко сме се отдалечили от Земята.

— В този момент се намираме на височина петнадесет хиляди сто и единадесет човки… — отвърна сериозно птицата.

— Не ми е много ясно какво означава това — забеляза Фердинанд.

— Човката — поясни птицата — е мярка за дължина.

— А колко прави това в сантиметри? — попита директорът.

— Това вече не зная — отвърна птицата.

— Поне приблизително — настояваше Фердинанд.

— Погледнете ми човката — каза птицата.

— Да, много е хубава — похвали я Фердинанд.

— Не става въпрос за хубава — отвърна птицата. — Колко сантиметра може да има?

— Знам ли колко, може би четири…

— А според вас? — птицата се обърна към директора.

— Знам ли, може би шест…

— Е, да речем, че са пет… Съгласни ли сте?

— Съгласни сме, естествено!!! — извикаха Фердинанд и директорът.

— В такъв случай няма нищо по-лесно от това, да се пресметнат човките в сантиметри, а после в метри — каза гордо птицата.

— Ой, да се пресмята! Хич не обичам тия работи! — извика Фердинанд. — Може би вие, директоре, ще се заемате с това?

— Ще опитам — рече директорът. — Да предположим, че една човка се равнява на пет сантиметра. Десет човки правят петдесет сантиметра, сто човки са петстотин сантиметра, хиляда човки ще бъдат пет хиляди сантиметра, десет хиляди човки ще бъдат петдесет хиляди сантиметра, петнадесет хиляди човки правят седемдесет и пет хиляди сантиметра, а седемдесет и пет хиляди сантиметра правят седемстотин и петдесет метра. Към това трябва да се прибавят още сто и единадесет човки, което прави пет метра и петдесет и пет сантиметра. Значи общо, след точно пресмятане, петнадесет хиляди сто и единадесет човки се равняват на седемстотин петдесет и пет метра и петдесет и пет сантиметра. Точно това е височината, на която се намираме, а аз целият съм в пот от това смятане — свърши директорът.

— Изчислихте го забележително! — каза Фердинанд. — Поздравявам ви, директоре!

— Не виждам нищо забележително в това — рече директорът. — Щом човек е директор, трябва поне да може да смята. Все още ли се вдигаме?

— Да — отвърна птицата. — Вдигнахме се още петнадесетина човки.

— Това е ужасно! — въздъхна директорът. — Фердинанд, трябва да направим нещо. Не можем непрекъснато да летим нагоре.

— Надявам се, че птицата ще ни каже какво се прави в такива случаи — отвърна Фердинанд и погледна птицата.

Тя доби сериозен вид и рече:

— Преди всичко, позволете ми да ви се представя. Влязох във вашата ракета по време на полета и дори не споменах името си.

— Каква ти ракета — прекъснаха я едновременно директорът и Фердинанд. — Най-обикновен хотелски асансьор, който неизвестно защо излетя във въздуха…

— Все едно, асансьор или не, в този момент това е въздушен кораб и трябва да бъде третиран като такъв. Моля да ми вярвате, разбирам нещичко от тия работи. Гълъбов се казвам.

Фердинанд и директорът се вгледаха по-внимателно в птицата и установиха, че наистина имаше у себе си нещо гълъбовско. Това бе неопровержимо доказателство, че името е истинско. Поклониха се на птицата и всеки произнесе името си.

— Великолепни. Фердинанд Великолепни — каза Фердинанд.

— Девон. Алекси Девон — рече директорът.

— Много ми е приятно — отвърна Гълъбов.

— О, не, не, любезни Гълъбов! — извикаха директорът и Фердинанд. — На нас ни е извънредно приятно.

— С какво мога да ви помогна? — попита Гълъбов.

— Работата е там, че ние не знаем какво да направим, за да почнем да летим надолу. Защото засега летим все нагоре — каза директорът. — А това започва да става страшно.

— Доколкото ми е известно — поде Гълъбов, — съществуват следните начини да се лети надолу: или прибираме крилата и падаме светкавично като камък, или с разтворени крила, използвайки въздушните течения, летим все по-надолу и по-надолу, или намествайки по определен начин опашката си се насочваме с нея към Земята…

— Няма ли други начини, скъпи Гълъбов? — попита Фердинанд със задавен глас.

— Може и да има — отвърна Гълъбов, — но аз не ги зная.

— Ние нямаме крила — въздъхна отчаяно Директорът.

— Нито опашки — добави със сълзи в очите Фердинанд.

— И все пак нещо трябва да се направи? — отсече решително директорът.

— Трябва! — съгласи се твърдо Фердинанд.

— Но какво? — измърмори директорът.

— Но какво? — проплака Фердинанд.

— Но какво? — замисли се Гълъбов.

— Струва ми се, че ако натоварим с нещо нашия асансьор, той, естествено, трябва да започне да пада.

— Да го натоварим — повтори Фердинанд. — Но с какво?

— Например с някакви камъни — предложи директорът.

— Смешно — засмя се Фердинанд. — Откъде ще се вземат във въздуха камъни? Доколкото ми е известно, камъните не хвърчат във въздуха…

— Чакайте, чакайте — намеси се Гълъбов. — Хрумна ми една идея. Не е изключено, че ще успея да натоваря вашия асансьор и по този начин да го принудя да кацне.

— Да не сте чудотворец, Гълъбов? — произнесе иронично Фердинанд.

— Ще ви подаря сто чувала грах, ако го направите — заяви директорът, който дълбоко в себе си не вярваше това да стане.

— Разчитам на обещанието ви, директоре — отвърна Гълъбов. — А сега трябва да ви напусна. Ако обичате, Фердинанд, отворете ми вратата…

Фердинанд отвори вратата на асансьора, птицата се вдигна от пейката, махна с крила и изхвръкна навън. Обиколи няколко пъти летящия асансьор, който през това време се издигна още петнадесетина човки нагоре, махна им на сбогуване с опашка и отлетя.

Останаха съвсем сами. Долу, далеко, далеко под тях, беше Земята; горе, далеко, далеко над тях, беше слънцето. Дори облачетата някъде се скриха и ги окръжаваше гладък, чист лазур. Все повече ги овладяваше чувство на самотност.

— Боя се, че никога няма да се върнем на Земята — каза отчаяно директорът.

— Така ни се пада! — проплака Фердинанд.

— Никога вече няма да видя моя мил хотел… — оплакваше се директорът.

— Нито пък аз ще видя своите скъпи приятели — добави Фердинанд.

— Защо натиснахте това копче, Фердинанд? — укори го директорът.

— Аз ли??? — възмути се Фердинанд. — Вие го натиснахте.

— Не съм натискал аз! — извика директорът. — А вие! Аз само се преструвах, че натискам.

— Не е вярно! — извика Фердинанд. — Аз се преструвах, а вие натиснахте копчето.

— Е, няма какво да приказваме толкова, Фердинанд — рече директорът, а очите му бяха пълни със сълзи. — И двамата натиснахме копчето…

— Прав сте — съгласи се примирително Фердинанд. — И двамата натискахме копчето. Но защо го натискахме?…

— Защо натиснахме това копче, Фердинанд?

Докато те скърбяха, в далечината се показа голям сив облак, който бързо приближаваше към асансьора. Той непрекъснато растеше и в един момент обгърна асансьора от всички страни. Почти стана тъмно и в тъмнината се чуваше само мощният непрекъснат шум на размахвани криле. Гълъбов беше довел на помощ ята познати гълъби.

— Кацай на покрива! — викаше той дрезгаво. — Кацай на покрива.

Гълъбите накацаха бързо един след друг на покрива на асансьора и го покриха целия. Асансьорът престана да се вдига нагоре. Сега висеше неподвижно във въздуха.

— Да направим пирамида! — изкомандва Гълъбов.

Следващата група гълъби накаца по гърбовете на ония, които вече бяха на покрива. Асансьорът бавно започна да се спуска надолу. След това все по-бързо, тъй като нови гълъби се включваха в изграждането на пирамидата. Фердинанд и директорът, затворени в асансьора, започнаха да подскачат и да пляскат с ръце от радост. Пирамидата беше готова. На самия й връх последен кацна Гълъбов. Фердинанд открехна вратата и му извика:

— Вие сте чудотворец, Гълъбов!

А директорът Девон добави:

— Имате от мене сто чувала грах!