Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (5)

V

— Какво възнамерявате да правите сега? — попита Радио, когато се озоваха на улицата.

— Знаете ли — отвърна Фердинанд, — не съм мислил много по това.

— Значи имате свободно време?

— Струва ми се, че да.

— За по-сигурно, надникнете в бележника си — предложи Радио.

— В какво?

— В бележника. Сигурно имате бележник.

— Ес-ес-ес-ес-тественннно — заекна Фердинанд.

— Според мен — продължи Радио, — човек без бележник не е човек. Във всеки случай не е порядъчен човек. Порядъчният човек, Фердинанд, трябва да има бележник.

— Рррррразбира ссссе — потвърди Фердинанд.

— На човек, който има бележник, може да се разчита. Тия, които нямат бележници, са предоставени единствено на собствената си памет. А човешката памет е несигурна, Фердинанд, ах, колко е несигурна. Съгласен ли сте с мен, или не?

— Рррразбира се, че съм сссссъгласен…

— Тогава имайте добрината да погледнете в бележника си и да проверите дали със сигурност сте свободен.

— Съвсем съм сигурен, че съм свободен — каза Фердинанд и сложи ръка на сърцето си.

— Какво ви пречи да надникнете в бележника — настояваше Радио.

„Ама че инат!“ — помисли си Фердинанд, а гласно добави:

— Кълна се в баба си, че в момента нямам никаква работа.

— Моля ви, направете това заради мене — с умоляващ глас настояваше Радио. — Надникнете в бележника си!

Фердинанд започна да бърка в левия джоб на сакото си, макар да знаеше предварително, че това няма да има никакъв резултат. Наистина джобът беше идеално празен. После потърси в десния джоб на сакото. После в левия джоб на панталоните. После в тоя джоб, който е на панталоните отзад. После в джоба, който е на сакото откъм хастара. И най-сетне в малкото джобче, горе вляво, в което се носят моливи, писалки или кърпички за по-елегантно. Всички джобове бяха еднакво празни.

— Виждам, че не можете да намерите бележника си — каза Радио.

— Нямам представа какво е станало с него — излъга Фердинанд и веднага се засрами от себе си, дето лъже. — Сигурно някъде съм го забутал.

— Може би сте го оставили на бюрото си, като сте излизали от къщи…

— Възможно е — отвърна Фердинанд, който беше напълно сигурен, че откакто се помни, не е притежавал бюро.

— Или е останал в друг костюм…

— Също не е изключено — съгласи се Фердинанд, макар да знаеше, че костюмът, който беше на него, бе единственият му костюм.

— Боя се да не би да сте го загубили — каза Радио с искрена загриженост в гласа.

— За губене и дума не може да става — отговори Фердинанд. — Никога нищо не съм губил — добави той с радост. Това беше първата истина, която каза от доста време насам. Нямаше никакво съмнение, че Фердинанд изпитваше неизмеримо удоволствие да казва истината.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Радио.

— Разбира се, моля ви.

— Надявам се, че ще намерите досегашния си бележник, към който, струва ми се, сте много привързан…

„Дрън-дрън, та пляс“ — помисли си Фердинанд.

— … но докато стане това — продължи мисълта си Радио, — за спомен от нашата приятна среща бих искал да ви подаря малко скромно бележниче. Съгласен ли сте с моето предложение?

— Ще ми направите голямо удоволствие. Това ще бъде най-любимият ми бележник — завърши самохвално Фердинанд.

Тогава влязоха в една книжарница и Радио избра за Фердинанд хубав бележник на квадратчета с тъмнозелена корица.

— Напишете на първата страница днешната дата…

— Написах я — каза Фердинанд.

— А под датата напишете с големи букви СВОБОДНА ВЕЧЕР…

— Сво-бод-на ве-чер — повтори Фердинанд. — Написах го.

— Чудесно! — потри ръце Радио: — Сега с чиста съвест мога да ви поканя на кино. Знам, че няма да проваля плановете ви. Във вашия бележник ясно е написано, че днес имате свободна вечер. Виждате ли какво великолепно нещо е един бележник. Надникне човек и веднага знае всичко…

След киното се поразходиха. Радио беше пленен от играта на артистите. Фердинанд не възразяваше срещу неговото мнение не само защото малко разбираше от актьорско изкуство, а главно защото през по-голямата част от филма той просто си подремна. Но за да не го сметнат за пълен профан, трябваше да каже нещо. От целия филм на Фердинанд най-много му хареса кучето Бинго, което в един момент претича през стаята, отвори с лапи вратата и последва своя отдалечаващ се на кон господар. В този момент Фердинанд още не спеше.

— Според мен — вмъкна той нехайно, — най-добър беше актьорът, който играеше Бинго.

— Какъв Бинго? — попита изумен Радио.

— Бинго, кучето, което тичаше след господаря си, когато той заминаваше на кон — спокойно обясни Фердинанд.

— Та това не е актьор! — извика Радио.

— Как да не е актьор, като играе във филм? — засмя се Фердинанд.

— За играене — играе, но не е актьор. Това си е най-обикновено куче.

— Как можете да говорите такива неща! — възмути се Фердинанд. — Никое куче не би могло да изиграе тази роля. Видяхте ли колко хубаво тичаше през стаята? А после как великолепно отваряше вратата! А когато вече беше навън, с какво вълнение гледаше след отдалечаващия се господар, преди да се реши да го последва. Не, скъпи мой Радио, нито едно куче няма да успее да направи тона. Трябва да бъдеш актьор, за да го направиш.

— Вие дори не подозирате на какво са способни кучетата — каза Радио.

— Да речем, че не подозирам… — промърмори иронично Фердинанд. — И все пак мисля, че това беше актьор, преоблечен като куче.

— Смятате ли, че са възможни такива неща? — попита недоверчиво Радио.

— Не само смятам, но съм сигурен — отвърна решително Фердинанд. — Ще ви кажа нещо повече: — Лично аз знам такъв случай, само че обратно…

В този момент Фердинанд си прехапа езика, защото разбра, че е казал твърде много.

— Искате да кажете, че сте чували за куче, което се преоблякло като човек, така ли? — настояваше Радио.

— А, не, нищо подобно — смънка Фердинанд. — Просто нещо се обърках. Знаете ли — добави той, за да смени темата на разговора, — струва ми се, че съм малко уморен и започвам да бърборя невероятни неща.

— Късно е вече наистина — потвърди Радио. — Аз също се чувствам уморен. Най-добре ще бъде да отидем да спим.

— Съвсем правилно — отвърна Фердинанд. — Надявам се, че скоро пак ще се срещнем, скъпи Радио.

— Не се съмнявам в това. Много приятно прекарах с вас времето си.

— В такъв случай, лека нощ, Радио.

— Лека нощ, Фердинанд, доскоро виждане!

Тръгнаха в различни посоки. Фердинанд бавно се влачеше по улицата и не му беше много ясно какво да прави. Наистина ужасно му се спеше. В края на краищата можеше да се върне в къщи на своето канапе, но тогава всичко изведнъж щеше да свърши. Не, това той не биваше да прави в никакъв случай.

„Чакай, чакай… — замисли се той. — Какво се прави, когато човек иска да спи, а няма къде?“

Отдалече видя червен, трепкащ в тъмнината неонов надпис

 Х
 О ВЕСЕЛИЯТ
 Т
 Е ДРАКОН
 Л

„Хотел ли? Да, точно това ми трябва. Ще отида да преспя на хотел“ — реши Фердинанд.

И тръгна към неона.

Влезе в хотела през една въртяща се като въртележка врата. В големия хол до стената, на фона на огромен брой ключове, под герб, който изобразяваше Веселия дракон, седеше портиерът, целият накичен със златни копчета.

— Добър вечер — каза той още преди Фердинанд да успее да отвори уста. — С какво мога да ви услужа?

За първи път някой искаше да услужва на Фердинанд. Досега винаги на него му казваха да застава на задните си лапи и да служи. Но Фердинанд вече на нищо не се учудваше.

— Добър вечер — отвърна той. — Искам да преспя.

— Имате предвид стая за един човек?

— Да, точно за един човек — отвърна Фердинанд.

— Стая 423, на четвъртия етаж — рече портиерът. — Ето ви ключа.

— Благодаря. — Фердинанд взе ключа и вече искаше да тръгва.

— Един момент — задържа го портиерът. — Ако обичате, да ми дадете някои данни.

— Какво да ви дам? — попита Фердинанд, като че ли не беше чул добре.

— Кажете името, презимето си…

— Фердинанд — каза Фердинанд.

— Това е името, а презимето?

— Ммммм — замисли се Фердинанд. Нищо не му идваше наум. Това беше ужасен момент. Най-сетне си спомни, че напоследък често казваха за него „великолепен“. И високо, с усмивка на облекчение произнесе: — Великолепни.

— Отлично — каза портиерът, записа нещо в една дебела тетрадка и като се поклони ниско, добави: — Желая ви приятни сънища.

Асансьорът отведе Фердинанд на четвъртия етаж, а любезната камериерка го придружи до стая 423 и след като му пожела „лека нощ“, тихичко си тръгна. Фердинанд остана сам. Заключи вратата, съблече се, пусна чешмата, глътна малко вода, защото беше ужасно жаден, и скочи в чистото легло. Изтегна се в цял ръст и му стана много приятно.

Обаче не можеше да заспи. Мина час, после още един, а той все не заспиваше. Въртеше се, обръщаше се от една страна на друга, опита дори да се свие на кълбо — нищо не помогна. Най-сетне разбра: беше му много меко, скочи на земята, легна на килимчето, което беше постлано на пода пред леглото, и едва тогава усети, че сънят се приближава до него със стремителни стъпки. Не забеляза дори кога заспа.