Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (4)

IV

Почти всички маси бяха заети. Фердинанд мина през целия ресторант, търсейки свободно място. Никой не му обърна внимание. Всички бяха загледани в чиниите си. Между масите безшумно се движеха облечени в черно келнери, които разнасяха ястията на сребърни табли. На Фердинанд много му хареса тук.

Встрани, до стената, той забеляза свободна маса. Спокойно се приближи до нея, отмести малко стола и сподавяйки внезапното си желание да скочи върху него, седна най-нормално.

Огледа се. Съвсем близо, на съседната маса, седеше някакъв възрастен мъж и докато чакаше поръчаното ядене, преглеждаше вечерния вестник. Малко по-далече едно семейство — баща, майка и три деца — ядеше ароматни палачинки с конфитюр от вишни. Зад него две дами, тъкмо свършваха да лапат печеното пиле, а в ъгъла, наляво от Фердинанд, жена със зелена шапка ядеше шкембе чорба, като час по час отчупваше по някой залък хляб и го хвърляше под масата, покрита с голяма покривка, която стигаше почти до пода. Това много заинтересува Фердинанд.

— Какво ще обичате? — чу той внезапно до самото си ухо. Вдигна поглед и видя прегънатия в поклон келнер. Стори му се много симпатичен.

— Бих искал нещо да ям. Но, знаете ли, да е нещо такова, първокласно.

— Моля ви, бъдете така любезен да си изберете нещо от листата — и като каза това, келнерът му подаде дълъг списък на ястията, които се сервираха в ресторанта „Както при мама“.

Душата на Фердинанд чак подскочи от радост. „Бъдете така любезен… Моля ви…“ Не! Никой още не му беше говорил така.

„Ще трябва да се отплатя на този учтив човек и също така учтиво да говоря с него“ — помисли си Фердинанд. И веднага каза високо:

— Моля ви, бъдете така любезен да ми поднесете вежливо една любезна и вежлива мръвка.

— Целият съм на вашите услуги. Бъдете любезен да почакате една минутка — и келнерът отново се поклони.

— Най-любезно ви благодаря — отговори Фердинанд, като наведе глава. — С удоволствие любезно ще почакам.

Келнерът се отдалечи, а Фердинанд изпадна в размисъл. Сепна се едва когато чу сърдития глас на възрастния мъж от съседната маса.

— Какво сте ми донесли?! — викаше възрастният мъж. — И това според вас е мръвка? Та това са само кокали!

Фердинанд хвърли поглед към чинията, която стоеше пред възрастния мъж. Наистина там, до малкото количество месо, имаше прекрасни кости, такива каквито можеш да видиш само на сън. Отстрани, навел тъжно глава, стоеше келнерът, същият, който толкова много се хареса на Фердинанд. Стана му много жал за него. Изправи се и отиде до масата на възрастния мъж.

— Ако ми позволите — започна той, — аз ще взема това месо, което са ви сервирали. Поръчал съм същото, може би моето ще ви хареса повече…

— Да не сте полудял?! — извика възрастният мъж. — Кокали ли ще ядете?

— За мен не се безпокойте, ще се оправя някак — отвърна Фердинанд.

— Но, моля ви се, това са само кости!

— Нищо. Много обичам.

— Какво обичате?

— Кости.

— Какви?

— Точно такива.

— Такива, като тия в чинията? — не можеше да повярва възрастният мъж.

— Да, и такива също.

— Та вие няма да можете дори да отхапете от тях.

— Въпрос на навик — каза Фердинанд. — Когато някой от малък свикне…

— Да не искате да кажете — прекъсна го възрастният мъж, — че като дете сте яли кости?

— Първата кост получих, когато бях на пет месеца, а преди това няколко пъти бях ял скришом.

Възрастният мъж погледна Фердинанд по-внимателно.

— Толкова добре ли помните? — попита той.

— Има неща, които не се забравят — малко сантиментално отвърна Фердинанд.

— И вие наистина ли искате да изядете това?! — възкликна възрастният мъж, показвайки чинията си.

— Сега ще видите — отговори Фердинанд и се обърна към келнера. — Ще бъдете ли така любезен да пренесете любезно тази чиния на моята маса, а тук, моля ви, донесете моята порция.

— Защо да се пренася? — намеси се възрастният мъж. — Няма ли да е по-добре вие да седнете на моята маса? Ако нямате нищо против, моля, заповядайте.

Възрастният мъж се изправи и подаде ръка.

— Казвам се Радио. Августин Радио. Презимето ми, както сам виждате, е смешно. Често моите познати и приятели ме питат на шега: „Какво ново има, Радио?“. И аз им отговарям пак на шега: „Няма нищо ново, защото днес съм изключен“.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, Радио — каза Фердинанд. — Наричам се Фердинанд. С най-голямо удоволствие ще седна на вашата маса.

Келнерът, който през цялото време даваше ухо на разговора, хукна бързо към кухнята и след миг се появи с нова порция месо. Постави я пред Радио, а пред Фердинанд премести чинията, която още преди това стоеше на масата.

— Много съжалявам — каза Радио и започна да яде, — много съжалявам, че аз ям вашата порция, а вие трябва да се мъчите с тия кокали.

— Бъдете спокоен. Ще изям всичко по-бързо от вас.

— О, какво говорите? Това май е невъзможно! — извика Радио.

— Е, тогава да започваме! — каза Фердинанд. — Раз, два иииииииии три!

Хвана със зъби най-голямата кост, нагласи я удобно между челюстите си и ги стисна. Чу се скърцане, пукане, Радио едва успя да извика: „Жалко за зъбите ви, Фердинанд!“, и най-голямата кост вече я нямаше. Същото стана и с една по-малка кост, а третата, най-малката, Фердинанд си остави за десерт.

Радио гледаше всичко това с широко отворени очи и възхитено кимаше с глава. На съседните маси всички престанаха да ядат. Откакто съществуваше ресторантът „Както при мама“, никой не беше виждал подобно нещо.

Бащата на децата, тия, които ядяха палачинки с вишни, им показа Фердинанд и рече:

— Ето, мили мои, един великолепен пример за подражание! Така трябва да се яде, а не като вас. Едни нищо и никакви палачинки не можете да изядете както трябва, а този мъж там кости яде. Браво, браво! — извика той на Фердинанд. — Ръкопляскайте, деца, на този човек.

Двете дами, които тъкмо приключваха с пилето, като видяха държането на Фердинанд, с ужас погледнаха купчинките кости в чиниите си. „Може би пък така да не е прилично? — помислиха си те. — Може сега да има такава мода, че и костите да се ядат?“ — И незабелязано посегнаха към най-малките костички, за да опитат дали изобщо ще могат да ги отхапят.

Но най-потресена беше жената със зелената шапка, тази, която ядеше шкембе чорба и час по час хвърляше под масата късчета хляб.

— Излез оттам, Крокодилчо! — извика тя и надзърна под покривката. — Излез, Крокодилчо, излез! Ще се засрамиш, като видиш. На тебе трябва и хлебчето да ти го надробя на парченца, а тук кости хрускат и нищо им няма. Погледни де, Крокодилчо, погледни само!

Докато говореше, жената измъкваше изпод масата дълга каишка, на чийто край се показа най-сетне малко черно кученце. Тя го взе на ръце и го вдигна така, както родителите вдигат децата си, когато на парадите минава генерал.

— Погледни натам, Крокодилчо. Към този мъж с хубавия нов костюм. Това сигурно е някоя знаменитост.

Кученцето заскимтя от радост с тънкото си гласче. Фердинанд наостри уши. Много му се искаше да излае в отговор, но се въздържа. И само каза:

— О, какво чудесно кученце! — и хвърли към него третата, най-малката костичка, която си бе запазил за десерт. Уви, Крокодилчо беше заплес и не можа да я хване, когато прелетя покрай носа му.

— Този път не успяхме! — каза усмихнат Фердинанд. — Сега ще ти покажа как се прави това. Ако обича, някой от вас да ми подхвърли нещо.

Жената със зелената шапка хвърли парченце хляб. Без да мърда от мястото си, Фердинанд само раззина уста и хлябът веднага изчезна.

— Вие сте великолепен! — извика жената със зелената шапка. — Гледай, Крокодилчо, какъв е великолепен.

Всички се съгласиха с нея и започнаха да хвърлят в надпревара към Фердинанд различни лакомства. А той като фокусник от цирка улавяше всичко с безпогрешна точност. В промеждутъците говореше на Крокодилчо:

— Ето, виждаш ли, така се лови сладкиш… А тъй се лови шоколад… Тъй пък — баничка… А тъй се лови меденка… Като имаш време, намини към мен, ще те науча още много други неща.

Като каза това, Фердинанд огледа ресторанта, търсейки келнера.

— Искам да ви платя! — извика той.

— Никога няма да позволя такова нещо! — възпротиви се Радио. — Фердинанд, вие бяхте мой гост. — И след като плати сметката, Радио добави: — Ще ми позволите ли да изляза заедно с вас?

— Разбира се, скъпи Радио. С голямо удоволствие ще си тръгна с вас.

Докато вървяха през ресторанта към вратата, ги съпровождаха изумените погледи на посетителите и пълните с възхищение очи на келнерите. А после, когато вратата след тях се затвори, на всички маси и в кухнята, и в склада, и в бюфета, и дори в гардероба, започнаха по всички възможни начини да произнасят с възторг името Фердинанд.