Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (18)

XVIII

— Фамилия? — попита дежурният офицер.

— Великолепни — отвърна Фердинанд.

— Име?

— Фердинанд.

— Възраст?

Фердинанд не знаеше какво да отговори. Страхуваше се, че ако каже истината, това ще се стори съмнително на дежурния офицер, а ако каже повече, първо, ще излъже, и второ, не е хубаво да се представяш за по-стар, отколкото си всъщност.

— Възраст? — повтори дежурният.

Той имаше необикновено строг глас и страшни мустаци. Досега нито веднъж не бе погледнал към Фердинанд. Задаваше въпросите и отбелязваше нещо на някакво листче, без да откъсва очи от бюрото си, пред което стоеше Фердинанд и трепереше от студ.

— Тръблдпет! — отвърна Фердинанд, защото реши, че все пак нещо трябва да каже.

— Отлично! — каза дежурният офицер и изобщо не обърна внимание на малко странното число, което посочи Фердинанд. — Нищо ли не ви е изчезнало?

— Нищо.

— Имахте ли някакви ценности у себе си?

— Не, нямах — отвърна в първия момент Фердинанд. Но помисли малко и си спомни за медала. — О, извинявайте много, забравих едно нещо. Да, имах у себе си един ценен предмет…

— Какво представляваше той? — попита дежурният офицер и продължи да си записва.

— Медал — отговори Фердинанд. — Златен медал.

— Ваш ли беше медалът?

— Да, мой.

— Мога ли да зная къде сте го получили?

— На изложба за кучета.

— Значи вие се интересувате от кучета?

— От време на време — отвърна Фердинанд, който вече си беше възвърнал нормалната самоувереност.

— Случайно да са ви откраднали медала? — попита дежурният офицер.

— Един момент, трябва да проверя.

— Да, да, разбира се, проверете.

Както бе гол, Фердинанд започна да бърка по джобовете на дрехите си.

— Тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма и тук го няма. А, чакайте, тук има още един джоб… Не, тук също го няма. Откраднали са ми златния медал.

— Не се безпокойте — каза дежурният офицер. — Ще направим всичко, за да ви върнем медала. Останете тук, а аз ще отида да си поприказвам с престъпниците.

И без да погледне към Фердинанд, дежурният офицер излезе от стаята.

Фердинанд търпеливо чакаше завръщането му. Но му ставаше все по-студено. Накрая започна да си мисли така: „Защо трябва да мръзна никой дори и не забелязва че съм гол нито поглежда веществените доказателства нито нищо и не обръщат внимание че аз хванах престъпниците когато ме съблякоха в тунела но сигурно това не е нужно а аз мислех че им трябва така както е било за да няма никакво съмнение че те са ме съблекли и че са искали да ми вземат дрехите в такъв случай аз ще си ги сложа защото все пак с дрехи ще ми е по-топло отколкото без дрехи нали…“.

И Фердинанд бавно започна да се облича. Тъкмо си завърза връзката и дежурният офицер отново влезе в стаята.

— Трябва да ви поздравя, Великолепни! — извика той още от вратата. — Благодарение на вас заловихме двама опасни престъпници. Великолепно се проявихте, Великолепни!

Фердинанд скромно наведе очи.

— Няма такова нещо…

— О, не говорете така — възпротиви се офицерът. — Това е необикновено!

— Дребна работа… — прошепна Фердинанд.

— Гордея се с вас!

— За какво — промърмори Фердинанд. — Просто ги залових и толкова.

— Смело го направихте, Великолепни, наистина смело. Но уви, имам за вас и една не толкова приятна новина.

— Какво се е случило? — попита разтревожено Фердинанд.

— Не намерихме вашия медал.

— Не го ли намерихте?

— Не го намерихме.

— Олеле! — изпъшка Фердинанд.

— Казват, че изобщо не са го виждали.

— Олеле!

— Че не си помнят такова нещо.

— Олеле!

— И че сигурно не сте имали никакъв медал.

— Олеле!

— Че ако сте имали медал, най-напред него щели да вземат.

— Олеле!

— Че са претърсили всичките ви джобове…

— Олеле!

— И че в нито един не е имало никакъв медал…

— Олеле!

— Много съжалявам, че толкова скърбите — съчувствено каза дежурният.

— Олеле! Аз съвсем не скърбя — изпъшка Фердинанд.

— А какво?

— Страхувам се. Олеле!

— От какво се страхувате, Великолепни, кажете ми, моля ви, от какво се страхувате?

— От вас се страхувам, олеле!

— От мене?

— Да, от вас! Олеле!

— Но защо се страхувате от мене?

— Страхувам се, олеле, да не ме хвърлите в затвора.

— А защо трябва да ви хвърлям в затвора? — попита дежурният, развеселен леко от всичко това.

— Заради медала, олеле, олеле, олеле. Заради медала…

— Нищо не разбирам — каза дежурният.

— Аз ви заблудих, олеле, как ви заблудих!

— Пак нищо не разбирам…

— Този медал, ами че той е у мене. Едва сега си припомних, олеле. Търсих го във всички джобове и престъпниците са го търсили във всички джобове и не са го намерили, олеле. И едва сега си спомних, че той ми виси на шията, олеле. Кажете ми само, колко?…

— Какво колко? — попита дежурният.

— Колко дават за това? — плахо разпитваше Фердинанд.

— За кое?

— За това, че ви заблудих, колко години?

— Ще се помъчим да забравим за него — усмихнато отвърна дежурният офицер. — Най-важното е, че медалът, вашият златен медал, е във ваши ръце. За къде така бързате, Фердинанд?

Фердинанд вече беше до вратата. Обърна се и извика:

— Ей сега ще се върна. Трябва само да се извиня на крадците, че ги заподозрях в кражба.