Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (14)

XIV

Стигнаха пред хотела „Веселият дракон“. Асансьорът, щом забеляза познатата сграда, веднага скочи на мястото си. Хоп! И се намери отново между етажите. В хотела тозчас стана по-весело. Всички много се зарадваха. И портиерът, и персоналът, а най-вече гостите, които живееха на най-горните етажи. Няма какво да говорим: хотел без асансьор е като маса без крака, като хляб без масло, като чай без захар, като ваза без цветя, като пиано без клавиши, като газирана вода без мехурчета.

Фердинанд се изкъпа и веднага си легна. Толкова беше уморен от всички тия приключения, че след миг заспа.

През това време навън заваля дъжд.

Първия ден валя слабо. Само от време на време на земята падаше някоя и друга капчица вода от малко облаче. Това изглеждаше горе-долу така:

дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд

На втория ден вятърът довея няколко нови облачета и дъждът стана по-гъст:

дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На третия ден вятърът задуха отляво:

дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На четвъртия ден вятърът се промени и задуха отдясно:

 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На петия ден Фердинанд се обърна на другата страна. Дъждът валеше все по-силно. Ту ситни, ту едри капки чукаха по покривите.

дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд

Най-сетне на шестия ден облакът се разкъса. Потоци от дъжд се изливаха от небето.

ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД

Всеки знае, че на дъжд най-добре се спи. Никоя люлчина песен не приспива така, както монотонните капки на дъжда. Фердинанд сигурно щеше да спи още много дълго, може би цяла седмица, може би две седмици, а може би дори и три, ако неочаквано не беше се появил голям тъмен облак, от който заваля град:

град град град град град
град град град град град
град град град град град
град град град град град
град град град град град
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД

Внезапно чукане по прозореца събуди Фердинанд.

— Кой е? — извика той със сънлив глас.

Отговор не последва.

— Кой смее да ме буди, когато така сладко спя?! — извика вбесен Фердинанд.

Отново никой не отговори. Чуваше се само непрекъснато тропане по стъклото. Фердинанд разтърка очи, погледна към прозореца и разбра, че градушката го бе събудила.

— Няма как — промърмори той на себе си, — трябва да се става.

Натисна звънеца. След малко се появи камериерката.

— Добър ден! — каза тя. — Как спахте?

— Много добре — отвърна Фердинанд.

— В нашия хотел още никой не е спал толкова дълго, колкото вас.

— Какво говорите! А какъв е рекордът на хотела?

— Един цигулар спа след концерта си две денонощия без прекъсване.

— Това се казва сънльо! — извика Фердинанд.

— Вие сте по-голям! — каза камериерката.

— Аз ли? — учуди се Фердинанд.

— Ами да. Спахте цяла седмица.

— Какво?!

— Да, да! Точно една седмица.

— Не е възможно.

— Възможно е. Сега вие сте рекордьор на нашия хотел.

— В такъв случай моля да ми донесете закуска! — извика Фердинанд. — За всичките седем дни!

Камериерката се хвана за главата и избяга от стаята. Докато тя се появи отново, Фердинанд успя да се измие и да се облече.

— Нося ви четиринадесет рохки яйца, двадесет и една кифлички, седем чашки с мляко, седем чая, четвърт масло и един буркан с мармалад — каза тя. — А тук е сметката.

— Каква сметка? — разтревожи се Фердинанд.

— Сметката за престоя ви в хотела и за закуските — обясни усмихнато камериерката.

— Оставете я, ако обичате, после ще уредим въпроса — каза Фердинанд с такъв тон, като че ли всичките му джобове бяха натъпкани с пари.

— Приятен апетит! — каза камериерката и излезе.

Фердинанд започна да се храни.

„Най-напред храната — помисли си той, а после ще се тревожим какво да правим със сметката.“

Може да звучи невероятно, но честна дума, истина е: Фердинанд омете всичко до троха.

— Да видим сега сметката — промърмори той и отмести облизания буркан от мармалад. — Колко?! Седемстотин двадесет и шест злоти и осемдесет гроша?! И аз трябва да платя това?! Аз?! Приятелят на директора?! Рекордьорът на хотела „Веселият дракон“?! Та аз нямам пукната пара!

Отиде до прозореца, отвори го и погледна надолу.

— Ау-у-у-у! Високо е! Какво да правя?

Градушката бе престанала. Фердинанд светкавично се разсъблече. Зави дрехите си на вързоп и го хвърли през прозореца. После се наведе да види къде ще падне.

Отлично! Вързопът падна в тревата на отсрещната страна на улицата.

Фердинанд затвори очи, а когато ги отвори, огледа за последен път стаята и на четири крака изтича в коридора, оттам надолу по стълбите, до фоайето на хотела.

За да му е чиста съвестта, той отиде до бюрото на портиера и се качи отгоре с лапи.

— Бих искал — започна той, — бих искал…

Портиерът скочи възмутено.

— Марш оттук! — извика той. — Хайде, да те няма!

— Щом не, не! — отвърна гордо Фердинанд и изтича през главния вход навън. — Исках някак си да уредя този въпрос — промърмори си той, — но не ми позволиха. Няма да им се натрапвам.

Хвана със зъби вързопа, който лежеше в лехата между богородичките, и изчезна в някакъв пуст вход. Не мина много време и оттам излезе елегантен мъж, който бързо се загуби в тълпата.