Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (15)

XV

След лошото време, както често се случва, настъпи хубаво.

Фердинанд вървеше през града и весело си подсвиркваше.

— Фиу, фиу, хубав ден е днес, фиу-фиу-фиу… Слънцето приятно грее, фиу-фиу… Всички наоколо са толкова весели, фиу-фиу-фиу… И аз съм весел, фиу-фиу-фиу… И птичките по дърветата, фиу-фиуу… И листенцата тихичко фиу-фиу-фиу… Какво да правя аз сега, фиу-фиу-фиу? Няма да се тревожа за такива неща. Засега ми е добре, фиу-фиу… А какво ще стане после, ще видим, фиу-фиу… Изобщо не трябва да се безпокоя, фиуууууууууууу!

Но в големия град не може да не правиш нищо.

Фердинанд, без да разбере как, започна основно да разглежда града. Отиде най-напред в един музей, после в друг, после в трети, после поспря за миг пред входа на четвърти музей, но не влезе, защото музеите вече му бяха омръзнали.

След това се зае с паметниците. Разгледа поред:

паметника на кмета,

паметника на генерала,

паметника на музиканта,

паметника на поета,

паметника на краля,

паметника на кралицата

и още няколко други паметници, сред които имаше и два конни.

„Че много често има коне на паметниците… — помисли си Фердинанд. — А никой не се е сетил да представи краля, възседнал куче. Справедливо ли е това? Не съм съвсем сигурен дали няма да изглежда много по-хубаво. Та кучето е благородно животно и освен това много по-добър приятел на човека от коня. Защото виждал ли е някой някога кон да спи с човека в едно легло? А кучетата спят. Зная много такива примери. Затова пък за кон никога не съм чувал. Нито баща ми, нито дядо ми, нито прадядо ми, никой, никой.“

Когато Фердинанд разгледа всички паметници, вниманието му привлякоха уличните кантари, на които хората се мереха. Това беше нещо удивително. Качва се човек на малка платформа и стрелката започва да се мести по скалата, докато най-сетне спре на някоя цифра. Тази цифра именно показва теглото на този, който стои на платформата.

Фердинанд горещо пожела да се премери. Качи се на кантара след някаква дебелана. Застана на платформата — нищо. Подскочи — пак нищо. Вдигна единия си крак нагоре — нищо. Вдигна другия крак нагоре — нищо. Застана настрани — нищо. Стрелката дори не трепна.

Той слезе и опита още веднъж.

„Може би първия път не съм се качил добре — помисли си Фердинанд. — Може би трябва да се кача с левия крак, а не с десния?“

Уви, и качването с левия крак не помогна. Ядосан, Фердинанд започна да подскача все по-високо и по-високо, за да накара със сила упоритата стрелка да мръдне от мястото си.

Около Фердинанд взеха да се трупат хора.

— Сигурно пак се е повредил — каза някакъв мъж със зелено сако. — Постоянно се повреждат…

— Застанете по-напред — посъветва го добродушно възрастна белокоса жена.

— Напзед, напзед — засъска сладоледопродавачът. — Напзед нисто няма да помогне. Всицки знаем, це тзябва да се стои в задната цаст.

— Най-добре е да подскочите три пъти — намеси се някакъв мъж с басов глас.

— А защо не четири? — изписука жената с чадърчето, която стоеше до него.

— Защо ви е нужно това? — обърна се към Фердинанд един мъж с черна шапка. — И без туй няма да научите колко тежите. Всеки кантар показва различно.

Фердинанд беше съвсем объркан. Всички му даваха съвети. Най-сетне от тълпата се чу някакъв глас:

— А петдесет гроша пуснахте ли?

— Какви петдесет гроша? — учуди се Фердинанд.

— Как какви? Обикновени, полски.

— Извинявайте, а къде трябва да ги пусна? — попита заеквайки Фердинанд.

— Тука. В тази дупка.

— Не съм пускал — призна Фердинанд.

— Сигурно нямате дребни… — обадиха се наоколо с разбиране. — В такъв случай трябва да развалите.

— Наистина — каза Фердинанд. — Съвсем забравих, че нямам дребни… — „Нито едри“ — помисли си той. — Извинявайте, ей сега ще отскоча и ще разваля.

С бързина, която никой не би очаквал от него, Фердинанд скочи от кантара и изчезна зад гърбовете на хората, които го бяха наобиколили. Той вече беше на другия край на града, а те все още стояха и си говореха: „Че какво прави той толкова време…“.

А Фердинанд си вървеше, подсвиркваше си и мислеше: „Фиу-фиу, сега вече зная как става с кантарите. Трябва само да имаш петдесет гроша, фиу-фиу… Но откъде да взема петдесет гроша, фиу-фиу-фиу… Имам златен медал, фиу-фиу-фиу, а нямам петдесет гроша… Не е ли забавно това?…“.

Изведнъж погледна надолу към тротоара. Там нещо блестеше; наведе се и с едва забележим жест вдигна това нещо.

„Фиу-фиу, интересно какво ли е?“ — мислеше си той и продължаваше да върви, като че ли ни лук ял, ни лук мирисал.

След малко погледна и едва не полудя от радост. Бяха петдесет гроша.

Веднага изтича до най-близкия кантар, качи се отгоре, пусна в отвора своите единствени, по чудо намерени петдесет гроша и с удоволствие, което не би могло да се изрази с думи, започна да наблюдава стрелката, която се местеше към все по-големите деления на скалата.

— Напълно приличен кантар — промърмори Фердинанд на себе си и със съжаление слезе от платформата. — Не съм нито много слаб, нито много дебел. Тежа точно колкото трябва, фиу-фиу-фиу, интересно дали на другите кантари ще тежа толкова, колкото на този? Това трябва, фиу-фиу, да се провери. Оказва се, че хората губят, фиу-фиу-фиу, пари. Да се опитаме тогава, фиу-фиу, да ги търсим.

И навел глава надолу, Фердинанд започна да обикаля улиците на града, дирейки загубени пари. При това все повече се навеждаше и сам не забеляза кога за по-удобно беше започнал да бяга на четири крака с нос, долепен до самия тротоар.

Щом намереше петдесет гроша, изтичваше бързо до най-близкия кантар, пускаше монетата в предназначения за това отвор и напрегнато следеше стрелката. В зависимост от това, какво показваше стрелката, се разнасяше ликуващият вик на Фердинанд:

— Отслабнал съм!!!

Или:

— Напълнял съм!!!