Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ferdinand Wspanialy, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Лилия Рачева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Людвик Йежи Керн
Заглавие: Фердинанд Великолепни
Преводач: Лилия Рачева
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: Полски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: повести
Националност: Полска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 30.05.1981
Редактор: Огняна Иванова
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Балавесов
Художник: Киро Мавров
Коректор: Ани Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1599
История
- — Добавяне
VII
Въпреки че си побръмчаха като стари приятели, (защото ще признаете, че само стари приятели са в състояние така безгрижно, за удоволствие, да бръмчат), директорът дълбоко в душата си се чувстваше виновен. Нямаше съмнение, че съвсем ненужно бе събудил госта, който така приятно спеше, негово право бе да спи толкова колкото му се искаше. И той реши по някакъв начин да поправи цялата тази неприятна история. Наведе се до ухото на портиера и прошепна:
— Как всъщност се казва той?
— Кой? — тихичко попита портиерът.
— Този, у когото сме сега?
— Великолепни, Фердинанд Великолепни.
— Великолепно — измърмори директорът.
Портиерът още веднъж се наведе до ухото на директора:
— Не великолепно, а Великолепни.
— Знам, че е Великолепни — сухо прошепна директорът.
— Стори ми се, че казахте: великолепно… — упорстваше шепнешком портиерът.
— Ами че точно така казах — прошепна директорът в отговор, още по-ядосано. — Казах великолепно, че е Великолепни.
— Аха…
— Извинявайте много, мога ли да зная за какво така си шепнете? — попита внезапно Фердинанд, на когото му беше омръзнало да стои бездейно отстрана.
— А, нищо… — сконфузи се директорът. — Ние само съгласувахме някои служебни въпроси…
— Служебни въпроси, о, това е много важно — каза с уважение Фердинанд.
— Виждате ли, Фердинанд — започна тържествено директорът. — Управата на хотела „Веселият дракон“ реши да поправи грешката си…
— Каква грешка? — попита смаяно Фердинанд.
— Направихме нещо страшно…
— Какво страшно?
— Събудихме нашия гост…
— Кой гост? — заинтересува се Фердинанд.
— Вас, скъпи Фердинанд — със съкрушен глас произнесе директорът.
— Еее, голяма работа! — пренебрежително отвърна Фердинанд. — Не си струва дори да говорим за това.
— О, не, никога няма да се съглася с вас! — извика патетично директорът. — Трябва по някакъв начин да изкупим грешката си. Още е много рано, за да вдигаме гостите си от сън.
— Наистина вече не ми се спи. Здравата си поспах — увери ги Фердинанд.
— И все пак наш дълг е да поправим това. Имате ли някакви желания?
Фердинанд се замисли и след миг отвърна:
— Нямам.
— Наистина ли нищо не желаете?
— Нищо.
— Може би ви се ядат шоколадови бонбони?
— Да си призная, не обичам много шоколадовите бонбони, особено пък рано сутрин.
— Тогава да ви повикаме фризьор?
— Благодаря, сам се бръсна — излъга Фердинанд.
— Да ви дадем на разположение хотелската кола? — настояваше директорът.
— Кълна ви се, че обожавам пешеходството.
— Да ви поръчаме за довечера билет за опера?
— Ох, там така вият! — жално промълви Фердинанд.
— Да ви инсталираме в стаята телевизор?
— Много играе.
— Ами да му изгладим панталоните? — подшушна портиерът.
— Не понасям прекалено острите ръбове.
— Скъпи Фердинанд! — отчаян, директорът на хотела падна на колене сред стаята. — Кажете ни, как да ви се извиним?
— Защо трябва да се извинявате?
— Длъжни сме, скъпи Фердинанд, длъжни сме. Нашата хотелиерска чест налага това.
— Май имам едно желание — каза Фердинанд, вдигна директора на крака, погледна го в очите и попита: — Имате ли асансьор?
— Да, имаме! — извикаха едновременно портиерът и директорът.
— Никога през живота си не съм се возил на асансьор — започна плахо Фердинанд.
— Нашият асансьор е на ваше разположение, Фердинанд! — извика зарадван директорът. — Можете да се возите колкото си искате.
— Защото, знаете ли, много обичам да пътувам. — Някакво желание да откровеничи завладя Фердинанд. — Пътувал съм вече надлъж, пътувал съм и нашир, а още не съм пътувал от горе надолу и от долу нагоре.
— За съжаление тия пътувания няма да бъдат кой знае колко дълги — забеляза директорът. — Нашият хотел има само осем етажа.
— Напълно ми е достатъчно като за начало — каза Фердинанд. — Мога ли веднага да започна?
— Разбира се — отвърна портиерът. — Ключовете от асансьора са у мен.
— Тогава да вървим! — извика Фердинанд и подскочи от радост.
— Да вървим — повтори директорът.
И тримата излязоха от стаята на Фердинанд.
Асансьорът беше на партера.
— Ей сега ще го повикаме тук — кара директорът.
— Как така ще го повикаме? — полюбопитства Фердинанд.
— Ще видите след малко. Сам ще дойде тук при нас.
— Интересно — промърмори Фердинанд.
Портиерът натисна копчето, което беше до вратата на асансьора. Чу се шум и след малко асансьорът спря пред тях. Портиерът извади от джоба си ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Влязоха. Това беше квадратна кабина, цялата от стъкло, с огледало и удобна пейчица за сядане. Портиерът затвори вратата и натисна някакво копче. Асансьорът веднага започна да се спуска надолу.
— Харесва ли ви? — попита директорът.
— Страшно много — отвърна Фердинанд.
Не успяха нищо повече да си кажат, защото вече бяха на партера.
— Аз тук ще сляза — рече портиерът, — виждам, че много клиенти ме чакат.
Фердинанд погледна през прозореца на асансьора и наистина видя цяла тълпа във фоайето. Бяха гостите на хотела, събудени от ръмженето. Но, естествено, Фердинанд не знаеше това.
— Добре, слезте — отговори директорът. — А аз ще остана да обясня на Фердинанд как действа асансьорът.
Портиерът излезе и Фердинанд остана в асансьора сам с директора.
— Виждате ли тези копчета? — и директорът показа с пръст цяла редица бели копчета. — До всяко има надпис. До най-долното копче пише ТРЕВОГА. Това е в случай че асансьорът спре между етажите или стане някое друго нещастие. Отгоре е копчето с надпис ПАРТЕР. Натискаме го, ако искаме да слезем от някой етаж надолу, на това място, където сме сега. После е копчето, до което е написано I ЕТАЖ, после II ЕТАЖ, после III ЕТАЖ, после IV ЕТАЖ, после V ЕТАЖ, после VI ЕТАЖ, после VII ЕТАЖ и най-сетне е копчето с надпис VIII ЕТАЖ.
— Много умно е измислено всичко — каза Фердинанд. — Мога ли да натисна някое от тия копчета?
— Разбира се, натиснете, което си харесате.
— В началото не искам да отивам много нависоко — и като каза това, Фердинанд натисна копчето за първия етаж. След миг вече бяха там.
— Сега ще идем на шестия.
— Отлично — рече директорът.
— А сега от шестия на втория.
— Знаменито.
— А сега от втория на осмия.
— Великолепно — одобри директорът.
И започнаха да пътуват нагоре-надолу, като спираха само за миг на различните етажи, и тозчас продължаваха нататък.
Гостите във фоайето — сред които бяха и госпожица Мариана Донауелън от стая 424, която повтаряше всичко по два пъти, и дребното човече с басовия глас от стая 523, и прочутият пианист от стая 241, и Лила да Парма от стая 118, и факирът Мондрапарада от стая 303, и страхливата жена от стая 323, и мъжът от стая 422, и целият футболен отбор, който заемаше стаите от 401 до 412 — с любопитство наблюдаваха тая необикновена разходка. Дори забравиха за исканията, с които бяха слезли при портиера, и застанали на групички, виреха глави високо нагоре, мъчейки се да отгатнат на кой етаж ще спре този път асансьорът.
— Аз казвам, че на седмия! — нямаше търпение Лила да Парма.
— А аз на третия! — викаше Мондрапарада.
— А аз на петия! — обаждаше се и прочутият пианист.
През това време асансьорът още веднъж отиде до осмия етаж. Оттам слезе чак на партера, но преди някой да успее да каже нещо, отново се вдигна нагоре.
Вътре в асансьора Фердинанд и директорът си седяха удобно на пейчицата и само от време на време единият от тях натискаше някое копче. После им омръзна така нормално да натискат и започнаха да натискат където им падне със затворени очи.
Като изминаха по този начин цели няколко отвесни километра, Фердинанд внезапно запита:
— А за какво е най-горното копче?
— Най-горното е за осмия етаж — отвърна директорът.
— За осмия етаж си има копче — каза Фердинанд. — Но за какво е това копче, което е над него?
— Над него няма никакво друго копче. — Директорът продължаваше да си държи очите затворени.
— Как да няма, като има — промърмори Фердинанд. — Погледнете.
Директорът отвори очи и погледна.
— Наистина има още едно копче — учуди се той. — Мога да се закълна, че преди го нямаше — поне никога досега не съм го забелязвал.
— Интересно, за какво ли е това копче? — каза Фердинанд.
— Можем да проверим — предложи директорът.
— Никога ли не сте го натискали? — попита Фердинанд.
— Никога — отвърна директорът.
— Знаете ли какво — предложи Фердинанд, — за да не се обиди никой от нас, да натиснем едновременно копчето, а?
— Чудесно — отвърна директорът. — Фердинанд, вие сте изключително приятен.
Натиснаха едновременно копчето и тогава събраните във фоайето гости внезапно с ужас видяха, че асансьорът върви към осмия етаж, но не спира на него, а го отминава, после стига тавана, който е над осмия етаж, и през покрива, който в миг се отваря пред него, полита към бледосиньото, осеяно с леки облачета небе.