Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (7)

VII

Въпреки че си побръмчаха като стари приятели, (защото ще признаете, че само стари приятели са в състояние така безгрижно, за удоволствие, да бръмчат), директорът дълбоко в душата си се чувстваше виновен. Нямаше съмнение, че съвсем ненужно бе събудил госта, който така приятно спеше, негово право бе да спи толкова колкото му се искаше. И той реши по някакъв начин да поправи цялата тази неприятна история. Наведе се до ухото на портиера и прошепна:

— Как всъщност се казва той?

— Кой? — тихичко попита портиерът.

— Този, у когото сме сега?

— Великолепни, Фердинанд Великолепни.

— Великолепно — измърмори директорът.

Портиерът още веднъж се наведе до ухото на директора:

— Не великолепно, а Великолепни.

— Знам, че е Великолепни — сухо прошепна директорът.

— Стори ми се, че казахте: великолепно… — упорстваше шепнешком портиерът.

— Ами че точно така казах — прошепна директорът в отговор, още по-ядосано. — Казах великолепно, че е Великолепни.

— Аха…

— Извинявайте много, мога ли да зная за какво така си шепнете? — попита внезапно Фердинанд, на когото му беше омръзнало да стои бездейно отстрана.

— А, нищо… — сконфузи се директорът. — Ние само съгласувахме някои служебни въпроси…

— Служебни въпроси, о, това е много важно — каза с уважение Фердинанд.

— Виждате ли, Фердинанд — започна тържествено директорът. — Управата на хотела „Веселият дракон“ реши да поправи грешката си…

— Каква грешка? — попита смаяно Фердинанд.

— Направихме нещо страшно…

— Какво страшно?

— Събудихме нашия гост…

— Кой гост? — заинтересува се Фердинанд.

— Вас, скъпи Фердинанд — със съкрушен глас произнесе директорът.

— Еее, голяма работа! — пренебрежително отвърна Фердинанд. — Не си струва дори да говорим за това.

— О, не, никога няма да се съглася с вас! — извика патетично директорът. — Трябва по някакъв начин да изкупим грешката си. Още е много рано, за да вдигаме гостите си от сън.

— Наистина вече не ми се спи. Здравата си поспах — увери ги Фердинанд.

— И все пак наш дълг е да поправим това. Имате ли някакви желания?

Фердинанд се замисли и след миг отвърна:

— Нямам.

— Наистина ли нищо не желаете?

— Нищо.

— Може би ви се ядат шоколадови бонбони?

— Да си призная, не обичам много шоколадовите бонбони, особено пък рано сутрин.

— Тогава да ви повикаме фризьор?

— Благодаря, сам се бръсна — излъга Фердинанд.

— Да ви дадем на разположение хотелската кола? — настояваше директорът.

— Кълна ви се, че обожавам пешеходството.

— Да ви поръчаме за довечера билет за опера?

— Ох, там така вият! — жално промълви Фердинанд.

— Да ви инсталираме в стаята телевизор?

— Много играе.

— Ами да му изгладим панталоните? — подшушна портиерът.

— Не понасям прекалено острите ръбове.

— Скъпи Фердинанд! — отчаян, директорът на хотела падна на колене сред стаята. — Кажете ни, как да ви се извиним?

— Защо трябва да се извинявате?

— Длъжни сме, скъпи Фердинанд, длъжни сме. Нашата хотелиерска чест налага това.

— Май имам едно желание — каза Фердинанд, вдигна директора на крака, погледна го в очите и попита: — Имате ли асансьор?

— Да, имаме! — извикаха едновременно портиерът и директорът.

— Никога през живота си не съм се возил на асансьор — започна плахо Фердинанд.

— Нашият асансьор е на ваше разположение, Фердинанд! — извика зарадван директорът. — Можете да се возите колкото си искате.

— Защото, знаете ли, много обичам да пътувам. — Някакво желание да откровеничи завладя Фердинанд. — Пътувал съм вече надлъж, пътувал съм и нашир, а още не съм пътувал от горе надолу и от долу нагоре.

— За съжаление тия пътувания няма да бъдат кой знае колко дълги — забеляза директорът. — Нашият хотел има само осем етажа.

— Напълно ми е достатъчно като за начало — каза Фердинанд. — Мога ли веднага да започна?

— Разбира се — отвърна портиерът. — Ключовете от асансьора са у мен.

— Тогава да вървим! — извика Фердинанд и подскочи от радост.

— Да вървим — повтори директорът.

И тримата излязоха от стаята на Фердинанд.

 

 

Асансьорът беше на партера.

— Ей сега ще го повикаме тук — кара директорът.

— Как така ще го повикаме? — полюбопитства Фердинанд.

— Ще видите след малко. Сам ще дойде тук при нас.

— Интересно — промърмори Фердинанд.

Портиерът натисна копчето, което беше до вратата на асансьора. Чу се шум и след малко асансьорът спря пред тях. Портиерът извади от джоба си ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Влязоха. Това беше квадратна кабина, цялата от стъкло, с огледало и удобна пейчица за сядане. Портиерът затвори вратата и натисна някакво копче. Асансьорът веднага започна да се спуска надолу.

— Харесва ли ви? — попита директорът.

— Страшно много — отвърна Фердинанд.

Не успяха нищо повече да си кажат, защото вече бяха на партера.

— Аз тук ще сляза — рече портиерът, — виждам, че много клиенти ме чакат.

Фердинанд погледна през прозореца на асансьора и наистина видя цяла тълпа във фоайето. Бяха гостите на хотела, събудени от ръмженето. Но, естествено, Фердинанд не знаеше това.

— Добре, слезте — отговори директорът. — А аз ще остана да обясня на Фердинанд как действа асансьорът.

Портиерът излезе и Фердинанд остана в асансьора сам с директора.

— Виждате ли тези копчета? — и директорът показа с пръст цяла редица бели копчета. — До всяко има надпис. До най-долното копче пише ТРЕВОГА. Това е в случай че асансьорът спре между етажите или стане някое друго нещастие. Отгоре е копчето с надпис ПАРТЕР. Натискаме го, ако искаме да слезем от някой етаж надолу, на това място, където сме сега. После е копчето, до което е написано I ЕТАЖ, после II ЕТАЖ, после III ЕТАЖ, после IV ЕТАЖ, после V ЕТАЖ, после VI ЕТАЖ, после VII ЕТАЖ и най-сетне е копчето с надпис VIII ЕТАЖ.

— Много умно е измислено всичко — каза Фердинанд. — Мога ли да натисна някое от тия копчета?

— Разбира се, натиснете, което си харесате.

— В началото не искам да отивам много нависоко — и като каза това, Фердинанд натисна копчето за първия етаж. След миг вече бяха там.

— Сега ще идем на шестия.

— Отлично — рече директорът.

— А сега от шестия на втория.

— Знаменито.

— А сега от втория на осмия.

— Великолепно — одобри директорът.

И започнаха да пътуват нагоре-надолу, като спираха само за миг на различните етажи, и тозчас продължаваха нататък.

Гостите във фоайето — сред които бяха и госпожица Мариана Донауелън от стая 424, която повтаряше всичко по два пъти, и дребното човече с басовия глас от стая 523, и прочутият пианист от стая 241, и Лила да Парма от стая 118, и факирът Мондрапарада от стая 303, и страхливата жена от стая 323, и мъжът от стая 422, и целият футболен отбор, който заемаше стаите от 401 до 412 — с любопитство наблюдаваха тая необикновена разходка. Дори забравиха за исканията, с които бяха слезли при портиера, и застанали на групички, виреха глави високо нагоре, мъчейки се да отгатнат на кой етаж ще спре този път асансьорът.

— Аз казвам, че на седмия! — нямаше търпение Лила да Парма.

— А аз на третия! — викаше Мондрапарада.

— А аз на петия! — обаждаше се и прочутият пианист.

През това време асансьорът още веднъж отиде до осмия етаж. Оттам слезе чак на партера, но преди някой да успее да каже нещо, отново се вдигна нагоре.

Вътре в асансьора Фердинанд и директорът си седяха удобно на пейчицата и само от време на време единият от тях натискаше някое копче. После им омръзна така нормално да натискат и започнаха да натискат където им падне със затворени очи.

Като изминаха по този начин цели няколко отвесни километра, Фердинанд внезапно запита:

— А за какво е най-горното копче?

— Най-горното е за осмия етаж — отвърна директорът.

— За осмия етаж си има копче — каза Фердинанд. — Но за какво е това копче, което е над него?

— Над него няма никакво друго копче. — Директорът продължаваше да си държи очите затворени.

— Как да няма, като има — промърмори Фердинанд. — Погледнете.

Директорът отвори очи и погледна.

— Наистина има още едно копче — учуди се той. — Мога да се закълна, че преди го нямаше — поне никога досега не съм го забелязвал.

— Интересно, за какво ли е това копче? — каза Фердинанд.

— Можем да проверим — предложи директорът.

— Никога ли не сте го натискали? — попита Фердинанд.

— Никога — отвърна директорът.

— Знаете ли какво — предложи Фердинанд, — за да не се обиди никой от нас, да натиснем едновременно копчето, а?

— Чудесно — отвърна директорът. — Фердинанд, вие сте изключително приятен.

Натиснаха едновременно копчето и тогава събраните във фоайето гости внезапно с ужас видяха, че асансьорът върви към осмия етаж, но не спира на него, а го отминава, после стига тавана, който е над осмия етаж, и през покрива, който в миг се отваря пред него, полита към бледосиньото, осеяно с леки облачета небе.