Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (19)

XIX

След всички тия страшни преживелици Фердинанд отиде до парка, да се посъвземе. Седна на пейката под огромен кестен, сложи крак връз крак, отпусна се удобно и най-нормално престана да мисли. Гледаше само облачетата, които плуваха високо по небето, слушаше птичките, които пееха в клоните, и му беше много, много приятно.

Имаше толкова време.

За никъде не бързаше, нито пък имаше нещо да урежда. С чиста съвест седеше на пейката и почиваше.

Внезапно, както се облизваше несъзнателно, при вида на едно момче, което ядеше сладолед, той усети, че нещо не е в ред. Че не е, както беше. Че нещо се е променило.

В началото не обърна особено внимание на това, но когато се облиза за втори път, усети неприятно чувство.

Провери още веднъж с езика си. Да, наистина така беше. Бе съвсем различно отпреди. След малко провери още веднъж. Уви, така беше. Отново докосна с език. Да, да, нещо страшно. И вече не можеше да се сдържа, всяка секунда, дори всяка половин секунда докосваше с език счупения зъб.

Това така го погълна, че дори не забеляза кога на пейката до него беше седнала някаква жена.

Известно време жената чете вестник, после старателно го сгъна, прибра го в чантата си и погледна Фердинанд. А Фердинанд продължаваше с крайчеца на езика си да опипва върха на счупения зъб. Жената го загледа с любопитство.

„Какъв е смесен — помисли си тя. Така ужасно съскаше, че дори в мислите си съскаше, което, известно е, се случва много рядко. — Засто така си върти езицето?“

А високо добави:

— Извинявайте много, но слуцило ли ви се е несто?

Фердинанд трепна, сякаш го бяха изтръгнали от дълбок сън. Погледна жената, свали учтиво шапка и каза:

— Наистина нищо ми няма. Чувствам се прекрасно, само дето…

Не успя да завърши, защото жената го прекъсна:

— Сетих се! — извика тя. — Сетих се! Веце знам какво ви измъцва. Зъбценцето!

— В известен смисъл да — призна Фердинанд.

— Боли ли? — попита жената.

— Не, не боли.

— О, това е интересно! Най-страсни са тия, които не болят. Отнацало не болят, не болят, а после, изведнъс като заболят, и не спират. Мозете да ми вярвате.

— Но в този случай става дума за съвсем друго нещо. Искрено казано, зъбите ми са чудесни.

— Всицки така говорят, всицки.

— Уверявам ви, че ако става въпрос за мен, наистина имам много хубави зъби.

— Тогава засто се тревозите?

— Отчупи ми се малко от зъба.

— И казвате, це имате много хубави зъби! Хубавите зъби не се цупят.

— Понякога дори и най-здравият зъб не издържа и може да се счупи.

— А от какво ви се сцупи зъбцето?

— И сам не зная — каза Фердинанд. — Чудя се от какво и не мога да разбера как съм го счупил.

— Мозе би с кора хляб?

— Не.

— Мозе би сте яли твърд бифтек?

— Не.

— Мозе в пастицката да е имало парце тел?

— Не.

— Мозе би в саламцето е имало хрустялце?

— Това не е страшно.

— Зависи за кого — каза жената. — Аз има веце цетиринайсет години си сцупих един зъб тоцно със салам, представете си.

— Но напоследък не съм ял салам.

— Няма знацение яли ли сте, или не — длъзен сте да идете на зъболекар! Инаце няма да имате мира. Съветвам ви да отидете.

— Май ще отида — каза Фердинанд. — Само че не познавам нито един.

— Ей сега сте ви дам адреса на един. Зивее съвсем близко. Казва се доктор Дивро. Сте видите какъв приятен цовек. А впроцем, интересно от какво ви се е сцупил зъбът?

— Сетих се от какво! — извика Фердинанд. — От крадците, от крадците!

— Много се извинявам — каза жената. — Да не би да искате да казете, це напоследък сте яли крадци?

— За ядене не съм ги ял, но ги хванах! — извика гордо Фердинанд.

— Със зъби ли? — недоверчиво попита жената.

— Да, представете си, със собствените си зъби. Бяха двама и нищо чудно, че зъбът ми не е издържал и малко се е отчупил.

— Много е възмозно — отвърна жената и внимателно започна да се отдръпва. Знаеше, че на лудите не бива да се противоречи… — Непременно идете при доктор Дивро, довиздане, много съзалявам, но веце трябва да си вървя.

А мислено добави: „Трябва веднага да изцезвам, застото това е някакъв страсен луд, сте вземе да ми направи несто и какво сте стане тогава…“.

Тя бързо се отдалечаваше от пейката, на която си почиваше Фердинанд, а мислите съскаха в главата й както никога дотогава.

Фердинанд остана сам.

„Май ще отида на този зъболекар — помисли си той, улавяйки се, че всеки миг с крайчеца на езика си докосва счупения зъб. — Не мога цял живот само да докосвам и да докосвам този зъб. Може би зъболекарят ще ми помогне нещо. Раз, два, три! Ставай, Фердинанд! Да вървим при доктор Дивро…“

 

 

Доктор Дивро беше много мил човек, всички в града го познаваха и Фердинанд лесно стигна до него.

В приемната беше пълно с хора. Фердинанд седна на единственото свободно столче, което бе останало до стената. Всички изглеждаха нечувано сериозни. Никой не се усмихваше, никой не се шегуваше, никой не разказваше никакви шеги. Всички мислеха само за едно: какво става там зад вратата, зад която действаше доктор Дивро и зад която те рано или късно трябваше да влязат.

За първи път в живота си Фердинанд беше в приемната на зъболекар. Мъчеше се да остане сериозен, но страшно му се искаше да се смее на тия изплашени физиономии. Никога досега не беше виждал толкова сериозни хора едновременно. „Трябва нещо да се направи, — помисли си той. — Не обичам тъжни хора.“

И в тишината, която изпълваше приемната, внезапно се разнесе гласът на Фердинанд:

— Можете ли да подавате лапа?

Въпросът беше отправен към възрастния мъж, който седеше до Фердинанд. Приличаше на професор или на директор, или дори на председател.

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна важно мъжът.

— Искам да кажа, дали можете да давате лапа? Аз например мога да давам и едната, и другата — рече Фердинанд.

— Ами давайте си тогава.

— Това не е толкова просто. Не може да подадеш лапа сам на себе си. Лапа можеш да подадеш на някого. Аз мога да ви дам лапа на вас, а вие — на мене.

Пациентите в приемната започнаха да се усмихват.

— Ето моята лапа — каза Фердинанд. — А сега вие ми дайте своята.

Възрастният мъж се поколеба малко, но протегна ръка на Фердинанд.

— Ето ви я.

— Отлично! — извика Фердинанд. — Чудесно подавате лапа. А сега подайте на онази жена.

И сред бурен смях всички в приемната започнаха да си подават един на друг лапа.

Когато доктор Дивро отвори вратата на кабинета, за да извика: „Следващият, моля!“ — той видя една тълпа развеселени хора. По средата на приемната, на пода седеше някакъв нов непознат пациент и се преструваше на куче, което иска да стои на задните си лапи, но много-много не му се удава.