Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (12)

XII

Сред приветствия и възгласи връчиха на Фердинанд голям златен медал. Председателят лично му го закачи на ревера на сакото. При това физиономията му беше необикновено тържествена и заекваше сто пъти повече от обикновено.

— Ни-ни-ни-ни-ниииие сссссссмммммме гор-гор-гор-гор-гор-гор-гор-гор…

— … ди! — изкрещяха останалите.

— Иммммммменнннн…

— … но! — завърши тълпата.

— С ва-ва-ва-ва…

— … вас!

— То-то-то-то-точччччннннно та-та-та-та…

— … ка! — отново довършиха зрителите.

— Дддддддда жи-жи-жи-жи-жи-жи…

— … вее! — извикаха всички като един.

— Ттттттточччччно та-та-та-та-та-та-та…

— … ка! — добавиха със смях събраните и завикаха в чест на победителя.

Общо в този ден в чест на Фердинанд бяха издигнати 3128 приветствия, между които:

1265 „Ура!“

825 „Да живее!“

654 „Фер-ди-нанд!“

129 „Слава!“

55 „Само Фердинанд!“

49 „Браво!“

и 48 „Хип, хип!“.

Останалите 100 приветствия не бяха точно идентифицирани, но и те също бяха от най-високо качество и съдържаха огромен емоционален заряд.

Паркът бавно започна да опустява.

Директорът се приближи до сияещия Фердинанд, поздрави го още веднъж и деликатно каза:

— Не е ли вече време да си тръгваме…

— Но тук е толкова приятно… — отвърна Фердинанд със замечтан глас.

— Наистина е приятно, но трябва да се върнем в хотела. Във всеки случай аз трябва да се върна, Фердинанд. Не забравяйте, че съм директор на хотела.

— О, вярно, вярно — съгласи се Фердинанд.

— Тогава да вървим — каза директорът.

— Една минутка, директоре — спря го Фердинанд. — А асансьорът?

— Съвсем забравих за него.

— Трябва да го вземем. Не можем да го оставим тук.

— Но как да го вземем? — попита директорът.

— Може би там има още някакво допълнително копче, което не сме забелязали и което като се натисне, асансьорът се връща на мястото си между етажите?

— Оставете ме на мира с тия копчета. Не искам да слушам за никакви копчета! — извика директорът.

— Тогава какво да правим? Не е удобно да го оставим така на произвола на съдбата.

— Не си ли създавате прекалено много главоболия с този асансьор? — попита директорът с нотка на ирония в гласа.

— Да ви призная — отвърна Фердинанд, — привързах се към него. В края на краищата преживяхме заедно няколко приключения.

— Никаква представа нямам какво да правя с асансьора.

— Да го качим на такси?

— Няма да се побере.

— Сетих се! — извика Фердинанд. — Ще го качим на файтон.

— Както искате — отвърна безразлично директорът.

— Ще се качим заедно с него на файтона! — повтори Фердинанд, подскачайки от радост.

— Не всички — сухо заяви директорът.

— Как така не всички? — попита Фердинанд.

— Аз няма да се кача! — каза директорът. — Нямам намерение да ставам за смях, като пътувам в един файтон с асансьор.

— Че какво лошо има в това?

— А аз казвам ли, че има нещо лошо? — отвърна директорът. — Нищо подобно. Няма нищо лошо, само че е несериозно. Сериозният човек не може да върши несериозни неща! Разбирате ли ме, Фердинанд?

— Разбирам ви, но не съвсем — отговори Фердинанд. — Вие сигурно се страхувате, че ще изглежда смешно…

— Наистина ще изглежда смешно! Сигурен съм, че на другия ден всички хъшлаци ще викат подир мен на улицата:

„А директорът и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Чудесно стихотворение! — извика Фердинанд. — Ах, какво чудесно стихотворение! Нямате представа колко бих искал и подир мене така да викат на улицата.

— Вие мислите, че това е забавно?

— Направо е прекрасно, директоре. Щом вие не искате, недейте да пътувате. Аз ще тръгна сам.

— Знаете ли, аз бих тръгнал с вас — заоправдава се директорът, — но лекарят ме посъветва повече да се разхождам. Нужно ми е повече движение, разбирате ли, а днес целия ден пътувах с този глупав асансьор. Няма да ми се разсърдите, ако не тръгна с вас, нали, скъпи Фердинанд?

— Разбира се, че няма да ви се разсърдя, директоре — отвърна Фердинанд. — Твърде много ви обичам, за да ви се сърдя. Само ми кажете — и Фердинанд сниши глас, — дали наистина ще викат след мене?

— Много често викат, ако се заядат с някого.

— А какво трябва да направя, за да се заядат?

— Трябва да им се набиете в очите.

— А какво трябва да направя, за да им се набия в очите?

— Трябва да привлечете вниманието им.

— А какво трябва да направя, за да привлека вниманието?

— Трябва да ги настроите срещу себе си или…

— Какво или?

— Или например да изглеждате смешно.

— А аз смешно ли изглеждам?

— За мене не.

— А за тях? — попита с треперещ глас Фердинанд.

— Трудно ми е, Фердинанд, да се произнасям от тяхно име — отвърна директорът, след като помисли малко, — но струва ми се, че за тях може да изглеждате смешно, особено като пътувате с файтон и на всичко отгоре седнал до асансьора… Ха, ха, ха, това наистина може да бъде смешно…

— Благодаря ви! — изкрещя Фердинанд и стисна ръка на директора. — Благодаря ви, че ми се смеете! Това значи, че и те ще ми се смеят.

— Твърде е възможно, ха, ха, ха… — съгласи се директорът.

— Това значи, че ще привлека вниманието им — каза Фердинанд.

— Не е изключено, ха, ха, ха!

— Това значи, че ще им се набия в очите…

— Твърде вероятно, ха, ха, ха!

— Това значи, че могат да се заядат с мене…

— Искрено ви го пожелавам, щом толкова държите на това, ха, ха, ха!

— А като се заядат, ще започнат да викат подир мен на улицата:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Би трябвало да викат, ха, ха, ха!

— Нямате си представа как мечтая точно така да викат подир мене!

— Ха, ха, ха, ха, ха! — смееше се директорът. — От все сърце ви го пожелавам. Намерете файтон, а през това време аз ще си тръгна полека пеша. Ще се срещнем в хотела, Фердинанд. Довиждане! Хайде, Мерцедес! — извика той любимото си куче, което внезапно се появи отнякъде. — Не бъди такъв тъжен, че не зае първото място. На следващата изложба ще имаме повече късмет.

Директорът и Мерцедес вече бяха изчезнали между дърветата, когато Фердинанд си спомни, че няма пукната пара.

— Директоре! — извика той и с няколко скока го настигна. — Директоре, дайте ми малко пари за файтона. Аз наистина имам голям златен медал, но файтонджията може би няма да има у себе си малки златни медалчета, за да ми върне рестото…