Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (17)

XVII

Свечери се. Постепенно съвсем се стъмни. В мрака блясваха все нови и нови светлини.

Във всеки град най-много светлини има винаги на гарата. Като че ли всички електрически крушки са се събрали на това място и се надпреварват да светят.

Но най-хубавите неща стават вечер на коловозите и на пероните. В тъмнината всички цветни светлини — червени, зелени, жълти и сини — които са толкова много на всяка гара, изглеждат далеч по-хубаво.

Високо над коловозите пламват цветните очи на семафорите и мигат към машинистите, които карат влаковете. Зеленото мигване означава, че влакът може спокойно да продължава напред, че нищо не го заплашва, защото пътят пред него е свободен. Но ако от високия семафор мигне червеното око, това означава, че колкото и да бърза, машинистът трябва да спре и да чака, докато червеното око загасне и вместо него замига весело второто око на семафора — чудесното зелено око. Впрочем червеното око също е чудесно и също е много нужно, макар в първия миг да изглежда, че то само затруднява работата на забързаните влакове. Защото, ако не беше червеното око, влаковете често щяха да се сблъскват един с друг и тогава щяха да стават различни страшни неща.

Да гледаш тия мигащи цветни светлини наистина е много приятно и аз съм дълбоко убеден, че ако Фердинанд не спеше като заклан, той щеше да гледа и да гледа, и да гледа, и да гледа, и да гледа, и да гледа и нямаше да може да се нагледа…

Електрическите крушки светеха, семафорите мигаха, а през това време вагонът със спящия Фердинанд беше прикачен към някакъв влак. На перона се появи дежурният по движението, погледна часовника си, вдигна нагоре фенера със зелената светлина и даде знак за тръгване. Локомотивът изсвири, после изпъшка от голямото усилие и влакът потегли на далечен път. В последния момент, когато влакът вече се движеше, във вагона, в който спеше Фердинанд, скочиха две сенки с нахлупени до очите каскети.

— Този вагон ли е?

— Този.

— Тук ли е?

— Тук е.

— Спи ЛИ?

— Спи.

— Хърка ли?

— Хърка.

— Сам ли е?

— Сам.

— Дано никой повече не влезе в купето — каза едната сянка с дрезгав глас.

— Не се безпокой — отвърна другата сянка. — Ще затворим вратата и никого няма да пускаме.

— Може да тропат — забеляза първата сянка.

— Нека тропат — каза втората. — Ще се правим на заспали.

— В такъв случай да спим. Желая ви лека нощ!

— Лека нощ, лека нощ.

Седнаха. Едната в единия, а другата — в другия ъгъл. В третия ъгъл на купето спеше Фердинанд. Четвъртият ъгъл беше празен.

В пълната тъмнина, която настъпи във вагона, щом влакът отмина района на гарата и се намери в равно поле, останаха да блестят единствено тесните цепки на очите под нахлупените ниско козирки на двата каскета. От време на време светлината на някоя крайпътна лампа осветяваше за част от секундата купето и тогава два чифта очи упорито се вглеждаха в спящия Фердинанд, а дрезгавите гласове започваха шепнешком да си разменят забележки:

— Шапката му не е лоша…

— Погледни само панталоните…

— А виж връзката…

— И ризата му е много хубава…

— И обувките…

— Тъкмо за мене…

— За теб са малки…

— Казвам ти, че са таман…

— Не викай, ще го събудиш. Обувките ще бъдат за мен…

— Няма да можеш дори да ходиш с такива обувки…

— Ще видиш.

Фердинанд дълбоко въздъхна в съня си и се поразмърда в своя ъгъл. Четирите цепки на очите моментално се затвориха и отново настъпи тишина.

Влакът отминаваше гара подир гара. Пред гарите и след тях бързо прелиташе по стрелките, колелата на вагоните забързано викаха: „Здрасти! Как сте? Здрасти! Как сте? Здрасти! Как сте?“, и излизаха на правия път.

— Интересно — обади се след малко една от сенките, — дали има у себе си пари.

— Май има.

— Откъде знаеш?

— Такива винаги имат.

— А часовник?

— Разбира се, че има.

— На ръката му не се вижда…

— Защото джобните часовници не се носят на ръка.

— Джобните часовници — шепотът стана още по-тих, тъй че бе едва доловим — обикновено са златни… Ще проверя!

— Недей! — прошепна заповеднически втората сянка. — Всичко ще развалиш. Ей сега ще дойде тунелът…

— Само ще пипна през жилетката…

— Недей, казвам ти! Като влезем в тунела, започваме.

В тишината, която последва, се чуваше само ритмичното бъбрене на колелата. Постоянно, еднакво, монотонно барабаняха колелата един и същ ритъм.

Внезапно колелата на локомотива заговориха по съвсем друг начин. После и колелата на пощенския вагон, който беше веднага след локомотива. После колелата на багажния вагон, който беше след пощенския вагон. После колелата на първия пътнически вагон. После колелата на втория. После колелата на третия. Докато най-сетне всички колела на всички вагони заговориха така, сякаш внезапно бяха загубили гласовете си или бяха пресипнали.

Влакът бе влязъл в тунел.

Двете сенки в купето на Фердинанд веднага се озоваха до него. С бързи, ловки движения те започнаха да смъкват от Фердинанд, това, което беше върху него.

— Най-напред свали шапката — чу се шепот. — Да не пречи.

— Свалих я.

— А сега обувките.

— Готово.

— Сега връзката.

— Готово.

— Сега жилетката.

— Готово.

— Сега ризата.

— Готово.

— Сега панталоните.

— Ей сега, ей сега, готово.

— Всичко ли свали?

— Всичко.

— Тогава да се изпаряваме!

— Един момент!!! — каза Фердинанд, който отдавна не спеше и усещаше как го събличат. — Един момент!!! Недейте толкова да бързате!!! Да си поприказваме малко.

И той залая така заплашително, както още никога никое куче на земята не беше лаяло.

На тия с каскетите краката им се подкосиха от страх. Те хвърлиха всичко, което бяха свалили от Фердинанд, и възползвайки се от тъмнината в купето, се опитаха да офейкат.

Обаче Фердинанд беше по-бърз. Той подскочи и захапа ухото най-напред на единия, а после и на втория. Направи това толкова ловко, че държеше всяко ухо от различна страна. От лявата страна висеше единият каскет, а от дясната — другият.

Фердинанд стискаше здраво в зъбите си ушите, не можеше да каже нито дума и само ръмжеше от ярост на някакъв полуразбираем език:

— Ахвърр виевърр крадвъъррр цивърр тавърр кивъррр вавърр! Привърр исвъррр кавъррр ловъррр вивърр севъррр тевърр мивърр древъррр хивъррр давърр взевъррр мевъррр тевъррр. Щевъррр вивъ-ррр навъррр увъррр чавъррр азвъррр васвъррр!

Тунелът свърши, а веднага след него имаше гара. Влакът намали ход и след няколко секунди, задъхан от усилието, спря на перона. Фердинанд се наведе от прозореца, като продължаваше да държи в зъбите си ушите на крадците.

— Ейвъррр, новъррр сачвъррр! — извика той.

Но нито един носач не му обърна внимание.

— Авъррр ловъррр, новъррр сачвъррр! — извика той още веднъж.

Отново без резултат. Носачите тичаха по перона във всички посоки, но никой не спря пред прозореца на Фердинанд.

— Новъррр сачвъррр! — повтори още веднъж Фердинанд и за щастие някакъв мъж го чу, спря и помисли малко.

— Струва ми се, че търсите носач — каза той. — Да не би да имате хрема?

Фердинанд поклати глава, че няма хрема, и тогава мъжът видя двете клатещи се глави на крадците.

— Аха — каза той. — Разбирам.

И изпрати на Фердинанд двама носачи.

Единият носач хвана единия крадец, а вторият — втория. И двамата бяха така изплашени, че не можеха да вървят сами. Между носачите вървеше гол Фердинанд, носеше като веществено доказателство всичките си дрехи и страшно се зъбеше за всеки случай, да не би някой от крадците да поиска да бяга.

— Отиваме в милицията! — каза кратко той.