Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (21)

XXI

— Моля, заповядайте в кабинета — каза доктор Дивро, след като отвори вратата.

Фердинанд се надигна от стола.

— На ваше разположение съм, докторе.

— Много ми е приятно — каза доктор Дивро.

— С истинско удоволствие ще стана ваш пациент — отвърна Фердинанд.

— Ще ми бъде неизразимо приятно да се заема с вашите зъбчета — каза доктор Дивро.

— Всичките ми зъбчета са на ваше разположение, докторе — отвърна Фердинанд.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не причиня много неприятности на зъбчетата ви — каза доктор Дивро.

— С пълно доверие предавам зъбките си във ваши ръце — отвърна Фердинанд.

— Надявам се, че ръцете ми ще оправдаят доверието на вашите зъбки — каза доктор Дивро.

— Радвам се, че сме на еднакво мнение по въпроса — отвърна Фердинанд.

— Аз също се радвам — каза доктор Дивро.

— Чудесно! — извика Фердинанд. — В такъв случай да се радваме заедно.

И Фердинанд хвана за ръце доктор Дивро и започна да се върти с него в кръг, като че ли танцува валс. На доктора това така му хареса, че от радост силно затропа с крака, макар че, искрено казано, във валса не трябва да се тропа с крака. Въртейки се безгрижно, те се вмъкнаха с танцова стъпка в кабинета.

Спряха се задъхани в средата на стаята. От въртенето на една страна всичко пред очите им играеше. Доктор Дивро не можа да издържи това и приседна на ръба на един стол.

— Ох, ох, ох! — викаше той. — Ох, как ми се върти главата! Ох, ох, ох!

А Фердинанд стоеше на неустойчивите си крака и с истинско удоволствие установяваше, че вижда ту зъболекарския стол, ту шкафа с инструментите, ту доктор Дивро, който се беше свил на ръба на стола, ту бормашината за въртене в зъбите и после пак отначало стола, шкафа, доктора, машината и пак стола, шкафа, доктора, машината, и тъй нататък, и тъй нататък, само че все по-бавно и по-бавно. Най-сетне всичко се върна на мястото си.

— Великолепно беше! — каза Фердинанд. — За първи път в живота ми се замая главата.

— Какво говорите? — извика недоверчиво докторът. — Наистина ли никога преди това не ви се е маяла главата? Никога ли не сте се въртели в кръг?

— Никога — каза Фердинанд. Но веднага си спомни, че неведнъж се бе въртял в кръг, мъчейки се да хване собствената си опашка. — Тоест, никога не съм се въртял в кръг на два крака. Често съм се въртял на четири крака, но това е съвсем друго, уверявам ви.

Доктор Дивро погледна подозрително Фердинанд, но съвсем не показа, че се съмнява в нещо. В края на краищата от такова въртене може да му се е объркало нещо в главата.

— Да, да, разбира се, това е съвсем друго — каза той. — А сега, ако обичате, седнете на стола.

Фердинанд седна.

— Бъдете любезен да си отворите устата.

Фердинанд я отвори.

Доктор Дивро надникна вътре.

— Фиуууууууууууу, фиууууууууууу — възхити се той. — Отдавна не съм виждал такова великолепно съзъбие.

— Доктоле, плавите ми истинско удоволствие — каза Фердинанд колкото можеше по-ясно. Но опитайте се да говорите ясно, когато зъболекарят държи в отворената ви уста и двете си ръце.

— Нищо не виждам — рече доктор Дивро. — Интересно, какво ви доведе при мен?

— Стлува ми се, доктоле, це ми се е сцупил малко един зъб — каза Фердинанд.

— Кой зъб?

— Предпоследният от дясната стлана — обясни Фердинанд.

— Ей сегичка ще проверим — и доктор Дивро започна внимателно да оглежда предпоследния зъб от дясната страна. — Тук наистина нещо се е отчупило, но е толкова малко, че практически няма никакво значение.

— Плактически не плактически — каза Фердинанд, — искам зъбите ми да са в лед, това е най-голямото ми богатство.

— Несъмнено, несъмнено — отвърна доктор Дивро.

— Тлябва да имам с какво да глиза — каза Фердинанд.

— Разбира се, разбира се — отвърна доктор Дивро. — Доброто гризене е основа на здравето.

— Който добле глизе, от него се стлахуват — добави Фердинанд и за доказателство стисна леко челюстите си.

— Олеле! — извика доктор Дивро и светкавично измъкна двете си ръце от устата на Фердинанд.

— Е, какво ще кажете, докторе? — попита Фердинанд.

— Трябва да се направи нещо — отвърна докторът.

— Но какво?

— Да сложим коронка?

— Коронка ли? — учуди се Фердинанд. — Та аз не съм цар?

— Става дума за коронка на зъб, а не на глава — отвърна доктор Дивро сухо.

— Добре, да бъде на зъб, все ми е едно — заяви Фердинанд.

— Имате ли злато?

— Какво злато?

— За коронката. Предполагам, знаете, че коронките се правят от злато.

— Чувал съм — каза Фердинанд. — Може ли да бъде медал?

— Искате да кажете метал? Разбира се, може да се направи коронка и от метал, но няма да е същото — каза доктор Дивро.

— Вие не ме разбрахте, докторе. Искам да кажа, коронка от медал…

— От метал…

— От медал…

— От метал…

С внезапно движение Фердинанд извади златния медал, който висеше на шията му.

— Какво е това? — попита той.

— Медал — отвърна доктор Дивро.

— Какъв медал?

— Златен медал.

— А може би е метал? — попита иронично Фердинанд.

— Нямам думи да ви се извиня — каза доктор Дивро, — това наистина е медал, истински златен медал, от който ще ви направя чудесна коронка на предпоследния зъб от дясната страна.

— Благодаря ви, точно това исках да знам.

Фердинанд се разположи удобно на стола и отвори уста колкото можеше по-широко. Доктор Дивро извади от шкафа цяла кутия с борчета за изборване на зъбите и дълго рови вътре, търсейки най-подходящото. Борчетата се удряха едно в друго и звънтяха. Това беше много неприятен звук. Фердинанд усети, че по тялото му пробягват тръпки.

— Какво искате на правите? — попита той разтревожено.

— Трябва малко да ви изпиля зъба, преди да сложа коронката — отвърна със спокоен глас доктор Дивро.

— Това необходимо ли е?

— Уви, да.

— В такъв случай няма как, пилете — примири се Фердинанд.

Доктор Дивро намери най-сетне подходящото борче, монтира го на бормашината и завъртя електрическия ключ. Машината забръмча и неприятното бръмчене моментално изпълни целия кабинет. Фердинанд потрепери от страх.

— Не се бойте — каза внимателно доктор Дивро. — Преди да започна да изборвам, ще ви приспя. Няма да почувствате никаква болка. Като се събудите, вече всичко ще е свършено.

Той взе от масичката спринцовката и направи на Фердинанд инжекция. Фердинанд заспа почти мигновено. В съня си чуваше само звънтенето на инструментите, с които бързо и сръчно си служеше доктор Дивро…

 

 

Когато се събуди, реши известно време да не отваря очи. Все още се чуваше звън на инструменти.

„Явно — помисли си той — докторът още не си е свършил работата. Вярно, че изобщо не чувствам да ми прави нещо на зъбите, но може би не чувствам само защото продължавам да съм упоен. Като свърши, сигурно ще ми съобщи.“

И Фердинанд реши да чака гласа на доктора.

В това време, ни в клин, ни в ръкав, вместо гласа на доктор Дивро чу гласа на господаря си:

— Пак ли се буташ, Фердинанд? Май започваш прекалено много да си позволяваш?

Фердинанд бавно отвори най-напред едното си око, после другото и видя, че лежи до господаря си на старото канапе. Не можеше да разбере какво става.

— Мърдай, мърдай — говореше господарят му. — Не е прилично така да ме буташ.

Фердинанд се отмести малко, но все още нищо не можеше да проумее. Та нали ясно чуваше звъна на инструментите на доктор Дивро. Макар че дали наистина инструментите на доктор Дивро звънтяха? Нищо подобно! Звънтяха в кухнята ножовете, лъжиците и вилиците по време на следобедното миене. „Не ме боди!“ — вика лъжицата на вилицата. „Внимавай, че ще ме осакатиш!“ — обръща се една чашка към някакъв много остър нож. „Къде е мъжът ми, капакът?“ — вика отчаяна тенджерата.

„Няма никакво съмнение — помисли си Фердинанд, — че съм у дома. Лежа на канапето, до мен лежи господарят, до господаря лежи вестникът, в кухнята разговарят помежду си чиниите и приборите и всичко е така, както винаги. Но къде е доктор Дивро? Няма никакъв доктор Дивро. А златната коронка на зъба? Няма никаква златна коронка. Момент… Кой зъб беше? Предпоследният от дясната страна. Какво ми пречи да проверя…“

С връхчето на езика Фердинанд започна да проверява зъб след зъб.

— Тук ееее! — изкряска изведнъж той и скочи от канапето на пода. Отвътре се обадиха пружините:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“.

— Тук еееее! — повтори Фердинанд и заподскача из стаята като луд.

На последния зъб от дясната страна под езика си усещаше великолепна златна коронка! Изтича до господаря си и за да се похвали с нея, раззина широко паст.

— Какво ми се зъбиш такъв? Да не си полудял, Фердинанд! — каза господарят безразлично и вместо да се възхити от златната коронка, заби нос във вестника.

„Е, нищо — помисли си Фердинанд, — може би други ще го разберат.“

Но с другите е още по-лошо. Колкото пъти Фердинанд си отвори устата, за да покаже великолепната си златна коронка на предпоследния зъб от дясната страна, хората моментално започват да отстъпват, а господарят му вика:

— Само спокойно, Фердинанд, само спокойно!

И за да не минава за лошо куче, Фердинанд все по-рядко си отваря устата, тъй че за златната коронка и за всичко, което стана преди това, знаем досега само ние двамата — Фердинанд и аз.