Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (6) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Кой е професор Август Форел?

Роден е на 1 септември 1848 г. в Швейцария. След завършване на медицинското си образование неговата усилна научноизследователска дейност бързо му донася титлата професор по психиатрия в Цюрихския университет. Девет години той е директор на районната психиатрична болница „Бургхьолцли“ в Цюрих. Най-високите постижения от изследванията му върху човешкия мозък са издадени през 1880 г. в научния труд „Теория на невроните“. През 1885 г. издава „Приложение на сугестиционната терапия при лечението на болните от алкохолизъм“…

За живите разкази на проф. Форел от този активен период Анемари представя неговата интересна история: „До това време дядо пиел по една чаша вино на обяд и на вечеря. Докато работел в клиниката за лечение на болни от алкохолизъм, забелязал, че някои от пациентите се връщат след време отново болни. Веднъж задал въпрос на колегите си защо някои от тях не се връщат, а те му обяснили: «В града има един обущар на име Босхарт, който помага на някои болни да се излекуват завинаги. От него можеш да узнаеш истината». Дядо се срещнал с този обущар и го запитал как той може да лекува пациентите с такъв успех, а това е работа на клиниката. Босхарт отвърнал: «Ние сме група въздържатели, наречена „Синият кръст“. Наблюдаваме вашите пациенти при излизането им, разговаряме с тях и преценяваме кой може да стане въздържател. Тогава каним тези хора в групата си, грижим се за тях и те стават въздържатели като нас.» Професорът подал ръка и казал: «Аз ще стана член на Синия кръст и повече никога няма да пия вино!».“

През 1886 г. Август Форел става пълен въздържател и месеци след това заедно с Ойген Блойлер и други съмишленици създават комитет за изграждане на болница за лечение на алкохолици. Следващата 1887 г. заедно с Шарлоте Грей основава „Орден на въздържателите“ и с близо 200 публикации в печата тогава съдейства за разпространяването на глобалното въздържателство в Швейцария и цяла Европа. Същата година взема участие в акцията за закриване на квартали с жилища на хора, които живеят при лоша хигиена и слаба сексуална култура в Цюрих. Малко по-късно написва световноизвестния си труд „Половият въпрос“, който се приема крайно противоречиво от специалисти и читатели. В началото на XX век се застъпва за равнопоставеността между мъжа и жената.

Като един от съмишлениците на Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг (1875–1961), с които търси отговор на въпросите за пътищата на човешката душа, съзнанието, поведението, морала — Форел упорито се стреми да ограничи психичните заболявания сред душевноболните. Изследователят навлиза все по-дълбоко в глъбините на човешкия мозък, който все още си остава невъзможна за изследване област в божествената природа на човека. През 1884 г. професорът става застъпник на хората, класифицирани като престъпници от гражданския закон. Наблюденията и изследванията на човешкия мозък го водят до мисълта, че те сами по себе си „не са виновни“ за извършването на нарушения, понеже попадат под въздействието на психопатни реакции, които ги възбуждат към негативно поведение. Оттук той предлага тези хора да не бъдат класифицирани като престъпници, които биват хвърляни в затвора, а да бъдат изпращани в лечебно заведение, където да се грижат за тях.

Още като студент Форел пише: „Насоката в моя живот беше дадена: мравките и мозъкът, и двете станаха моята религия“.

Религия? Какво приема и какво отхвърля революционният му дух? През 1864 г., едва 16-годишен, с присъщата за възрастта му разпаленост, той не желае да се приобщи към обреда за приемане на нови членове в църквата, придружен с препитване по основите на вярата. Младият Форел отрича всяко вероизповедание, основаващо се на догми. Той не отива в църквата за сватбената церемония с Емма Щайнхал; по-късно не приема и конфирмация на децата си. Не е атеист — своите възгледи за Бог на 72-годишна възраст Форел описва така: „За мен Бог е вероятно абсолютната, но абсолютно непознаваемата за човека същност на Вселената. Затова е абсолютно безполезно да Му приписваме качества и цели. «Бог», тоест предполагаемото метафизично абсолютно начало, е първоизточникът на онова, което е зло, и на онова, което е добро както спрямо нас, така и спрямо всяко друго същество. Защо? Не знаем и всеки опит за обяснение е безполезен, дори вреден“.

Като предизвикателство към юношеското му отричане на християнството, на вече известния проф. Форел се предлага изпитание: Дейзи, една от неговите четири дъщери, се отрича от светския живот, за да се посвети на целомъдрен, безбрачен живот в християнския орден на сестрите дякониси. Тези избрани от Бога девойки посвещават свободата и любовта си на болни, страдащи хора, като се грижат за тях безвъзмездно… В един от албумите на Анемари Крюгер има снимка на изключително красивата леля Дейзи, не по-възрастна от 25 години. Наскоро след даване на обета й тя е изпратена в Африка като мисионерка в Белгийско Конго и години наред живее сред колибите на негърското племе менгунго, облечена винаги в отличителните дрехи на ордена — с бяла касинка с червен кръст на главата.

Неведоми са пътищата на Бога!

Същевременно пък Марта и Артур Браунс през 1920 г. в гр. Карлсруе са се запознали с идеите на една нова религия, която приемат за истина, полезна за цялото човечество. Персийският благородник Бахаулла — новото откровение на Бога — е отправил своя въжделен зов към народите: „За това, че всички нации трябва да се съединят в една религия, а хората да станат братя, че между синовете човешки трябва да бъдат усилени връзките на любов и единение. Всяко религиозно разногласие трябва да се прекрати и расовото различие да се унищожи…“. („Бахаулла и Новата ера“) Този вик за всеобща религия продължава неговият син Абдул Баха в Америка и Европа. Още на 26 ноември 1912 г. той предсказва настъпващата Първа световна война: „Днес европейският континент прилича на голям арсенал. Той е склад на избухливи вещества, готови за възпламеняване и една само искра ще предизвика пламъка, който ще обхване цяла Европа, особено сега, когато пред света стои балканският въпрос…“ Това и още много обръщения към лидерите по света го правят човек, който се стреми да отмени неумолимия закон на приближаващата катастрофа. Посланията и призивите на Бахаулла и Абдул Баха все по-настойчиво се четат и чуват, ала уви, те не могат да спрат кръвопролитията на властниците и военните мъже.

На 28 декември 1920 г. край Карлсруе Август Форел пише едно писмо до Абдул Баха, вдъхновено от общите им възгледи:

Многоуважаеми господине,

Току-що прочетох великолепни писма, които по сведения на господин Вилхелм Херингел, който ги преведе на немски, сте отправили през 1910 г. до една дама, госпожа д-р Ф. Вярно ли е? Наистина ли тези писма са били написани през 1910 г.? Преди световната война? В такъв случай аз съм крайно изненадан от Вашата пророческа далновидност.

Искам обаче да Ви поставя един много важен въпрос. Трябва да Ви кажа, че макар да съм вече на 72 години, продължавам да се въодушевявам от истините на науката. Още през 1874 г. написах една обемиста книга върху поведението на мравките, по-късно публикувах трудове върху анатомията на мозъка, хипнозата, сетивните възприятия на насекомите, хигиената на нервната система, половия въпрос и т.н. От 1879 до 1898 година бях професор по психиатрия в Цюрихския университет и директор на тамошната болница за душевноболни. От горното ще разберете основанието на въпроса, който задавам по-долу…

Мога ли, да или не, въпреки моя горепосочен агностицизъм, да възприема бахайската религия, без да бъда непочтен към себе си и към другите? През 1916 или 1917 година публикувах статия върху онова, което нарекох научна религия на „общественото благо“ в духа на гореизложеното и с основни начала, които са сходни с началата на Вашата религия. На 15 февруари 1921 г. ще се прибера в дома си в Иворн (кантон Во), Швейцария. Ако ми отговорите там, ще мога да Ви пратя тази статия. Позволете ми, многоуважаеми господине, да изразя чувствата си на искрено възхищение.

(п.) д-р А. Форел

бивш професор в Цюрихския университет

Посветен на науката, професорът вярва, че функциите на човешкия мозък и на душата съставляват едно неразделно цяло. Това му пречи да достигне до върха на религиозната мистика за безсмъртието на човешката душа. За него основното е моралът и етиката на взаимоотношенията между хора и нации.

През септември 1921 г. Абдул Баха отговаря обстойно и приятелски на професор Август Форел, като се опитва да го убеди в съществуването на Универсална реалност — Бог, чиято същност и атрибути не могат да бъдат разбрани, но това не означава, че са оспорими или не съществуват! Въпреки различията на възгледи и твърдения двамата хуманисти имат еднакъв стремеж — светът така да се реформира, че завинаги да бъде премахнат ужасът на войните!

Марта Форел-Браунс и любимият й съпруг д-р Браунс така възторжено са приели вярата, че младата жена, майка на четири деца — Волф и Свен, Лизел и Анемари — иска да има още едно дете, което от първия миг да бъде бахай, посветен на миролюбивите цели на Новата ера!

1922 е година на очакване и радост! Къщата, която д-р Браунс е наел в Германия, Карлсруе, е голяма, удобна и децата могат да се чувстват щастливи. За съжаление твърде скоро в семейството се разбира, че Лизел е неизлечимо болна от психично заболяване, на което не могат да помогнат и клиничните способности на проф. Форел, специалист в тази област. Волф и Свен са буйни и пламенни като всички момчета, но Марта ги възпитава в нежност и обич към по-малките им сестрички. Д-р Браунс сам е започнал да прави малка къщичка до гората на Етлинген за излет в празничните дни. Марта често пътува с децата до Швейцария, но семейството е цяло и неделимо в любовта си един към друг. През 1922 г. тя дава живот на петото си дете Йорг, който бързо става любимец на фамилията.

Заради всеобщи заслуги в подкрепа на мира, разбирателството, доброто между хората; заради доказан принос в изследването на човешкия мозък, проф. Август Форел е предложен през 1922 г. за престижната Нобелова награда.

Наследила не само вярата, но и много от въжделенията на своя дядо Форел — за единство и разбирателство между хората, Анемари Крюгер казва за него: „Работният му кабинет в «Къщата на мравките» в Иворн беше до салона «Ложен». Рафтовете на библиотеката му бяха отрупани с книги, а бюрото — в папки и ръкописи. Веднъж, като се връщал от гр. Егъл, на няколко километра от Иворн, той седнал на пейка край пътя да си почине, снел шапката от главата си и я положил до малкия багаж. Някакъв човек минал край дядо и пуснал монета в обърнатата шапка, може би на шега, но когато се върнал вкъщи, дядо бил ядосан, че навярно вече изглежда не така добре, щом хората му дават милостиня! Когато получи мозъчен инсулт, за всички вкъщи стана трудно. Ала той продължи да работи над своите научни трудове, като пишеше с лявата си — незасегнатата ръка. Неговият жизнен девиз беше: «Трудът побеждава всичко». А нашата баба добавяше: «Трудът и любовта побеждават». С личния си пример дядо искаше да ни докаже, че духът, волята на човека са по-силни от принудата на една тежка болест, която ограничава възможностите ни… За мен най-важни от неговото завещание остават думите му от автобиографичната му книга «Поглед върху моя живот»: «Едва през 1920 г. се запознах в Карлсруе със световната бахайска религия, която се издига над другите вероизповедания и е била основана преди седемдесет години в Ориента от персиеца Бахаулла. Тя е истинска религия за благото на човешкото общество, тя няма нито догми, нито свещенослужители и обединява всички хора, които живеят на това малко земно кълбо. Аз станах бахай. Дано тази религия просъществува и бъде увенчана с успехи, това е най-горещото ми желание».“