Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (25) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Подарък за празника

След 20 часа телефонът вкъщи иззвъня. От Бахайския център се извиниха, че моето пътуване до Одрин на втори и трети март 2002 г. се отлага заради недоразумение във връзка с местата в автобуса. На въпроса защо точно аз трябва да остана, уточниха, че до момента само аз не съм дала пари за пътуването. Съжалявах. Вече бях казала на много приятели, че заминавам към някогашната българска крепост, вече предвкусвах удоволствието от докосването до вековния град с ориенталски облик, където не съм била по-преди. Бахаулла нарича Одрин „земята на мистериите“. Тук той е бил заточеник пет години, а домът му е превърнат в място за поклонение.

След два дни беше 13 февруари — 84-годишният рожден ден на Анемари, която ме покани с други приятели на следобедно кафе. Когато отидохме, на масата имаше огромна, скъпа шоколадова торта, която тя посочи с радост и попита: „Знаете ли от кого е това? От Бояна, моята учителка по български език от Института за чуждестранни студенти, където учих преди повече от двадесет години. Колко мила изненада! Бояна каза, че иска да се видим за празника, но не допусках, че ще ми донесе толкова скъп подарък за всички мои гости. Тя е благодарна за някои неща, както и аз съм й благодарна, че ме научи да говоря български“. Досетих се, че благодарността на Бояна, която все още не познавах, навярно идва от навременната помощ, оказана от Анемари в труден момент, затова казах: „Всеки човек получава каквото е заслужил, Анемари, мисля, че Вие ще продължавате да се радвате на плодовете на своята щедрост.“

Там беше г-жа Елисавета с приятеля си, а преди нас бяха идвали други гости, но тортата беше толкова голяма, че имаше за следващите гости. Не зная защо стана дума за пътуването до Одрин и аз изказах съжаление, че няма да замина с групата на бахаите от София, чиято цел беше поклонническо, молитвено посещение на дома на Бахаулла от годините, когато е живял там.

— Как така няма да заминете? — Анемари недоволно сбръчка челото си, като че ставаше въпрос за нейното отделяне от групата, тъй като тя също беше записана и трябваше да пътува. Обясних й, че е недоразумение с броя на местата в автобуса, а тя категорично каза:

— Аз няма да замина, защото вече съм била в Одрин, а на моето място ще отидете вие! Още днес ще говоря с Бахайския център и допълнително ще ви се обадя.

Възразих. Казах й, че не мога да приема такъв подарък, защото е несправедливо, а тя в същия дух отговори:

— За мен е справедливо. Ако няма възможност да остане друг човек, оставам аз, но вие ще заминете!

Ядосах се, че на нейния рожден ден говорим за такива неща и осъзнавах вината си; обясних й, че ще замина друг път…

Още същата вечер приятели от центъра се обадиха, че потвърждават пътуването ми за Одрин и няма нужда да заплащам такса за пътя, защото Анемари ми подарява това пътуване! Приех истината с голямо неудобство, но нищо повече не можех да направя. Когато след три дни съобщих за жеста на Анемари в Бахайския център, Теодор Бурилков каза:

— Не се вълнувай, тя често прави такива подаръци, че и много по-големи.

Още преди да замина, с приятели и колеги споделих случая, а те с ръка на сърце признаха, че не могат да принесат подобна жертва за друг човек освен за собствените си деца. Давах си сметка, че въпреки стремежа ми да правя това, което е добро и полезно за моите близки, аз също не съм постигнала върха — да се откажа от собствената си радост заради тяхна радост. Не исках да приема, че вина за моята ограничена хуманност има духът на времето, което чрез някои медии възпитава в егоизъм, алчност, пороци. Зная, че всеки човек отговаря лично за постъпките си към другите. Много от филмите учат хората как да крадат или да убиват заради пари; как злото погубва доброто и го принася в жертва; как чрез корист и лицемерие се отстраняват всички състезатели, за да стигнеш пръв на финала…

На трети март, националният празник на България, от Селимие джамия в Одрин купих малък сувенир на Анемари и когато се върнахме в София, й го занесох вкъщи. Съзнавах, че моят подарък и нейният жест на приятелство едва ли имат някаква стойност за живота на света, но са изключително полезни и скъпи за нас. Но нали когато човек извършва едно малко добро в името на Бога, Той — Великият и Безпределният, изпълва вселената с тази радост и я отразява като в огромно огледало за пример на това, как трябва да се обичат хората на земята.