Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (4) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Въведение

През лятото на 2000-ата година в някои православни, католически и протестантски църкви на София се получиха покани за молитвена среща на хора от различни изповедания и общности, организирана от Националния духовен съвет на бахаите в България. Събитието трябваше да се проведе на 28 август в Националния бахайски център в столицата и беше посветено на световната мирна среща на религиозните и духовните лидери, състояла се на този ден в Ню Йорк под егидата на ООН… Мнозина поканени усетиха радостта, че наред с други места в света и в България се постига заветната богоозарена мечта за единство.

Обстановката в неголямата зала на Националния бахайски център на ул. „Боянски възход“ 8а в столицата тази вечер беше наистина частица от време и място, където Бог е пожелал да възцари мир. Гостите се представяха на домакините и на фона на тиха музика започнаха молитвите. Сред бахаите имаше хора от различни националности, които четяха на български или на родния си език. В креслото до камината седеше жена в тъмен костюм с бели коси. Личеше, че е около осемдесетгодишна, ала не възрастта я отличаваше от мнозинството, а финесът на онази духовност, която излъчват хора, възлюбили Бога. Тя прочете своята молитва на немски. По-късно вечерта, когато в гостната на чаша чай някой се обърна към нея по име, ми стана ясно, че това е Анемари Крюгер, внучка на световноизвестния проф. Август Форел. Преди десет години, когато религиозната свобода в България вече позволяваше разпространяването на различни изповедания извън Православието, за квартирата на г-жа Крюгер в кв. Драгалевци до София се говореше като за център на една нова вяра, пуснала първите си корени у нас през 1928 г. и още тогава намерила свои последователи.

При срещата на 28 август 2000 г. онези, които за първи път се запознаха с Анемари Крюгер, се изненадаха, че тя, макар да е вече в преклонна възраст, не спомена, че желае да се завърне в Германия при своите деца и внуци. На въпроса защо е така, отвърна спокойно: „Често отивам при тях, защото ги обичам. Но България е моята трета родина. Мога ли да я оставя?“ Разбрахме, че тя е сред малкото чужденци, които приемат страната ни като своя родина и искат да останат завинаги тук.

Бахайската общност кани често представители от други религиозни общности на свои срещи, при които те се представят, говорят за своята вяра, опознават се, молят се заедно. Тази идея за възпитаване в толерантност на религиозни хора с отворени възгледи ми даде надежда, че макар и бавно, духът на единството ще преуспява… Така при следващите срещи на това място узнах, че заедно с основаването на бахайски център след 1990 г. — най-трудните години от политическия преход в България, Анемари е организирала и хуманитарна помощ за болници и сиропиталища; организирала е срещи на международно ниво, изложби, дискусии. Чрез свои приятели извън страната и с лични средства е помагала на десетки български семейства, нуждаещи се от помощ при икономическата криза у нас. А доколкото процесът продължава и до днес, тя неизменно протяга ръка към мнозина бахаи и небахаи, които се нуждаят от помощ.

След нейната покана при първото ми посещение в неголямата й квартира в кв. Драгалевци видях огромния й личен архив от снимки, ръкописи, кореспонденция. В един миг си дадох сметка, че от дете съм мечтала да напиша книга за човек, който търси истината за света чрез любовта си към хората. Тогава си казах: „Ето, сбъдва се мечтата ми…“ И помолих домакинята да разкаже повече за себе си…

Тя беше навършила 84 години, когато започна да чете дневниците си от 1934 г. Сама преценяваше кои събития от миналото са най-важни. Някои случаи разказваше по памет като незаглъхнали спомени от преживяното в младостта й по времето на Втората световна война; други факти бяха допълнени от нейния единствен жив до момента брат Свен Браунс. Различни дни и събития са били така динамични, че тя не е имала време да ги запише в дневниците си! Затова ни помогнаха добрите й приятели. Вярвам, че въпреки огромния поток от идеи, пътешествия, дискусии, духовни послания — най-важното за нея е уловено като миг от многобагрена снимка, запечатала истината за едно събитие.

Бих желала книгата за Анемари Крюгер да изпълни мисията на гълъб с добра вест.