Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (28) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Ако не е тя, ние сме загубени

Телефонът в квартирата на Анемари иззвъня. Тя се обади и в отговор на поздрава в другия край извика весело: „Здравей, Ваня, вие какво правите?“. От краткия разговор стана ясно, че Ваня моли за пари. „Колко?“ — попита Анемари и повтори отговора на глас: „Петнадесет, двадесет лева… Ще ти ги донеса довечера!“.

Малко се ядосах, че раздава пари на всеки, който й позвъни и поиска, а тя ме коригира:

— Ваня гледа болния си съпруг, те наистина се нуждаят от помощ за лекарства!

— Но аз зная десетки парализирани, бедни, които не могат да си купят лекарства. Вие не можете да помогнете на всички, за които трябва да мисли правителството! Какво значи социална помощ само за хора с доходи до 45 лева? — спомних си отговора на община „Искър“ преди два дни по повод молбата на самотна болна жена с доход 68 лева, която трябваше да заплати за лекарства 26…

След един час, когато тръгнах към автобусната спирка пеша, Анемари дойде да ме изпрати по ул. „Горска поляна“ на Драгалевци. Щом стигнахме голяма, четириетажна къща с номер 24, тя поиска да занесе парите на Ваня, с която говори по телефона преди това.

— И Вие помагате на хора, които живеят в такъв палат? — изненадах се от внушителната постройка, каквато биха могли да имат само богати хора. — Мога ли да вляза с Вас?

— Тук живеят нейните дъщери и внуци, а Ваня и мъжът й са в съседната къщичка — обясни тя и влязохме в малкия дом.

В антрето над стълбите видях инвалидна количка и предубеждението ми против безразсъдната благотворителност на Анемари малко се смири. Когато тя отвори вратата, вляво, на леглото спеше възрастен мъж над седемдесет. Анемари извика силно „Здравей!“… Лежащият само отвори очите си и почти не реагира. В отсрещната стая беше кухнята, където ни посрещна Ваня — слабичка, дребна, синеока жена със забрадка, облечена в селско кожухче. Тя ни покани при себе си в кухнята, където беше по-топло от котлона с вряща супа. Поговорихме 10–15 минути, Анемари сложи една банкнота от 50 лв. в ръката на Ваня и тя се смути:

— Аз помолих за 15–20 лв. за неговите лекарства…

— Имам само петдесет — отговори Анемари с традиционното си извинение, когато даваше повече.

— Боже, Боже! — Жената се разплака и влезе в килера, откъдето излезе с пет яйца. Подаде ги на своята щедра приятелка и без да задавам въпрос, на мен разказа как преди пет години Анемари спряла да види старите си съседи, но ги заварила да плачат. „Защо сте натъжени?“ — попитала ги тя. Ваня разстроено обяснила, че през нощта бездомно куче е удушило петте кокошки, от които събирали яйца и така преживявали с малките пенсии. „Не се ядосвайте за това, аз ще ви купя други кокошки!“ — казала германката. Тя отишла вкъщи, качила се на колата си, натоварила и Ваня, и двете отишли на пазара, където Анемари купила пет големи кокошки и ги откарала.

Беше 10 април 2002 г. В градинката на двора бяха нацъфтели зюмбюли и нарциси. Ваня набра огромен букет цветя и непрестанно плачеше от онази благодарност, когато в човешката душа се излива неотразимото добро. Изпрати ни до портата и ни покани отново…

След две седмици минах по „Горска поляна“ и видях Ваня в градината. Поздравих я, тя дойде на кратка раздумка. Разказаха ми, че едва 16-годишна се омъжила. Съпругът й имал малка работилница за мебели. Тя му помагала в полирането. С много труд близо 50 години строили тази къща, където сега живеят дъщерите й, но в тези години на никого не е лесно и те не могат да помагат.

— Миналата година Анемари ни подари електрическата си печка, защото беше много студено, а нямахме пари за нафта на местното парно. Печката включвахме рядко, защото нямахме пари и за електрическото отопление, пък тя ме смъмри: „Включвай печката да не се простуди мъжът ти! Аз ще помагам в сметката с тока!“ — Ваня се разплака. Щом реших да си тръгна, тя ме улови за ръката, засмя се и каза, че на 9 март тази година имала 70-годишен юбилей. Анемари била едничката гостенка вкъщи за празника, та така и Ваня Кръстева се почувствала уважена!

— Те такъв българин нема! — Тя разтвори ръцете си, като че искаше да обземе цяла България, а погледът й не достигна дори стрехите на високата къща. Защото доброто не се измерва с пари, вещи, сгради, слова — то е светлина. Светлината, която извира от една необятна човешка душа.