Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (37) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

За Анемари с признателност…

Ще започна с факта, който винаги съм отчитала в живота си, а именно че нищо случайно не се случва. Така приех и срещата с Анемари преди повече от десет години…

За мен и моето семейство тази среща беше знак за начало — начало, което даде насока на представите ми за живота, за духовността, за морално-етичните измерения на ежедневието и т.н.

При спомена за първия миг на нашата среща винаги виждам доброжелателната й усмивка. Много хора се усмихват при среща, но тя се усмихва завладяващо — цялото ти същество се отпуска, падат бариерите за недосегаемост и нещо в тебе откликва също толкова широко и приемащо. Дълго време съм я наблюдавала — тя е такава с всички, защото обича всички. Трудно е да се опише това всеобхватно дружелюбие, морето от усещания за радост и желание за отклик…

През годините, прекарани заедно, аз много рядко съм я виждала ядосана и то е в случаите, когато тя самата се смята виновна за нещо. Често пъти съм била разстроена и съм споделяла колко наранена се чувствам от постъпката на този или онзи, а тя кротко ме е успокоявала, че никой от нас не е съвършен и да се сърдим на другите, означава да мразим себе си. „Хората са си хора, и до днес ми казва тя. За нас има един пример и този пример е животът на Бахаулла, на Абдул Баха. Това са високите критерии, към които трябва да се стремим, а към приятелите да се отнасяме със съчувствие и топлота и… никога да не злословим! Това е нашето голямо задължение като бахаи!“

Преди десет години представата ми за бахаите беше като за хора, които вярват и живеят според законите, дадени ни от Бахаулла. Тогава все още не си давах сметка колко труден процес на себереализация представлява поемането на този път. Но благодаря на Бог, че всичките си съмнения, неволи и въпросите, които изникваха от „бахайското“ ми ежедневие, споделях с Анемари. Много часове сме били заедно, в които аз питах, а тя ми говореше, говореше… Слушах я с искреното желание да променя живота си, реакциите си. Гледах я и си казвах, че много бих искала да съм като нея — така убедена, така овладяна, така прощаваща, така вярваща…

Всички наши разговори започваха обикновено, по човешки и завършваха вълнуващо, защото делничните преживявания тя обясняваше и обобщаваше от позицията на вярата. Аз си тръгвах изпълнена с много знание и разбиране на законите, които управляват живота на бахаите, за принципите, които ще променят света… Така неусетно след години аз разбрах, че през цялото това време неотменно и упорито Анемари ми е разказвала „Най-святата книга“ — законите, разкрити от Бахаулла, която до този момент не беше издадена. Тази констатация ме изпълни с възхищение — такова търпение, благост, отдаденост! Нейният искрен пример отново ме изпълни с решимост да се опитам да поема от красотата на нейния дух… Цялото ми същество жадуваше да е по-близо до нея и така ден след ден аз откривах богатството на нейния характер, толерантността и състраданието й към всеки…

Тя винаги ни е помагала — на бахайската общност, на отделни приятели, на случайни хора. Скромният й живот, както тя казва, няма нужда от нищо — малко хляб, сирене, мляко. Иначе тя се е отдала да живее в помощ на другите, в помощ на вярата. Защото да си вярващ човек, означава да живееш вярата си — всеки миг, всеки ден неизменно, до край… А тя доказва този начин на съществуване. Далеч от дома си, от семейството си повече от двадесет години нашата Анемари споделя себе си, посвещава себе си на приятелите. Колко е хубаво, че има хора, вярващи в България, в народа й, в духовността й! Колко е хубаво, че Бог ни благослови с Анемари!!!

Мария Милошева