Жул Верн
Матиаш Шандор (36)

Пета глава
Възмездие

Граф Матиаш Шандор бе уредил своя дълг на признателност към Мария и Луиджи Ферато. Госпожа Батори, Петер и Савина бяха най-сетне заедно. След като бе възнаградил, оставаше му вече само да накаже.

В продължение на няколко дни след разгрома на сенуситите населението на острова се зае усърдно да поправи нанесените щети. Петер, Луиджи, Поант Пескад и Кап Матифу, с една дума, всички най-близки участници в събитията на тази драма, бяха живи и здрави, като се изключат няколко леки рани. А положително не бяха щадили никак живота си. И каква радост беше, когато намериха в хола на „щатхауса“ Савина Шандор, Мария Ферато, госпожа Батори и стария й прислужник Борик! След като отдаде последна почит на загиналите в борбата, малката колония щеше да продължи щастливия си живот, навярно вече несмущаван от нищо. Разгромът на сенуситите беше съкрушителен, а Саркани, който ги бе подтикнал към тези действия срещу Антекирта, нямаше да е вече при тях, за да им вдъхва омраза и мъст. Пък и докторът се зае да довърши незабавно отбранителната си система. Щеше да осигури срещу нападение не само Артенак, но и на самия остров нямаше да остане нито една точка, където би могло да се дебаркира. Освен това решиха да се погрижат за привличане нови колонисти, на които богатата почва осигуряваше действително охолен живот.

Сега нищо вече не можеше да попречи на сватбата на Петер Батори и Савина Шандор. Церемонията беше определена за 9 декември и щеше да се извърши на тази дата. Затова Поант Пескад поднови трескаво увеселителните приготовления, прекъснати от нашествието на киренайските пирати.

Трябваше също без повече отлагане да се реши съдбата на Саркани, Сайлас Торонтал и Карпена. Затворени поотделно в килиите на крепостта, те дори не подозираха, че са и тримата във властта на доктор Антекирт.

На 6 декември, два дни след отстъплението на сенуситите, докторът нареди да ги докарат в хола на „щатхауса“, където той стоеше настрана с Петер и Луиджи.

Затворниците се видяха за пръв път там, пред съда в Артенак, съставен от висшите служители на острова, под охраната на едно отделение милиционери.

Карпена изглеждаше неспокоен. Запазил лукавото си изражение, той поглеждаше скритом наляво и надясно, но не смееше да вдигне поглед към съдиите си.

Сайлас Торонтал, извънредно сломен, бе навел глава и инстинктивно отбягваше бившия си съучастник.

Саркани беше обладан само от едно чувство — от ярост, че е попаднал в ръцете на доктор Антекирт.

Луиджи излезе пред съдиите, взе думата и се обърна към испанеца:

— Карпена — каза той, — аз съм Луиджи Ферато, синът на рибаря от Ровиньо, когото твоето издайничество изпрати в каторгата Щайн, където и умря!

Карпена трепна и стана за миг. Спомни си, че бе зърнал Мария из уличките на Мандераджио, в Малта. И ето че сега брат й, Луиджи Ферато, му отправяше това обвинение.

След това Петер се приближи, като посочи най-напред банкера:

— Сайлас Торонтал — каза той, — аз съм Петер Батори, син на унгарския патриот Ищван Батори, когото заедно с вашия съучастник Саркани подло издадохте на австрийската полиция в Триест и изпратихте на смърт!

После се обърна към Саркани:

— Аз съм Петер Батори, когото се опитахте да убиете на улицата в Рагуза! Аз съм годеникът на Савина, дъщеря на граф Матиаш Шандор, която накарахте да отвлекат преди петнадесет години от замъка Артенак!

Когато позна Петер Батори, когото считаше за мъртъв, Сайлас Торонтал бе така поразен, сякаш го бяха ударили с млат по главата.

Саркани, скръстил ръце, стоеше дръзко неподвижен и само премигваше леко.

И Сайлас Торонтал, и Саркани не казаха нито дума. Пък и какво ли биха могли да отговорят на жертвата си, излязла сякаш от гроба, за да ги обвини!

Но съвсем друго нещо се случи, когато доктор Антекирт стана и каза с тежкия си глас:

— А пък аз съм другарят на Ласло Затмар и Ищван Батори, които по ваше издайничество бяха разстреляни в крепостта Пизино! Аз съм бащата на Савина, която отвлякохте, за да си присвоите имотите й!… Аз съм граф Матиаш Шандор!

Въздействието на тия думи бе такова, че коленете на Сайлас Торонтал се прегънаха, а Саркани се сви, сякаш искаше да потъне в земята.

След това разпитаха тримата обвиняеми един по един. Престъпленията им не можеха да се отрекат, нито да се опростят. Председателят на съда припомни на Саркани, че нападението на острова, предприето заради личния му интерес, бе причинило голям брой жертви, чиято кръв зовеше за отмъщение. След като даде възможност на обвиняемите да се защитят, той приложи закона, съгласно правото, което му даваше този редовен съд:

— Сайлас Торонтал, Саркани и Карпена — каза той, — вие сте виновни за смъртта на Ищван Батори, Ласло Затмар и Андреа Ферато! И трябва да умрете!

— Когато пожелаете! — заяви Саркани, който си бе възвърнал дързостта.

— Милост! — извика жалко Карпена.

И да искаше, Сайлас Торонтал нямаше сили да продума.

Тримата осъдени бяха отведени в килиите им, където ги оставиха под охрана.

Как трябваше да умрат тези негодници? Да ги разстрелят в някой край на острова ли? Биха замърсили Антекирта с предателска кръв! Затова решиха екзекуцията да стане на остров Кенкраф.

Още същата вечер един „електрик“ с десет души под командата на Луиджи Ферато пренесе тримата осъдени на островчето, където щяха да дочакат на разсъмване екзекуционния взвод.

Сайлас Торонтал, Саркани и Карпена сигурно мислеха, че е настъпил последният им час. Затова щом стъпиха на островчето, Саркани се обърна към Луиджи:

— Тази вечер ли ще бъде?

Луиджи не отговори. Тримата осъдени бяха оставени сами и вече мръкваше, когато „електрикът“ се върна в Антекирта.

Островът се бе отървал от присъствието на издайниците. А да избягат от Кенкраф беше невъзможно поради двадесетте мили, които ги отделяха от сушата.

— До утре положително ще се изядат един друг — подхвърли Поант Пескад.

— Пфу! — възкликна с отвращение Кап Матифу.

Нощта мина в тази обстановка. Но в „щатхауса“ забелязаха, че граф Шандор никак не мигна. Затворил се бе в стаята си и излезе оттам едва в пет часа, за да слезе в хола, където извика веднага Петер Батори и Луиджи.

Един взвод милиционери чакаше в двора на „щатхауса“ заповед да тръгне за островчето Кенкраф.

— Петер Батори и Луиджи Ферато — каза граф Шандор, — тези издайници бяха осъдени на смърт напълно законно, нали?

— Да, напълно заслужено! — отговори Петер.

— Да! — повтори Луиджи. — Никаква милост за тези негодници!

— Да се въздаде тогава правосъдие и нека бог им дари опрощение, каквото хората не могат вече да им дадат!…

Граф Шандор току-що изрече това, когато страшен взрив разтърси „щатхауса“ и целият остров се разлюля като при земетресение.

Граф Шандор, Петер и Луиджи се втурнаха навън, където изплашеното население бягаше от къщите си.

Огромен стълб от пламък и пари, размесен със скални блокове и град от камъни, се издигаше към небето на шеметна височина. После скалната маса започна да пада край острова, като развълнува морските води, а във въздуха надвисна плътен облак.

Огромен стълб от пламък и пари се издигаше към небето

Нищо не бе останало от островчето Кенкраф, нито от тримата осъдени; експлозията бе унищожила всичко.

* * *

Какво се бе случило?

Помним, че островчето беше не само минирано срещу възможно дебаркиране на сенуситите, но — за преосигуровка, в случай че подводният кабел, който го свързваше с Антекирта, се повреди — бяха заровили в земята електрически апарати и достатъчно беше да настъпят някой от тях, за да се предизвика взрив на цялата мрежа от панкластитни фугаси.

Това именно бе станало. Някой от осъдените бе докоснал случайно с крак един от тези апарати. И бе предизвикал пълното и мигновено унищожение на острова.

— Господ е пожелал да ни спести неприятностите на екзекуцията! — каза граф Матиаш Шандор.

Три дни по-късно в църквата на Артенак бе извършена сватбата на Петер Батори и Савина Шандор. По този случай доктор Антекирт се подписа с истинското си име Матиаш Шандор. Сега, след разплатата, нямаше вече да се раздели от него.

Още няколко думи, за да довършим този разказ.

Три седмици по-късно Савина Шандор бе призната за наследница на блокираната част от имотите на граф Шандор. Писмото на госпожа Торонтал и една предварително взета от банкера декларация, в която се изтъкваха обстоятелствата и целта за отвличането на детето, се оказаха достатъчни за установяване самоличността на Савина. И тъй като тя не бе навършила още осемнадесет години, това, което бе останало от имението в Карпатите, в Трансилвания, й бе върнато.

Всъщност и самият граф Шандор би могъл да възвърне имотите си, като се възползува от една амнистия за осъдените по политически причини. Но макар че стана отново граф Матиаш Шандор, той пожела да си остане глава на голямото семейство в Антекирта. Там щеше да премине неговият живот, сред тези, които го обичаха.

Благодарение на положените усилия малката колония скоро се увеличи. За по-малко от година тя удвои населението си. Учени и изобретатели, извикани от граф Шандор, отидоха там да приложат на практика своите открития, които биха останали безплодни без неговите съвети, без средствата, с които разполагаше. Затова скоро Антекирта се превърна в най-значителния пункт в Сиртско море; а след завършването на отбранителната й система щеше да бъде и напълно защитена.

Какво да кажем за госпожа Батори, за Мария и Луиджи Ферато, какво да кажем за Петер и Савина, които се чувствуваха неизказано щастливи? Какво да кажем също за Поант Пескад и Кап Матифу, едни от най-изтъкнатите колонисти в Антекирта? Съжаляваха може би само за едно: че нямаха вече случай да проявят своята преданост към този, който им бе създал такъв живот!

Граф Матиаш Шандор бе изпълнил своята задача и ако не беше споменът за гибелта на двамата му другари Ищван Батори и Ласло Затмар, би бил толкова щастлив, колкото един великодушен човек може да бъде на тоя свят, когато е създал щастие наоколо си.

Да не търсим из цялото Средиземноморие или в което да е друго море по земното кълбо — дори в групата на Блажените острови^[1] — друг, който би могъл да съперничи по благоденствие на Антекирта!… Би било напразно!

Затова, когато Кап Матифу в изблик на щастие се смяташе длъжен да каже:

— А дали наистина заслужаваме да бъдем така щастливи?…

Поант Пескад му отговаряше:

— Не, мили Кап!… Но какво да се прави?… И с това ще трябва да се примирим!