Жул Верн
Матиаш Шандор (3)

Втора глава
Граф Матиаш Шандор

Унгарците или маджарите са се заселили в Унгария към IX век на християнската ера. Сега те представляват една трета част от общото население на страната — повече от пет милиона души. Дали са от испански, египетски или татарски произход, дали са потомци на хуните на Атила или на фините от Севера — въпросът е спорен и няма голямо значение! Онова, което трябва да се запомни, е, че не са и вероятно не биха желали да станат нито славяни, нито германци.

Затова тези унгарци са запазили религията си и са се проявили като ревностни католици още през единадесети век — когато са приели новата вяра. Освен това те продължават да говорят на своя древен, приятен, мелодичен език, напълно годен за поезия, не така богат както немския, но по-ясен, по-енергичен, заместил от четиринадесетия до шестнадесетия век латинския в законите и указите, за да стане скоро след това и национален език.

Унгария и Трансилвания бяха дадени на Австрия с Карловацкия договор от 21 януари 1699 година.

Четиринадесет години по-късно с Прагматичната санкция^[1] тържествено бе обявено, че Австро-Унгарската държава ще бъде навеки неделима. При липса на син дъщерята можеше да наследи короната по реда на първородството. Благодарение на този нов статут Мария Терезия се качи през 1749 година на трона на баща си Карл VI, последна издънка от мъжката линия на австрийската династия.

Унгарците бяха принудени да се преклонят пред силата. Но и след сто и петдесет години все още имаше хора от всички съсловия, които не признаваха нито Прагматичната санкция, нито Карловацкия договор.

По времето, когато започва нашият разказ, имаше един унгарец от знатен род, чийто живот се изразяваше само в две чувства: омраза към всичко немско и надежда да върне на родината си миналата независимост. Още на младини той се бе запознал с Кошут и макар че по произход и възпитание не споделяше неговите възгледи по някои съществени политически въпроси, той можеше само да се възхищава от мъжеството на този патриот.

Граф Матиаш Шандор живееше в Трансилвания, в стар феодален замък в областта Фагараш. Построен върху една от северните предпланини на Източните Карпати, които разделят Трансилвания от Влашко, замъкът се издигаше върху тази стръмна верига с цялата си дива гордост като последно убежище, където съзаклятници могат да устоят до последния си час.

Господарят на замъка Артенак получаваше значителни доходи от умело разработените медни и железни мини, които се намираха наблизо. Имението заемаше част от областта Фагараш, чието население наброяваше най-малко седемдесет хиляди жители. Както гражданите, така и селяните не криеха своята безгранична преданост и благодарност към граф Шандор за добрините, които той вършеше в този край. Затова замъкът се намираше под особено наблюдение, организирано от канцеларията по унгарските въпроси във Виена, която е съвсем независима от другите министерства на империята. Висшите управляващи кръгове знаеха настроенията на господаря на Артенак и се безпокояха от тях, макар че не го безпокояха.

По това време Матиаш Шандор беше на тридесет и пет години. Фигурата му, малко над среден ръст, издаваше голяма физическа сила. Благородната глава стоеше гордо на широките рамене. Мургавото слабо скулесто лице представляваше най-чист маджарски тип. Живите движения, ясната реч, спокойният и решителен поглед, стремителното пулсиране на кръвта, от което ноздрите и ъглите на устата леко потръпваха, обичайната усмивка на устните, неоспорим признак на доброта, известна приветливост в говора и жеста — всичко това свидетелствуваше за прям и великодушен характер. Неведнъж е отбелязвано, че французите и маджарите имат много общи черти. Граф Шандор беше живо доказателство за това.

Трябва да изтъкнем една от най-ярките черти на този характер: граф Шандор, който беше доста снизходителен към това, което засягаше самия него, никога не би простил да обидят приятелите му. Той беше рядко правдив и мразеше всякаква подлост. От това произтичаше и известна безлична неумолимост. Той не беше от ония, които оставят само на бога грижата да наказва на този свят.

Тук трябва да кажем, че Матиаш Шандор бе получил твърде солидно образование. Вместо да се задоволи с приятния живот, който неговото състояние му осигуряваше, той бе последвал своите наклонности, които го насочваха към точните науки и медицината. Би станал много способен лекар, ако нуждата го бе принудила да лекува. Но той се задоволи да бъде химик, твърде ценен от учените. В Университета в Пеща^[2], в Академията на науките в Пресбург^[3], в Кралското минно училище в Хемниц, във Висшия педагогически институт в Темешвар — навсякъде се прояви със своите знания. Този ученолюбив живот допълни и заздрави вродените му качества. Той направи от него човек в най-високия смисъл на тази дума. За такъв го смятаха и всички, които го бяха опознали, по-специално професорите му от различните училища и университети в империята, които останаха негови приятели.

Някога в замъка Артенак имаше веселие, шум, оживление. Трансилванските ловци с удоволствие си даваха среща в тези сурови склонове на Карпатите. Образуваха се големи и опасни хайки, в които граф Шандор търсеше отдушник за своите борчески инстинкти, които не можеше да прояви в областта на политиката. Той стоеше настрана от събитията, но следеше съвсем отблизо техния развой. Изглеждаше зает само със своите науки и светския живот, който неговото състояние му позволяваше да води. По това време графиня Рена Шандор беше още жива. Тя беше душата на тези приеми в замъка Артенак. Петнадесет месеца преди началото на нашия разказ смъртта я бе покосила в разцвета на нейната младост и красота; тя бе оставила само едно момиченце, което беше сега на две години.

Граф Шандор бе жестоко засегнат от загубата и не можа да се помири с нея. Замъкът се смълча и опустя. От този ден под влияние на силната мъка господарят заживя като отшелник. Заживя изцяло за детето си, което повери на Розена Лендек, жена на домоуправителя му. Това прекрасно, още младо същество, се посвети изцяло на единствената наследница на Шандор и се грижеше за нея като истинска майка.

През първите месеци след смъртта на жена си Матиаш Шандор не напусна замъка Артенак. Той се уедини и заживя със спомените от миналото. После мисълта за унизената родина надделя.

Френско-италианската война от 1859 година бе действително нанесла силен удар на австрийската мощ.

Седем години по-късно, през 1866 година, този удар бе последван от друг, още по-силен — при Садова. Унгария се чувствуваше свързана не само към онази Австрия, която бе загубила италианските си владения, но и към двойно победената Австрия, подчинена на Германия. Унгарците се почувствуваха унизени — чувство, което не зависи от разума, защото е в кръвта. За тях победите при Кустоца и Лиса не можеха да компенсират поражението при Садова.

Граф Шандор, който бе проучвал внимателно политическата обстановка през изтеклата година, сметна, че едно движение за независимост на Унгария би могло да има успех.

Настъпил бе момент за действие. И така на 3 май 1867 година, след като целуна момиченцето си и го повери на Розена Лендек, граф Шандор напусна замъка Артенак и замина за Пеща, където се свърза със своите приятели и съмишленици, вземайки известни предохранителни мерки. А след няколко дни отиде да дочака събитията в Триест.

Триест — големият канал

Там трябваше да бъде главният център на съзаклятието. Оттам щяха да се излъчат всички нишки, събрани в ръката на граф Шандор. По-малко подозирани в този град, водачите на съзаклятието щяха да действуват може би при по-голяма безопасност и най-вече — с повече свобода, за да завършат успешно своето патриотично дело.

В Триест живееха двама от най-близките приятели на Матиаш Шандор. Въодушевени от същите убеждения, те бяха решени да го следват докрай. Граф Ласло Затмар и професор Ищван Батори бяха маджари от знатен произход. И двамата, десетина години по-възрастни от Матиаш Шандор, нямаха почти никакво състояние. Единият получаваше съвсем слаби приходи от малкото си имение в окръга Липто отсам Дунава; другият преподаваше физика в Триест и живееше само от доходите на своите уроци.

Ласло Затмар живееше в къщата, която Саркани и Зироне откриха неотдавна на улица Акведото. Той бе поставил скромния си дом на разположение на Матиаш Шандор за цялото време, което последният трябваше да прекара вън от замъка си Артенак, т.е. до края на подготвяното въстание, какъвто и да бъде изходът му. Единствената прислуга в къщата беше унгарецът Борик, петдесет и пет годишен. Този човек беше така предан на своя господар, както домоуправителят Лендек — на владелеца на замъка Артенак.

Ищван Батори заемаше друг, също така скромен дом на Корсо Стадион, почти в същия квартал. Тук протичаше целият му живот, отдаден на жена му и на осемгодишния му син.

Ищван Батори принадлежеше по далечно, но безспорно родство към рода на маджарските князе, заемали в XVI век престола на Трансилвания. Оттогава родът се бе размножил и пръснал в много разклонения. И мнозина биха се учудили навярно, ако узнаеха, че един от последните му потомци е този скромен професор от академията в Пресбург. Както и да е, Ищван Батори беше от ония първостепенни учени, които живеят уединено, но стават известни със своите трудове. „Inclusum labor illustrat“^[4] — този девиз на копринената буба можеше да се приложи и към него. Обаче политическите му възгледи, които той не криеше, го принудиха един ден да подаде оставка. Тогава именно той се настани в Триест като свободно практикуващ професор заедно с жена си, която смело го поддържаше във всички изпитания.

Тримата приятели се събираха в дома на Ласло Затмар, откакто бе пристигнал граф Шандор, макар че той упорито бе настоявал да наеме жилище в Палацо Модело — сегашния хотел „Дьолорм“, на Пиаца Гранде. Полицията никак не подозираше, че тази къща на улица Акведото беше център на съзаклятие с многобройни привърженици в главните градове на страната.

Ласло Затмар и Ищван Батори бяха станали без колебание най-предани помощници на Матиаш Шандор. Те смятаха като него, че обстановката е благоприятна за движение, което ще възвърне на Унгария полагащото й се място в Европа. Знаеха, че рискуват живота си в това дело, но опасността не можеше да ги възпре. Така домът на Акведото стана средище на ръководителите на съзаклятието. Многобройни привърженици, изпращани от различни краища на страната, идваха тук да получават указания и нареждания. За инструкции, които не можеха да бъдат поверени на пощата и телеграфа, бе създадена бърза и сигурна служба от пощенски гълъби, които бяха връзка между Триест, главните унгарски градове и Трансилвания. С една дума, взети бяха всички мерки и до този момент съзаклятниците не бяха изложени дори на най-лекото подозрение.

Освен това кореспонденцията се водеше, както знаем, само на шифрован език, и то по метод, който беше наистина съвсем особен, но даваше пълна сигурност.

Три дни след пристигането на пощенския гълъб, от който Саркани взе бележката, на 21 май към 8 часа вечерта Ласло Затмар и Ищван Батори се намираха в кабинета и чакаха завръщането на Матиаш Шандор. Лични дела бяха принудили графа да се върне в Трансилвания, в замъка Артенак. Но той бе използувал това пътуване, за да се срещне със своите приятели в Клаузенбург^[5], главен град на провинцията, и трябваше да се върне в тоя ден, след като им бе съобщил съдържанието на известието, от което Саркани бе снел копие.

След заминаването на граф Шандор между Триест и Буда бяха разменени и други съобщения; пристигнали бяха няколко шифровани бележки по гълъби. И в този момент дори Ласло Затмар беше зает да дешифрира криптограмите с така наречената „мрежа“.

Известията бяха комбинирани всъщност по много прост метод — чрез разместване на буквите. При тази система всяка буква запазва своята азбучна стойност, т.е. „б“ означава „б“, „о“ означава „о“ и т.н. Но буквите биват последователно размествани, според пълните или празни квадрати на мрежата, която се поставя върху съобщението и показва буквите само в реда, по който трябва да се четат, като закрива другите.

Тези мрежи, използувани твърде отдавна, са много усъвършенствувани сега по системата на полковник Флайснер и са навярно все още най-добрият и най-сигурен начин да се получи неразгадаема криптограма. При всички други методи с разместване — било при непроменлива основа, или при обикновен ключ, — в които всяка буква от азбуката се представя винаги чрез същата буква или същия знак, било при променлива основа или двоен ключ, когато азбуката се променя при всяка буква, — не можем да бъдем напълно сигурни. Някои опитни дешифровчици са способни да вършат чудеса в този вид изследвания, като действуват или с пресмятане на вероятностите, или с налучкване. Само като се базират върху по-големия брой от една и съща буква, употребена в дадена криптограма — „е“ във френски, немски и английски, „о“ в испански, „а“ в руски, „е“ и „и“ в италиански, — те успяват да придадат на буквите в криптографирания текст онова значение, което те имат в обикновения, ясен текст. Затова твърде рядко се случва шифровани бележки, написани по тези системи, да не се поддадат на находчивите им изводи.

Изглежда, че мрежите или шифрованите речници — т.е. тези, в които някои често употребявани думи, използувани като цели изречения, се предават с цифри — би трябвало да дават най-пълна гаранция за неразгадаемост. Но тези две системи имат доста сериозен недостатък: изискват пълно запазване на тайната или по-скоро задължението никога да не се допуска мрежата или речникът, които са послужили за съставяне на шифрованата бележка, да попаднат в чужди ръце. Защото, както ние не можем да я разчетем без помощта на мрежата или речника, така всеки друг ще може да я дешифрира, щом се добере до тях.

И така кореспонденцията между граф Шандор и неговите привърженици се водеше с помощта на мрежа, т.е. на един картонен квадрат, изрязан на определени места. Но за още по-голяма предпазливост и за да не се случи някаква беда, ако мрежите, с които той и неговите приятели си служеха, се изгубеха или ги откраднеха, и двете страни унищожаваха шифрованото съобщение, щом го прочетат. По този начин никаква следа не трябваше да остане от съзаклятието, в което най-големите благородници, магнатите на Унгария заедно с представители на буржоазията и народа щяха да заложат главите си.

Ласло Затмар и Ищван Батори в кабинета

Ласло Затмар току-що бе изгорил последните шифровани бележки, когато се почука леко на вратата на кабинета.

Беше Борик, който въведе граф Матиаш Шандор, дошъл пеша от близката гара.

Ласло Затмар тръгна веднага към него.

— Как мина пътуването, Матиаш? — запита той с припряността на човек, който иска най-напред да бъде успокоен.

— Успешно, Затмар — отговори граф Шандор. — Не се съмнявах в чувствата на моите приятели в Трансилвания и можем да разчитаме на тяхното съдействие.

— Предаде ли им съдържанието на съобщението, което пристигна преди три дни от Пеща? — добави Ищван Батори, който беше толкова близък с граф Шандор, че си говореха на ти.

— Да, Ищван — отговори Матиаш Шандор, — да, предупредени са. И те са готови! Ще се вдигнат при първия знак. За два часа ще станем господари на Буда и на Пеща, за половин ден — на главните окръзи отсам и отвъд Тиса, за един ден — на Трансилвания и военните погранични зони. И тогава осем милиона унгарци ще си възвърнат своята независимост!

— Ами диетата^[6]? — запита Батори.

— Там нашите привърженици имат мнозинство — отговори Матиаш Шандор. — Те ще образуват веднага ново правителство, което ще поеме ръководството на държавните дела. Всичко ще се развие редовно и леко, тъй като в административно отношение окръзите са почти независими от короната и управителите им имат собствена полиция.

Нашите привърженици имат мнозинство — отговори Матиаш Шандор

— А съветът при кралското наместничество, който се председателствува от самия наместник в Буда… — забеляза Ласло Затмар.

— Наместникът и съветът в Буда веднага ще се окажат в невъзможност да действуват…

— И в невъзможност да се свържат с канцеларията по унгарските въпроси във Виена?

— Да! Взети са всички мерки за едновременни действия, а това ще ни осигури успеха.

— Успеха! — повтори Ищван Батори.

— Да, успеха! — отговори граф Шандор. — В армията всички, които имат наша, унгарска кръв, са с нас! Кой потомък на древните маджари няма да се развълнува, като види знамето на Родолфовци и Корвиновци!

Матиаш Шандор изрече тези думи с най-благороден патриотичен жар.

— Но дотогава — продължи той — трябва да внимаваме добре и да отстраняваме всякакво съмнение! Ако сме предпазливи, ще бъдем още по-силни. Не сте ли чули нещо подозрително в Триест?

— Не — отговори Ласло Затмар. — Говори се най-вече за държавните строежи в Пола, за които били наети много работници.

И наистина от петнадесет години насам австрийското правителство, предвиждайки възможното загубване на Венецианската област — нещо, което действително стана, — бе намислило да построи в Пола, в южния край на Истрийския полуостров, грамадни арсенали и военно пристанище, за да държи в свои ръце тази част на Адриатика. Въпреки възраженията на Триест, който губеше от този проект морското си значение, работите продължаваха трескаво. Така че Матиаш Шандор и неговите приятели можеха да се надяват, че жителите на Триест биха ги последвали, ако движението за независимост се разпростре до тях.

Както и да е, тайната около съзаклятието за унгарска независимост беше добре запазена. Нищо не би накарало полицията да се усъмни, че главните съзаклятници се намират в тази скромна къща на улица Акведото.

И така изглеждаше, че всичко е предвидено за успеха на делото и не оставаше друго, освен да се дочака определеният момент за действие. Шифрованата кореспонденция между Триест и главните градове в Унгария и Трансилвания щеше да се разреди и дори съвсем да спре, ако не се случеше нещо непредвидено. Пощенските гълъби нямаше да пренасят вече бележки, тъй като и последните мерки бяха взети. Затова от излишна предпазливост затвориха гълъбарника им в дома на Ласло Затмар.

Но трябва да добавим, че парите са нервът не само на войните, а и на съзаклятията. От голямо значение е те да не липсват на съзаклятниците в момента на въстанието. В сегашния случай те нямаше да липсват.

Както знаем, Ласло Затмар и Ищван Батори можеха да пожертвуват живота си за независимостта на своята родина, но не можеха да й дадат състоянието си, защото имаха много малки лични доходи. Граф Шандор обаче беше безкрайно богат и наред с живота си беше готов да заложи и състоянието си за делото. Още преди няколко месеца чрез своя домоуправител Лендек бе успял да получи в заем срещу земите си една значителна сума — повече от два милиона флорина^[7].

Но тази сума трябваше да бъде оставена на негово разположение, за да може всеки момент да я изтегли. Затова тя бе преведена и вложена на негово име в една банка в Триест, известна като почтена и солидна фирма. Това беше банкерската къща Торонтал, същата, за която Саркани и Зироне разговаряха, докато си почиваха в гробището в горната част на града.

Това случайно обстоятелство обаче щеше да има най-сериозни последици, както ще видим в развитието на тази история.

Относно тези пари, за които стана дума при последния им разговор, Матиаш Шандор каза на граф Затмар и Ищван Батори, че има намерение да посети наскоро банкера Сайлас Торонтал, за да го предупреди, че трябва да държи сумата на негово разположение в най-кратък срок.

И наистина събитията щяха да накарат много скоро граф Шандор да даде очаквания сигнал от Триест; още повече, защото същата вечер му се стори, че домът на Ласло Затмар е наблюдаван, а това не можеше да не го разтревожи.

Към осем часа, когато граф Шандор и Ищван Батори излязоха, единият — за да се прибере у дома си на Корсо Стадион, другият — за да се върне в хотел „Дьолорм“, стори им се, че забелязват двама души, които дебнеха в тъмнината и ги следяха от разстояние, като се стараеха да не бъдат забелязани.

В желанието си да разберат каква е работата Матиаш Шандор и другарят му не се поколебаха да тръгнат към тези подозрителни личности; обаче те забелязаха това и изчезнаха зад ъгъла на църквата Сант Антонио, към края на големия канал, преди да бъдат настигнати.