Жул Верн
Матиаш Шандор (14)

Четвърта глава
Вдовицата на Ищван Батори

Идването на доктор Антекирт бе вдигнало голям шум не само в Рагуза, но и в цялата далматинска област. След като съобщиха за пристигането на яхтата в пристанището на Гравоза, вестниците се нахвърлиха върху новата жертва, която им обещаваше цяла серия от примамливи материали. Собственикът на „Саварена“ не можеше да избегне нито почестите, нито неудобствата на известността. Неговата личност беше на дневен ред. Около нея се създаде цяла легенда. Никой не знаеше кой е, откъде идва, къде отива. Това още повече възбуждаше любопитството на хората. И естествено, когато нищо не се знае, полето е по-обширно, въображението го използува и всеки иска да се представи за най-добре осведомен.

В желанието да задоволят читателите си репортерите побързаха да дойдат в Гравоза, а някои дори отидоха на борда на яхтата. Но не успяха да видят личността, с която общественото мнение се занимаваше така настойчиво. Нарежданията бяха категорични. Докторът не приемаше никого. А отговорите на капитан Нарсос към посетителите бяха все едни и същи:

— Откъде идва този доктор?

— Откъдето иска.

— И къде отива?

— Където му е приятно.

— Но кой е той?

— Никой не знае, а може би и той сам не е по-осведомен от тези, които питат.

Как да осведомиш читателите си при такива лаконични отговори! Затова въображението, оставено на свобода, не се подвоуми да се зарее в света на измислиците. И доктор Антекирт стана какъвто им хрумваше. Оказа се, че е бил в живота си всичко, каквото можеха да измислят изпадналите в безпомощност вестникари. За едни беше пиратски главатар. За други — цар на обширна африканска империя, който пътувал инкогнито, за да се образова. Едни твърдяха, че бил политически изгнаник, други — прогонен при някаква революция от държавата си, обикалял света от философски подбуди и от любопитство. Всеки можеше да избира, каквото пожелае. Що се отнася до докторската титла, която си бе присвоил, онези, които я признаваха, се разделяха на две групи: според едните — той беше голям лекар, приложил чудотворни лечения при безнадеждни случаи; според други — първокласен шарлатанин и надали би могъл да покаже разрешително или диплома.

Във всеки случай лекарите в Гравоза и Рагуза нямаха повод да поискат срещу него преследване за незаконно упражняване на лекарска професия. Доктор Антекирт се държеше крайно резервирано и винаги отклоняваше честта да прегледа някой болен.

Собственикът на „Саварена“ не нае и квартира на сушата, не отседна дори в някой хотел. През първите два дни след пристигането си в Гравоза отиде само към Рагуза. Ограничи се с няколко разходки в околностите, като взе два-три пъти със себе си Поант Пескад, когото ценеше за вродената му интелигентност.

Но ако той не отиде лично в Рагуза, Поант Пескад отиде вместо него. Натоварен с някаква поверителна задача, може би да събере необходими сведения, сърцатият младеж отговори, както следва на въпросите, които му зададоха, след като се завърна:

— Значи той живее в Страдоне?

— Да, господин докторе, с други думи, на най-хубавата улица в града. В един дом недалече от площада, където показват на чужденците палата на някогашните дожи; великолепен дом със слуги, с коли… Истински милионерски дом!

— А другият?

— Другият или по-скоро другите? — отговори Поант Пескад. — Те живеят в същия квартал, но къщата им се намира в края на стръмните, тесни, криви улички — по-точно същински стълби, които водят към съвсем скромни жилища.

— А къщата им?

— Къщата им е скромна, малка, неугледна отвън, макар че вътре ми се струва да е добре поддържана, господин докторе. Личи си, че там живеят бедни, но горди хора.

— А госпожата?…

— Не я видях. Казаха ми, че почти никога не отивала по-далече от улица Маринела.

— А синът й?…

— Зърнах го, господин докторе, когато се прибираше при майка си.

— И как ти се стори?…

— Видя ми се загрижен, дори разтревожен. Би казал човек, че много е страдал… Личи си.

— И ти също си страдал, Поант Пескад, а не ти личи!

— Физическите страдания не са душевни страдания, господин докторе. Затова винаги съм успявал да прикрия моите и дори да ги обръщам на смях.

Докторът вече говореше на Поант Пескад на „ти“ — едно измолено благоволение, от което скоро щеше да се възползува и Кап Матифу. Нашият херкулес беше всъщност толкова внушителен, та човек не можеше да му заговори веднага на „ти“.

След като зададе въпросите и получи отговорите, докторът прекрати разходките си около Гравоза. Сякаш изчакваше някаква постъпка, която не искаше да предизвика с отиване в Рагуза, където неговото пристигане със „Саварена“ сигурно беше известно. Така той остана на борда и това, което очакваше, се случи.

На 29 май към единадесет часа сутринта, след като бе наблюдавал кея с бинокъла си, докторът нареди да спуснат голямата лодка, влезе в нея и се отправи към вълнолома, където му се струваше, че го очаква някакъв човек.

— Той е! — каза си докторът. — Наистина е той!… Познах го, колкото и да се е променил.

Този човек беше съвсем отпаднал старик, макар че нямаше повече от седемдесет години. Наведената глава беше съвсем побеляла. Лицето — сериозно, тъжно, едва оживено от полуугаснал поглед, сигурно често замъгляван от сълзи. Той стоеше неподвижен на кея и не изпускаше из очи лодката, откакто се бе отделила от яхтата.

Докторът не пожела да си даде вид, че е забелязал старика, а още по-малко — че го е познал. Престори се, че не вижда присъствието му. Но щом направи няколко крачки, старикът се приближи към него, свалил смирено шапка.

— Вие ли сте доктор Антекирт? — запита той.

— Аз съм — отговори докторът и погледна клетия човек, който дори не трепна при тоя поглед.

После добави:

— Кой сте, приятелю, и какво искате от мене?

— Казвам се Борик — отговори старикът — и съм на служба при госпожа Батори. Идвам от нейно име да ви помоля за една среща…

— Госпожа Батори? — повтори докторът. — Да не е вдовицата на онзи унгарец, който заплати с живота си своя патриотизъм…

— Същата — отговори старикът. — И макар че не сте я виждали, не може да не я познавате, щом сте доктор Антекирт!

Докторът слушаше внимателно стария слуга, който стоеше все така — с наведена глава. Той се питаше дали зад тези думи не се крие някаква тайна мисъл.

После продължи:

— Какво иска от мене госпожа Батори?

— По причини, които сигурно ви са известни, тя би желала да има един разговор с вас, господин докторе.

— Ще отида да я видя.

— Тя би предпочела да дойде на борда.

— Защо?

— Този разговор трябва да се запази в тайна.

— В тайна?… От кого?

— От сина й! Господин Петер не бива да узнае, че сте посетили госпожа Батори.

Този отговор сякаш изненада доктора. Но той не се издаде пред Борик.

— Предпочитам да посетя госпожа Батори у дома й — заяви той. — Не мога ли да отида, когато синът отсъствува?

— Можете, господин докторе, ако се съгласите да дойдете още утре. Петер Батори трябва да замине тази вечер за Зара и няма да се завърне по-рано от двадесет и четири часа.

— А какво работи Петер Батори?

— Той е инженер, но досега не е успял да си намери служба. Да, тежък бе животът за майка му и за него!

— Тежък!… — повтори доктор Антекирт. — Няма ли някакви средства госпожа Батори?…

Той млъкна. Старикът бе навел глава, в гърдите му напираха ридания.

— Господин докторе — промълви най-сетне той, — нищо друго не мога да ви кажа. В разговора, който иска от вас, госпожа Батори ще ви разкаже всичко, което имате право да узнаете.

Докторът притежаваше очевидно рядко самообладание, щом не издаде с нищо вълнението си.

— Къде живее госпожа Батори? — запита той.

— В Рагуза, в квартала Страдоне, на улица Маринела № 17.

— Ще мога ли да видя госпожа Батори утре между един и два часа следобед?

— Ще можете, господин докторе; аз ще ви посрещна.

— Кажете на госпожа Батори, че може да разчита на мене в уговорения ден и час.

— Благодаря ви от нейно име! — отговори старикът. После след известно колебание добави:

— Да не би да помислите, че ще ви поиска някаква услуга…

— И така да е — каза веднага докторът.

— Но не е — отвърна Борик.

И като се поклони смирено, тръгна по пътя, който води от Гравоза към Рагуза.

Последните думи на стария прислужник явно смутиха доктор Антекирт. Той остана на кея и загледа, без да мръдне, отдалечаващия се Борик. Като се върна на борда, даде отпуска на Поант Пескад и Кап Матифу. После се затвори в стаята си и прекара сам последните часове от деня.

Поант Пескад и Кап Матифу се възползуваха от отпуската си като истински рентиери. Дори си позволиха удоволствието да посетят някои бараки на панаира. Ако кажем, че сръчният клоун не изпита изкушение да поучи някой несръчен еквилибрист, че мощният борец не изгаряше от желание да участвува в атлетическите борби, бихме скрили истината. Но и двамата си спомниха, че имаха честта да принадлежат към персонала на „Саварена“. Затова се държаха като обикновени зрители и не скъпяха своите „браво!“, когато им се струваха заслужени.

На следния ден докторът нареди да го закарат на сушата малко преди обед. След като върна голямата лодка на яхтата, той се отправи към пътя, който съединява пристанището на Гравоза с Рагуза — красив булевард, ширнал се на два километра дължина по крайбрежния скат, ограден с вили, засенчен с дървета.

Булевардът не беше още така оживен, както щеше да бъде няколко часа по-късно, с непрекъснатото сноване на екипажи и на хора, които се разхождаха пеш или на кон.

Замислен за срещата е госпожа Батори, докторът се движеше по една от страничните алеи и скоро стигна до „Борго Пил“, нещо като каменен ръкав, който се подава извън трите реда укрепления на Рагуза. Вратата беше отворена и през трите реда крепостни стени водеше до вътрешността на града.

Тази Страдоне е една великолепна павирана артерия, която се простира от „Борго Пил“ чак до предградието „Плоче“, след като пресече града. Тя се разгръща в подножието на един хълм с амфитеатрално разположени сгради. В края й се издига палатът на някогашните дожи, красив паметник от петнадесетия век, с вътрешен двор, колонада от Ренесанса, прозорци с полукръгли сводове и нежни колонки, които припомнят най-добрата епоха в тосканската архитектура.

Докторът не трябваше да отива чак до този площад. Улица Маринела, която Борик му спомена вечерта, започваше вляво, към центъра на Страдоне. Той позабави малко стъпките си, когато хвърли бегъл поглед върху един дом от гранит с разкошна фасада и с триъгълни пристройки отстрани, който се издигаше отдясно. Вратата към двора беше отворена и вътре можеше да се види една скъпа господарска кола с великолепен впряг, кочияш на капрата и лакей придружител, който чакаше на входната площадка, заслонена от елегантна веранда.

Почти веднага някакъв мъж се качи в колата, конете минаха бързо през двора и вратата се затвори след тях.

Мъжът беше същият, който преди три дни заговори доктор Антекирт на кея в Гравоза: някогашният триестки банкер Сайлас Торонтал.

За да избегне тази среща, докторът моментално отстъпи и продължи пътя си едва когато бързият екипаж изчезна в края на Страдоне.

— И двамата в същия град! — прошепна той. — По волята на случайността, не по моя.

Тесни, стръмни, лошо павирани, мизерни наглед — такива бяха улиците от лявата страна на Страдоне. Представете си широка река, която има от едната си страна за притоци само пороища. За да имат малко въздух, къщите се бяха покатерили една върху друга и почти се допираха. Гледаха се очи в очи, ако можем да наречем така прозорците и капандурите по фасадите им. Те се бяха изкатерили до хребета на един от двата хълма, увенчани с укрепленията Минчето и Сан Лоренцо. Никаква кола не можеше да мине оттам. Макар че порой имаше само при силни дъждове, улицата беше все пак същински дол и всички стръмнини и падини по нея трябваше да се преодолеят със стъпала и площадки. Тези скромни къщички рязко контрастираха с великолепните домове или обществени сгради по Страдоне.

Докторът стигна до началото на улица Маринела и се заизкачва по безкрайните й стъпала. Трябваше да мине повече от шестдесет стъпала, преди да стигне пред № 17.

Вратата се отвори веднага. Старият Борик чакаше доктора и го въведе, без да проговори, в чиста, но бедно мебелирана стая.

Докторът седна. Нищо не даваше основание да се помисли, че изпитва и най-леко вълнение от присъствието си в този дом, дори когато госпожа Батори влезе и каза:

— Господин доктор Антекирт?

— Да, госпожо — отговори гостът, като стана.

— Бих искала — продължи госпожа Батори — да ви спестя труда да идвате толкова далече и така високо.

— Много желаех да ви посетя, госпожо, и ви моля да повярвате, че съм изцяло на ваше разположение.

— Господине — отговори госпожа Батори, — едва вчера узнах за пристигането ви в Гравоза и веднага изпратих Борик да ви помоли за една среща.

— Готов съм да ви изслушам, госпожо.

— Аз ще изляза — каза старикът.

— Не, останете, Борик! — настоя госпожа Батори. — Вие сте единственият приятел на нашето семейство и знаете какво имам да кажа на доктор Антекирт.

Госпожа Батори седна, докторът зае място срещу нея, а старикът остана прав до прозореца.

Вдовицата на професор Ищван Батори беше на шестдесет години. Макар и все още изправена, въпреки бремето на възрастта, съвсем побелялата коса и набръчканото лице сочеха каква борба бе водила с мъката и мизерията. Но чувствуваше се, че продължава да е енергична, както в миналото. В нея се съзираше смелата другарка и довереница на човека, пожертвувал своето обществено положение пред дълга си, и накрай негова съучастница, когато той се бе включил в конспирацията на Матиаш Шандор и Ласло Затмар.

— Господине — започна тя с напразно усилие да прикрие вълнението си, — щом сте доктор Антекирт, аз съм ви много задължена и трябва да ви разкажа събитията, които се случиха в Триест преди петнадесет години…

— Госпожо, тъй като съм доктор Антекирт, спестете си този твърде мъчителен за вас разказ! Аз го зная и ще добавя — нали съм доктор Антекирт, — че ми е известен и целият ви живот от паметната дата 30 юни 1867 година до днес.

— А ще ми кажете ли, господине — запита госпожа Батори, — на какво се дължи интересът, който проявихте към моя живот?

— Това е, госпожо, интерес, какъвто всеки честен човек дължи на вдовицата на маджарина, който не се поколеба да жертвува своя живот за независимостта на родината си.

— Познавахте ли професор Ищван Батори? — запита вдовицата с леко треперещ глас.

— Познавах го, госпожо, обичах го и уважавам всички, които носят неговото име.

— Не сте ли от страната, за която той проля кръвта си?

— От никоя страна не съм, госпожо.

— Кой сте тогава?

— Един мъртвец без гроб! — отговори сдържано доктор Антекирт.

При този така неочакван отговор госпожа Батори и Борик трепнаха, но докторът побърза да добави:

— Госпожо, това, което ви помолих да не разказвате, ще трябва аз да ви го разкажа; защото ако някои неща ви са известни, има други, които ви са неизвестни, а трябва да ги узнаете вече.

— Добре, господине, слушам ви — отговори госпожа Батори.

— Госпожо — продължи доктор Антекирт, — преди петнадесет години трима благородни унгарци станаха водачи на една конспирация, която имаше за цел да възвърне на Унгария някогашната й независимост. Тези мъже бяха граф Матиаш Шандор, професор Ищван Батори и граф Ласло Затмар, трима приятели, свързани отдавна с една и съща надежда, трима души с едно сърце.

На 8 юни 1867 година, в навечерието на деня, когато щеше да бъде даден сигналът за въстанието, което трябваше да обхване цяла Унгария и дори Трансилвания, къщата на граф Затмар в Триест, където се намираха шефовете на заговора, бе заета от австрийската полиция. Граф Шандор и двамата му приятели бяха заловени, отведени и затворени още същата нощ в крепостта Пизино, а няколко седмици по-късно — осъдени на смърт.

Един млад счетоводител на име Саркани, задържан едновременно с тях в къщата на граф Затмар, всъщност съвсем чужд на заговора, скоро бе освободен от отговорност и след развръзката пуснат на свобода.

В навечерието на деня, когато щеше да се извърши екзекуцията, осъдените, събрани в една килия, направиха опит за бягство. Граф Шандор и Ищван Батори, използувайки проводника на един гръмоотвод, успяха да избягат от крепостта Пизино и паднаха в реката Фойба в момента, когато Ласло Затмар бе заловен от стражата и не можа да ги последва.

Макар че имаха малко шансове да избягнат смъртта, защото подземната река ги отвлече в непознати места, бегълците успяха да стигнат до бреговете на канала Лем, а после и до Ровиньо, където намериха подслон в къщата на рибаря Андреа Ферато.

Този рибар — сърцат човек! — бе приготвил всичко, за да ги откара на другия бряг на Адриатика, когато заради лично отмъщение един испанец по име Карпена, който бе узнал тайната на бягството им, издаде бегълците на полицията в Ровиньо. Те щяха отново да избягат, но Ищван Батори бе ранен и веднага заловен от полицаите. А Матиаш Шандор, преследван до морския бряг, потъна под град от куршуми и Адриатикът дори не върна трупа му.

След два дни Ищван Батори и Ласло Затмар бяха разстреляни в крепостта Пизино. Затова, че бе приютил бегълците, рибарят Андреа Ферато бе осъден на доживотна каторга и изпратен в лагера Щайн.

Госпожа Батори бе навела глава. Тя изслуша разказа на доктора, без да го прекъсва, със свито сърце.

— Знаехте ли тези подробности, госпожо? — запита той.

— Да, господине; както и вие сте ги узнали, от вестниците сигурно.

— Да, госпожо, от вестниците — отговори докторът. — Но онова, за което вестниците не са могли да осведомят публиката, тъй като делото бе разгледано в най-пълна тайна, аз узнах благодарение словоохотливостта на един надзирател в крепостта и това именно ще споделя с вас.

— Говорете, господине — каза госпожа Батори.

— Граф Матиаш Шандор и Ищван Батори са били открити в къщата на рибаря Ферато, защото ги е предал испанецът Карпена. Но три седмици преди това са били задържани в Триест, защото издайници са ги предали на австрийската полиция.

— Издайници!… — промълви госпожа Батори.

— Да, госпожо, и това предателство се е доказало при самото гледане на делото. Най-напред издайниците открили на шията на един пощенски гълъб шифрована бележка, адресирана до граф Шандор, и взели препис от нея. После, в самата къща на граф Затмар, успели да направят копие от мрежата, която служела за разчитане на шифрованите съобщения. Най-сетне, като успели да узнаят съдържанието на бележката, те я предали на триесткия губернатор. И сигурно част от конфискуваните имоти на граф Шандор е послужила за заплащане на това издайничество.

— Известни ли са тези негодници? — запита госпожа Батори с треперещ от вълнение глас.

— Не, госпожо — отговори докторът. — Може би тримата осъдени са ги знаели и биха съобщили имената им, ако бяха видели за последен път близките си, преди да умрат.

И действително нито госпожа Батори, която по това време отсъствуваше заедно със сина си, нито Борик, задържан в триесткия затвор, бяха могли да се срещнат с осъдените в последните им минути.

— Никога ли не ще се узнаят имената на тези негодници? — запита госпожа Батори.

— Госпожо — отговори доктор Антекирт, — предателите винаги се издават в края на краищата! Но да довърша разказа си:

Вие останахте вдовица с осемгодишно дете, почти без средства. Борик, прислужникът на граф Затмар, не поиска да ви изостави след смъртта на своя господар; но той беше беден и можеше да ви даде само своята преданост.

Тогава, госпожо, вие напуснахте Триест и се заселихте в тази скромна къщичка в Рагуза. Вие работехте, работехте със собствените си ръце, за да посрещате и материалните, и духовните потребности на живота. Искахте вашият син да последва в науката пътя на своя баща. Каква непрестанна борба, каква храбро понасяна мизерия! Не мога да не се преклоня с уважение пред благородната жена, която прояви такава енергия, пред майката, чиито грижи направиха от сина й човек!

При тези думи докторът стана и зад обичайната му сдържаност пролича дълбоко вълнение.

Госпожа Батори не отговори. Тя чакаше, защото не бе сигурна дали докторът е свършил или ще продължи разказа си, за да й съобщи нови факти, които знаеше само той и за които тя бе поискала тази среща.

— Обаче, госпожо — продължи докторът, отгатнал мисълта й, — човешките сили имат несъмнено граници и, вече болна, изтощена от толкова изпитания, сигурно нямаше да издържите, ако един непознат, не! един приятел на професор Батори не бе ви се притекъл на помощ. Никога не бих споменал това, ако старият прислужник не бе ми съобщил желанието ви да ме видите.

— Да, господине — отговори госпожа Батори, — нали трябваше да благодаря на доктор Антекирт?…

— Защо, госпожо? Затова ли, че преди пет-шест години, в памет на приятелството, което го е свързвало с граф Шандор и неговите двама другари, и за да ви помогне във вашето дело, доктор Антекирт ви бе изпратил една сума от сто хиляди флорина? Нима за него не е щастие, че е могъл да постави тези пари на ваше разположение? Не, госпожо, напротив, аз трябва да ви благодаря, че пожелахте да приемете този дар, ако той е могъл да подпомогне вдовицата и сирака на Ищван Батори!

Вдовицата се поклони и отговори:

— Както и да е, господине, аз исках да ви изкажа своята признателност. Това беше първият повод за посещението, което исках да ви направя. Но има и втори…

— Именно, госпожо?…

— Да ви върна сумата…

— Как, госпожо?… — извика докторът. — Вие не сте пожелали да я приемете?…

— Не сметнах, господине, че имам право да разполагам с тези пари. Не познавах доктор Антекирт. Никога не бях чувала да се произнася името му. Тази сума можеше да бъде подаяние от тези, срещу които моят мъж се бореше и чието състрадание би ми било противно! Затова не пожелах да я използувам дори за целта, за която доктор Антекирт я бе предназначил.

— И… тези пари…

— Са непокътнати.

— А вашият син?

— Моят син ще дължи всичко само на себе си…

— И на своята майка! — добави докторът, у когото това душевно величие, тази сила на характера можеше да буди само възхищение и уважение.

През това време госпожа Батори стана и извади от едно заключено бюро пачка банкноти, които подаде на доктора.

— Господине — каза тя, — вземете си тези пари, те са ваши, и приемете благодарностите на една майка; все едно че си е послужила с тях, за да отгледа сина си!

— Тези пари не са вече мои, госпожо! — отговори докторът, като ги отклони с ръка.

— Повтарям ви, че не са били никога и мои!

— Но ако Петер Батори може да ги използува…

— Моят син все ще успее да намери служба, каквато заслужава, и аз ще мога да разчитам на него, както той разчиташе на мене!

— Но не ще откаже нещо, което един приятел на баща му ще го помоли да приеме!

— Ще откаже!

— Ще ми позволите ли поне да опитам, госпожо?…

— Ще ви помоля да не предприемате нищо, господин докторе — отговори госпожа Батори. — Моят син дори не знае, че съм получавала тези пари и бих желала никога да не узнае!

— Добре, госпожо!… Разбирам чувствата, които ви карат да постъпвате така, защото аз бях и съм непознат човек за вас… Да, разбирам ги и се възхищавам от тях!… Но повтарям ви, че ако тези пари не са ваши, те не са вече и мои!

Доктор Антекирт стана. В отказа на госпожа Батори нямаше нищо, което би могло да го засегне лично. Това благородство предизвика у него само най-дълбоко уважение. Той се сбогува с вдовицата и щеше да си тръгне, когато тя го спря с един последен въпрос.

— Господине — каза госпожа Батори, — споменахте за някакви недостойни постъпки, с които били погубени Ласло Затмар, Ищван Батори и граф Шандор.

— Казах това, което е, госпожо.

— Никой ли не знае кои са тези издайници?

— Някой ги знае, госпожо!

— Кой?

— Господ!

С тази дума доктор Антекирт се поклони за последен път пред вдовицата и излезе.

Госпожа Батори стоеше замислено. По някаква тайна симпатия, която може би сама не съзнаваше ясно, тя се чувствуваше непреодолимо привлечена към този загадъчен човек, така добре запознат с най-важните събития в нейния живот. Ще го види ли пак и ако той бе дошъл в Рагуза само за да я посети, нямаше ли да отплава отново и никога вече да не се върне?

Както и да е, на следния ден вестниците съобщиха за едно анонимно дарение от сто хиляди флорина, направено за приютите в града.

Това благодеяние беше дело на доктор, Антекирт; но не беше ли дело и на вдовицата, отказала да приеме за сина си и за себе си подарената сума?