Жул Верн
Матиаш Шандор (2)

Първа глава
Пощенският гълъб

Триест, столицата на Илирия^[1], се разделя на два твърде различни града: единият — Терезиенщат, нов и богат, е правилно построен край хубавия залив; другият — стар, беден, безредно застроен, е притиснат между Корсото, което го отделя от първия, и склоновете на хълма Карст, чийто връх е увенчан от една живописна крепост.

Пристанището на Триест е защитено от вълнолома Сан Карло, покрай който се закотвят предимно търговски кораби. Тук се образуват често, понякога в обезпокоителен брой, групи от ония немили-недраги бохеми, чиито дрехи, панталони, жилетки или сака биха могли да минат и без джобове, защото собствениците им никога не са имали и вероятно не ще имат да сложат нещо в тях.

Но в този ден, 18 май 1867 година, сред тия скитници можеха да се видят две малко по-добре облечени личности. Беше твърде съмнително, че ще бъдат затруднени някога къде да сложат флорини или кройцери, освен ако щастието им се усмихнеше. Вярно е, че те бяха способни да извършат всичко, за да го принудят да им се усмихне.

Единият се казваше Саркани и твърдеше, че бил триполитанец. Другият, който се наричаше Зироне, беше сицилианец. След като бяха обходили за десети път вълнолома, те се спряха в най-отдалечения му край. И се загледаха в морската шир на запад от залива, сякаш оттам щеше да се появи корабът, който ще им донесе състояние!

— Колко е часът? — запита Зироне на италиански, който неговият приятел говореше така свободно, както и останалите езици на Средиземноморието.

Саркани не отговори.

— Ех, че съм глупак! — възкликна сицилианецът. — Нали е часът, когато човек огладнява, ако е забравил да закуси!

Австрийският, италианският и славянският елемент са толкова смесени в тази част на Австро-Унгарската империя, че приятелството на двамата, очевидно чужденци в града, никак не привличаше вниманието. Освен това те така се перчеха под кафявите си плащове, които стигаха до ботушите им, та никой не би могъл да отгатне, че джобовете им са празни.

Саркани, по-младият от двамата, среден на ръст, строен, с елегантна външност и обноски, беше на двадесет и пет години. Само Саркани, нищо повече. Никакво кръщелно име. Всъщност той сигурно не беше и кръстен, тъй като имаше навярно африкански произход — от Триполи или Тунис. Но макар че беше мургав, правилните черти го причисляваха по-скоро към бялата раса, отколкото към негърската.

Едва ли се е срещала някога по-измамна външност от тази на Саркани. Би трябвало човек да е твърде наблюдателен, за да различи дълбокото коварство на младия мъж в това красиво лице, с хубави черни очи, тънък нос и добре очертани устни, засенчени от мустачки. Никое око не би могло да открие в почти безстрастните му черти белезите на презрение и ненавист, пораждани от непрестанен бунт против обществото. Макар физиономистите да твърдят — и в повечето случаи с право, — че въпреки своята ловкост всеки измамник е свидетел против себе си, Саркани би представлявал едно формално опровержение на това гледище. Никой не би могъл да предположи, когато го види, какво представлява, нито какво бе представлявал. Той не предизвикваше онова неудържимо отвращение, което будят измамниците и крадците. И затова беше още по-опасен.

Какво детство бе имал Саркани? Никой не знаеше. Вероятно беше изоставено дете. Как е бил възпитан и от кого? В какъв бордей в Триполи бе прекарал първите години от своя живот? Чии грижи му бяха дали възможност да оцелее всред убийствените условия на този ужасен климат? Никой всъщност, и самият той може би, не би могъл да каже това. Роден случайно, израснал случайно, той беше обречен да живее от случайността! Все пак през юношеските си години бе получил известно практическо обучение, придобито от това, че прекарваше живота си в скитане по света, в срещи с всякакви хора, в измисляне на всякакви начини и средства, само за да осигури ежедневното си съществуване. Така именно и поради различни обстоятелства той се намираше от няколко години във връзка с една от най-богатите фирми на Триест, фирмата на банкера Сайлас Торонтал, чието име е тясно преплетено с тази история.

Що се отнася до приятеля на Саркани, италианеца Зироне, в негово лице ще видим един човек без чест и съвест, безогледен авантюрист, на разположение на първия човек, който би му заплатил добре, или на втория, който би му дал още повече за извършване на каквото и да е дело. Тридесетинагодишен, сицилианец по рождение, той беше еднакво способен както да даде, така и да приеме лош съвет, а особено да осигури изпълнението му. Къде е роден? Щеше да каже може би, ако знаеше. Неохотно казваше във всеки случай къде живее, ако въобще имаше квартира. Случайностите на скитническия живот го бяха свързали със Саркани в Сицилия. И те бяха тръгнали по света, като се опитваха — per fas et nefas^[2] — да си създават един сносен живот от своите два несретни. Обаче Зироне, едър брадат здравеняк, с твърде мургава кожа и много черен косъм, би прикрил със затруднение вроденото си коварство, издавано непрестанно от полупритворените очи и непрекъснатото клатене на главата. Само че той се опитваше да прикрие това лукавство с голямата си бъбривост. Той беше всъщност доста весел и почти толкова словоохотлив, колкото младият му другар беше сдържан.

Но днес и Зироне говореше доста сдържано. Личеше, че въпросът за вечерята го тревожи. Предния ден, при последната игра в някакъв вертеп, щастието се бе проявило като зла мащеха и средствата на Саркани се бяха свършили. Сега двамата не знаеха какво да правят. Можеха да разчитат само на случайността и тъй като провидението на скитниците не бързаше да ги срещне край вълнолома Сан Карло, те решиха да го пресрещнат из улиците на новия град.

Там по площадите, кейовете и булевардите, отсам, както и отвъд пристанището, покрай големия канал, пресичащ Триест, сновеше и се блъскаше забързано, обзето от треската на ежедневната си работа, едно седемдесетхилядно население. То имаше италиански произход и венецианският му говор се губеше всред космополитния концерт на всички тия моряци, търговци, служащи и чиновници, чийто език е образуван от немски, френски, английски и славянски думи.

Все пак, макар че новият град беше богат, не трябваше да се мисли, че всички, които се движеха из улиците му, бяха заможни хора. Не! И най-състоятелните дори не можеха да съперничат с английските, арменски, еврейски и гръцки търговци, които заемаха най-първото място в Триест, а разкошът им беше достоен дори за столицата на Австро-Унгарската империя. Но като изключим тях, колко клети бедняци скитаха от сутрин до вечер по големите търговски улици, край които се издигаха високи постройки, затворени като железни каси! Тук се складираха всевъзможни стоки, привличани от това свободно пристанище, така удобно разположено в самия край на Адриатика! Колко хора, които не бяха обядвали и вероятно нямаше да вечерят, се бавеха по вълнолома, където корабите на най-могъщото мореплавателно дружество в Европа — австрийският „Лойд“ — разтоварваха несметни богатства, пристигнали от всички краища на света! Колко нещастници най-сетне, каквито се срещат със стотици в Лондон, Ливърпул, Марсилия, Хавър, Анверс, Ливорно, наред с богатите корабовладелци, близо до арсеналите, където не ги допускат, на площада пред Борсата, която никога не ще им отвори вратите си, до първите стъпала на този Тергестеум, където „Лойд“ е разположил своите служби и приемни и живее в пълно съгласие с Търговската камара!

Известно е, че във всички големи морски градове на Стария и Новия свят^[3] гъмжи тълпа от нещастници, присъща на тези големи центрове. Откъде идват, не е известно. Как са попаднали тук, никой не знае. Къде ще свършат живота си и те сами не знаят. Броят на декласираните сред тях е значителен. Както и на чужденците. Влаковете и търговските кораби са ги изхвърлили тук като отказани пратки и те задръстват улиците, откъдето полицията напразно се опитва да ги прогони.

И така, след като хвърлиха последен поглед върху залива, който се простира чак до фара, издигнат на нос Света Тереза, Саркани и Зироне напуснаха вълнолома и поеха улицата между Театро Комунале и градинката; а като стигнаха „Пиаца Гранде“, се повъртяха четвърт час край чешмата, построена с камъни от съседния Карст, в подножието на статуята на Карл VI.

После свърнаха наляво. Всъщност Зироне така дръзко оглеждаше минувачите, сякаш изпитваше непреодолимо желание да ги обере. Накрая заобиколиха грамадата на Тергестеума, точно когато затваряха Борсата.

— И тя се изпразни… като нашата кесия! — счете за необходимо да каже сицилианецът със смях, без да има някакво желание да се смее.

Но равнодушният Саркани дори не даде вид, че е чул плоската шега на своя другар, който се протегна и прозина от глад.

След това пресякоха триъгълния площад, където се издига бронзовата статуя на император Леополд I. Зироне подсвирна като някакво безделно хлапе и вдигна цяло ято сини гълъби, които гугукат под портиката на старата Борса, както сивите гугукат между Прокураториите на площада Сан Марко във Венеция. Недалече се простираше Корсото, което разделяше новия Триест от стария.

Улицата беше широка, но не изискана; магазините бяха богато, ала безвкусно наредени. Приличаше по-скоро на Риджънт стрийт в Лондон или на Бродуей в Ню Йорк, отколкото на Италианския булевард в Париж. Имаше много минувачи и твърде много коли, които отиваха от Пиаца Гранде към Пиаца дела Леня — имена, доказващи колко градът помни своя италиански произход.

Саркани беше равнодушен към изкушенията, но Зироне не можеше да мине покрай магазините и да не им хвърли завистлив поглед на човек, който няма средства да влезе в тях. А тук имаше доста неща, особено у търговците на хранителни стоки и в „бирариите“, където бирата се лееше така обилно, както в никой друг град на Австро-Унгарската империя.

— По това Корсо човек още повече огладнява и ожаднява — заяви сицилианецът, като млясна с език между пресъхналите си устни сякаш удари кастанети.

В отговор на забележката му Саркани само сви рамене.

Двамата свърнаха по първата улица вляво и като стигнаха до канала, на мястото, където го пресича въртящият се мост Понто Росо, тръгнаха по кея, до който можеха да спират кораби с доста голям тонаж. Тук вече не ги съблазняваха богати витрини. Като стигнаха близо до църквата Сант Антонио, Саркани рязко сви надясно. Другарят му го последва без възражение. После пресякоха отново Корсото и навлязоха в стария град; неговите тесни улици, недостъпни за колите, които се изкачват по първите стръмнини на Карст, са обикновено така разположени, че по тях да не нахлува жестоката бора — остър, мразовит североизточен вятър. В стария Триест безпаричните Зироне и Саркани сигурно се чувствуваха по-удобно, отколкото из богатите квартали на новия град.

И действително, откакто бяха пристигнали в столицата на Илирия, те живееха в един скромен хотел, недалеч от църквата Санта Мария Маджоре. Но тъй като хотелиерът, на когото не бяха платили нищо досега, настояваше да уредят сметката, която растеше всеки ден, те избягнаха този опасен път, пресякоха площада и поскитаха известно време около Арко ди Рикардо.

Но те не бяха дошли тук, за да изучават тия останки от римската архитектура. И тъй като щастието явно се бавеше да се появи из тия съмнителни улици, те започнаха да се изкачват един след друг по стръмните пътеки, които извеждаха почти до билото на Карст, на терасата пред катедралата.

— Странно хрумване да се катерим нататък! — измърмори Зироне, като пристегна плаща си в кръста.

Но не изостави младия си приятел и отдолу можеше да се види как те се изкачваха по стръмните стъпала, наречени съвсем неуместно улици и предназначени да обслужват склоновете на Карст. След десет минути, още по-жадни и гладни отпреди, стигнаха на терасата.

Двамата скитници не се възхитиха от великолепната гледка, която се разстилаше пред тях от тази височина към залива и отвъд него, до самото открито море, към пристанището, оживено от непрекъснатото движение на риболовни лодки, параходи и търговски, кораби, към целия град, с неговите предградия, с последните къщи, разположени едни над други по хълма, с накацали по височините вили. Малко нещо ли бяха видели, пък и колко пъти вече се бяха разхождали тук, за да забравят скуката и нищетата! Зироне особено предпочиташе да скита пред богатите магазини на Корсо. Но щом бяха дошли толкова високо да търсят щастието и случайните му щедрости, трябваше да го чакат, без прекалено нетърпение.

Към края на стъпалата, които водеха за терасата, близо до византийската катедрала Свети Юстин, имаше заградено място, някогашно гробище, превърнато в музей за старини. Не се виждаха вече гробове, а само отломки от надгробни камъни, полегнали върху ниските клони на хубави дървета, римски плочи, къси колони от Средновековието, парчета от триглифи и барелефи от различни епохи на Възраждането, превърнати в стъкло кубове, по които още се виждаха следи от пепел — всичко разхвърляно безредно по тревата.

Вратата на оградата не беше заключена. Саркани трябваше да си даде труд само да я бутне. Той влезе, последван от Зироне, който се задоволи да забележи тъжно:

— Ако имахме намерение да свършим с живота, мястото би било подходящо!

— Ами ако ти предложеха това? — отговори насмешливо Саркани.

— Не! Бих отказал, приятелче! На десет дни един да е щастлив — повече не искам!

— Ще го имаш, и повече дори!

— Дано те чуят всички италиански светци, а бог знае, че те са стотици!

— Ела все пак — каза Саркани.

Тръгнаха по една извита алея, между два реда урни, и накрая седнаха върху голяма римска розетка, просната направо на земята.

Отначало мълчаха, нещо, което може би допадаше на Саркани, но никак не и на неговия другар. Затова наскоро, след една-две зле сподавени прозевки, Зироне каза:

— Дявол да го вземе! Не бърза да дойде това щастие, на което така глупаво разчитаме!

Саркани не отговори.

— Пък и как ни хрумна — продължи Зироне — да го търсим всред тия развалини! Страх ме е, че сме сбъркали пътя, приятелю! За какъв дявол ще идва тук, в това старо гробище? Душите не се нуждаят вече от него, щом напуснат тленната си обвивка! И когато ме докарат тук, за мен не ще има никакво значение дали обедът ще закъснее или вечеря въобще няма да има! Хайде да си вървим!

Потънал в размисли, зареял поглед в пространството, Саркани не се помръдна.

Зироне помълча. После обичайната му словоохотливост надделя:

— Знаеш ли, Саркани — каза той, — под каква форма бих искал да срещна това щастие, което днес забравя двама стари клиенти като нас? В образа на някой касиер от фирмата Торонтал, който би дошъл тук с чанта, натъпкана с банкноти, и би ни връчил споменатата чанта от името на споменатия банкер с хиляди извинения, че ни е накарал да го чакаме!

— Слушай, Зироне — отговори Саркани, като смръщи яростно вежди. — За последен път ти повтарям, че не можем вече да се надяваме на Сайлас Торонтал.

— Сигурен ли си?

— Да. Целият ми кредит при него е изчерпан и на последните ми искания той отвърна с решителен отказ.

— Лошо!

— Много лошо, но така е!

— Добре, ако кредитът ти е изчерпан — подзе Зироне, — значи, че си имал кредит! А на какво се е основавал той? На това, че няколко пъти си поставял усърдието и способностите си в услуга на банкерската му фирма за някои… деликатни дела! Затова през първите месеци на нашия престой в Триест Торонтал не прояви особено упорство по финансовите въпроси! Невъзможно е да не го държиш още с нещо и като го позаплашиш…

— Ако беше възможно, щеше вече да е свършено — отговори Саркани, свивайки рамене — и нямаше да се чудиш къде да вечеряш! Не, дявол да го вземе! С нищо не държа в ръце този Торонтал, но ако го пипна, ще ми плати капитала, лихвите и лихвата на лихвите за това, което днес ми отказва! Струва ми се впрочем, че фирмата му е сега в затруднение; средствата му са вложени в съмнителни сделки. Отзвукът от някои фалити в Германия, в Берлин и Мюнхен, се почувствува чак в Триест; каквото и да говореше, Сайлас Торонтал ми се стори загрижен при последното посещение! Да оставим водата да се размъти… а като се размъти…

— Така да бъде! — възкликна Зироне. — Но дотогава ще трябва да пием само вода! Знаеш ли, Саркани, мисля, че би трябвало да направим последен опит с Торонтал! Трябва още веднъж да чукнем по касата му и да получим поне колкото е необходимо за връщане в Сицилия през Малта.

— И какво ще правим в Сицилия?

— Това вече е моя работа! Познавам добре острова и бих могъл да докарам там с нас цяла банда малтийци, смели хора, без предразсъдъци, с които може да се върши работа! По дяволите! Щом няма какво да правим тук, да се махаме, като накараме тоя проклет банкер да ни плати пътните! Колкото малко и да е онова, което знаеш за него, все ще е достатъчно, за да предпочете да си другаде, а не в Триест!

Саркани поклати глава.

— Разбери най-после! Така не можем да продължаваме! Нямаме вече друг изход! — добави Зироне!

Той бе станал и тупна с крак по земята като пред мащеха, неспособна да го храни.

В същия миг погледът му бе привлечен от една птица, която подхвърчаше с мъка зад оградата. Беше гълъб; уморените му крила едва се движеха и той се спускаше постепенно към земята.

Без да се запитва към кой от сто седемдесет и седемте вида гълъби, известни сега в орнитоложката номенклатура, се числи тази птица, Зироне разбра само едно нещо: че беше от вид, годен за ядене. Затова, след като го посочи с ръка на приятеля си, просто го разкъсваше с очи.

Гълъбът явно беше съвсем изтощен. Той кацна на корниза на катедралата, до която се издигаше много по-стара, висока четвъртита кула. Като не можеше вече да се задържи, той застана най-напред върху покрива на една малка ниша, където беше подслонена статуята на свети Юстин; но отмалелите крачка не можаха да го задържат там. Птицата се отпусна и се плъзна до капитела на една антична колона, поставена в ъгъла между кулата и фасадата на катедралата.

Ако Саркани, все така неподвижен и мълчалив, не се интересуваше от гълъба, то Зироне не го изпускаше из очи. Птицата идваше от север. Дълъг полет я бе довел до това изтощение. Но инстинктът я тласкаше към някаква по-далечна цел. Затова тя продължи почти веднага полета си, описвайки крива траектория, която я принуди да се спре отново, точно върху ниските клони на едно дърво в старото гробище.

Зироне реши да улови гълъба и запълзя към дървото. Скоро стигна до основата на възлестия ствол, по който лесно се изкачи до разклонението му. Там се спря неподвижен, безмълвен, в позата на куче, дебнещо дивеч.

Гълъбът не го бе забелязал и се опита да продължи полета си; но силите му изневериха отново и той падна на земята, на няколко крачки от дървото.

Да се спусне с един скок, да протегне ръка и да сграбчи птицата, всичко това сицилианецът извърши само за миг. И естествено щеше да удуши клетия гълъб, но се въздържа, ахна от изненада и побърза да се върне при Саркани.

— Пощенски гълъб! — каза той.

— Ето ти куриер, завършил последното си пътуване! — отговори Саркани.

— Положително — продължи Зироне, — и толкова по-зле за тези, до които е отправена бележката, привързана за крилото му…

— Бележка ли? — възкликна Саркани. — Чакай, Зироне, чакай! Това налага отсрочване на присъдата!

Той възпря ръката на другаря си, която щеше вече да стисне птицата за шията. После взе торбичката, която Зироне току-що бе отвързал, отвори я и измъкна оттам една бележка, написана с шифър.

Бележката съдържаше само осемнадесет думи, разпределени в три вертикални колони, както следва:

IHNALZ ZAEMEN RUIOPN

ARNURO TRVREE MTQSSL

ODXHNP ESTLEV EEUART

AEEEIL ENNIOS NOUPVG

SPESDR ERSSUR OUITSE

EEDGNC TOEEDT ARTUEE

Нито дума за произхода и местоназначението на бележката. А можеше ли да се разбере смисълът на тези осемнадесет думи, всяка с еднакъв брой букви, ако не се знаеше шифърът? Почти невероятно, освен ако човек умееше да дешифрира и бележката не беше „неразшифроваема“!

Саркани твърде много се разочарова и смути от тази криптограма, от която нищо не разбираше. Съдържаше ли тя някакво важно съобщение с компрометиращ характер? Това можеше да се предположи и трябваше да е така, ако се съдеше по предпазните мерки, за да не бъде разчетена, в случай че попадне в чужди ръце. Фактът, че за изпращането на това съобщение не бяха си послужили нито с пощата, нито с телеграфа, а се ползуваха от необикновения инстинкт на пощенския гълъб, сочеше желанието да го запазят в пълна тайна.

— Може би — каза Саркани — в тези редове има загадка, от която ще забогатеем!

— В такъв случай — отговори Зироне — този гълъб ще е представителят на щастието, по което тичахме от тая сутрин! Господи, а пък аз щях да го удуша!… Важното е, че имаме посланието; нищо не ни пречи да изпечем пратеника…

— Не бързай, Зироне — подзе Саркани, който спаси повторно живота на птицата. — Може би чрез гълъба ще узнаем кой е получател на бележката, стига да живее в Триест.

— Е, и какво от това? Пак няма да разбереш какво пише в нея, Саркани!

— Не, Зироне.

— Нито ще узнаеш откъде я изпращат!

— Сигурно. Но ако успея да открия единия от двамата кореспонденти, мисля, че по-лесно ще намеря и другия! Така, че вместо да убием птицата, трябва да й помогнем да възстанови силите си, за да може да стигне до целта!

— С бележката ли? — запита Зироне.

— С бележката, от която ще взема точно копие, за да го запазя до момента, когато ще мога да си послужа с него!

Саркани извади от джоба си едно бележниче и направи с молив точен препис от бележката. Като знаеше, че в повечето криптограми не трябва да се пренебрегва нищо, той спази старателно разположението на думите помежду им. Като свърши, прибра преписа в тефтерчето си, а бележката сложи в торбичката, която привърза отново за крилото на гълъба.

Зироне го гледаше, без да споделя надеждите му за някаква облага от тази случка.

— А сега? — запита той.

— Сега — отговори Саркани — погрижи се пратеникът да възстанови силите си.

Всъщност гълъбът беше изтощен повече от глад, отколкото от умора. Крилата му бяха здрави, без никакво нараняване или счупване, а това доказваше, че слабостта му е временна и не се дължи на сачмите на ловец или на камъка на злосторно хлапе. Беше гладен, но главно беше жаден.

Зироне потърси и намери по земята няколко зрънца, които птицата лакомо изкълва, после утоли жаждата й с няколко капки вода, останали от последния дъжд в една отломка на антична ваза. Така половин час след залавянето гълъбът бе възстановил вече силите си и беше в състояние да продължи прекъснатото пътуване.

— Ако му предстои още дълъг път — забеляза Саркани, — ако местоназначението му е отвъд Триест, за нас е без значение дали ще падне някъде или не, тъй като скоро ще го загубим от очи и не ще можем да го следим. Ако, напротив, го чакат в някоя къща в Триест и ще трябва да кацне там, силите му ще стигнат, защото ще лети само една-две минути.

— Ти си съвършено прав — отговори сицилианецът. — Но ще можем ли да го проследим до мястото, където е свикнал да каца, дори ако не отива по-далеч от Триест?

Саркани и Зироне не го изпускаха из очи.

— Ще направим поне каквото е възможно — възрази просто Саркани.

И ето какво направи:

До катедралата, образувана от две стари църкви в романски стил, посветени едната на света Богородица, другата на свети Юстин, покровител на Триест, се издига висока кула; тя е долепена до ъгъла на фасадата, където под голяма розетка се намира главният вход на сградата. Кулата се издига над платото на хълма Карст, а градът се разстила долу като релефна карта. От тази висока точка се виждат лесно всички покриви от първите стръмнини на склона до самото крайбрежие на залива. Така че полетът на гълъба можеше да се проследи, при условие че го пуснат от върха на кулата; след това щяха да разберат в коя къща щеше да кацне, ако летеше за Триест, а не за някой друг град на Илирийския полуостров.

Опитът можеше да излезе успешен и във всеки случай заслужаваше да се извърши. Оставаше само да пуснат гълъба на свобода.

Саркани и Зироне излязоха от старото гробище, пресякоха малкия площад пред църквата и се отправиха към кулата. Една от готическите врати, именно тази, която се открояваше под античния корниз до нишата на свети Юстин, беше отворена. Двамата минаха през нея и почнаха да се изкачват по стръмните стъпала на извитата стълба, която водеше към върха й.

Нужни им бяха две-три минути, за да стигнат догоре, под самия покрив на сградата, която нямаше външна тераса. Но два прозореца в тази част към двете страни на кулата позволяваха последователно да се обхванат с поглед всички точки от двойния хоризонт — към хълмовете и към морето.

Саркани и Зироне застанаха пред прозореца, който гледаше на северозапад право към Триест.

В това време часовникът на стария замък от шестнадесети век, построен на билото на Карст, зад катедралата, удари четири часа. Беше още съвсем светло. Слънцето се спускаше бавно към водите на Адриатика всред съвършено ясен въздух и повечето къщи на града, с фасади към кулата, бяха огрени от лъчите му.

Обстоятелствата бяха съвсем благоприятни.

Саркани взе гълъба, погали го насърчително и го пусна.

Птицата плесна с крила и така стремително се спусна надолу, сякаш щеше да завърши с рязко падане мисията си на въздушен пощальон.

Развълнуваният сицилианец ахна от разочарование.

— Не! Излетя отново! — каза Саркани.

И действително гълъбът възстанови равновесието си в долния въздушен слой, описа една дъга и се насочи косо към северозападния квартал на града.

Саркани и Зироне не го изпускаха от очи.

В полета на птицата, направляван от чуден инстинкт, нямаше никакво колебание. Ясно се чувствуваше, че тя се насочва право там, където трябва да отиде — където би пристигнала преди един час, ако не беше принудителното спиране под дърветата на старото гробище.

Саркани и приятелят му наблюдаваха гълъба с напрегнато внимание. Те се питаха дали няма да отмине градските стени, нещо, което би провалило плановете им.

Но това не стана.

— Виждам го!… Все още го виждам! — извика Зироне, който имаше необикновено остро зрение.

— Най-вече — отговори Саркани — трябва да видим мястото, където ще кацне; и да определим точното му разположение!

Няколко минути след излитането гълъбът се спусна върху една къща, чийто висок островръх покрив се издигаше над другите всред група дървета в квартала към болницата и градската градина. Там изчезна в едно мансардно прозорче, което личеше много добре, тъй като над него се издигаше ажурен металически ветропоказател, който би бил създаден положително от ръката на Куентин Метсис, ако Триест беше фламандски град.

Посоката бе определена и вероятно нямаше да бъде много трудно, като се ориентират по лесно разпознаваемия ветропоказател, да намерят островърхия покрив, където се намираше споменатото прозорче, а в крайна сметка — и къщата, обитавана от получателя на бележката.

Саркани и Зироне слязоха веднага от кулата, спуснаха се по склона на Карст и тръгнаха по низ от малки улички, които водеха към Пиаца дела Леня. Там трябваше да се ориентират, за да потърсят групата къщи, образуващи северозападния квартал на града.

Като стигнаха при сливането на две големи артерии — Корсо Стадион, която води към градската градина, и Акведото, красив булевард, ограден с дървета, по който се стига до голямата бирария „Боскето“, двамата безделници се поколебаха малко. Коя беше вярната посока: надясно ли да хванат, или наляво? Инстинктивно избраха дясната страна с намерение да огледат една по една всички къщи по булеварда, където бяха забелязали ветропоказателя, издигащ се над няколко зелени дървета.

Те вървяха така, като оглеждаха различните островърхи покриви по Акведото, без да намерят онова, което търсеха, когато изведнъж стигнаха до края на булеварда.

— Ето го! — възкликна най-сетне Зироне.

И посочи един ветропоказател, който скърцаше от морския вятър на желязната си поставка, над прозорче, около което пърхаха няколко гълъба.

Не бяха сбъркали значи. Тъкмо тук бе кацнал пощенският гълъб.

Домът, със скромна външност, се губеше сред групата къщи, която образуваше началото на Акведото.

Саркани отиде да се осведоми от съседните магазинчета и узна онова, което го интересуваше.

Къщата принадлежеше много отдавна на граф Ласло Затмар, който живееше в нея.

— Кой е този граф Затмар? — попита Зироне, на когото това име нищо не казваше.

— Граф Затмар си е граф Затмар! — отговори Саркани.

— Защо да не поразпитаме?…

— По-късно, Зироне, да не прибързваме! Умно, спокойно!… А сега хайде в нашата кръчма!

— Да!… Време е за вечеря за онези, които имат право да седнат на трапезата! — забеляза насмешливо Зироне.

— Ако не вечеряме днес — отговори Саркани, — може би ще вечеряме утре.

— Къде?

— Кой знае, Зироне? Може би у граф Затмар!

И двамата се отдалечиха с бавни крачки — за какво да бързат? Все щяха да стигнат скромния си хотел, все още много разкошен за тях, щом не можеха да платят престоя си там.

Но каква изненада ги очакваше!… Пристигнало бе писмо, адресирано за Саркани.

Пликът съдържаше банкнота от двеста флорина и само няколко думи:

„Това са последните пари, които получавате от мене. Ще ви стигнат да се върнете в Сицилия. Махайте се и да не чувам вече за вас. Сайлас Торонтал.“

— Господ да е благословен! — възкликна Зироне. — Навреме се е опомнил банкерът. Човек наистина не трябва никога да се отчайва, когато има работа с тези финансови величия!

— И аз така мисля! — отговори Саркани.

— Значи тези пари ще ни послужат да напуснем Триест?…

— Не! Да останем!