Жул Верн
Матиаш Шандор (19)

Първа глава
Средиземноморие!

„Средиземно море е красиво главно с две особености: с хармоничното си очертание и свежия, прозрачен въздух и светлина… Със своите качества то великолепно закалява човека. Дава му сурова, устойчива сила и създава най-здрави народи.“

Така е казал Мишле^[1] и добре го е казал. Но за щастие на човечеството вместо Херкулес самата природа е разделила скалата Калпе от скалата Абила, за да образува Гибралтарския проток. Трябва дори да приемем въпреки твърдението на мнозина геолози, че този проток винаги е съществувал. Без него не би имало Средиземно море, защото изпаренията му отнемат три пъти повече вода, отколкото привнасят реките, които те вливат в него. Ако не съществуваше течението от Атлантика, което минава през протока и възстановява Средиземно море, то от много столетия вече щеше да бъде едно Мъртво море, вместо да бъде истинско Живо море.

Именно в едно от най-затънтените, най-неизвестни кътчета на това обширно средиземно езеро граф Матиаш Шандор — който до уречения час, до цялостното изпълнение на своята задача щеше да остане доктор Антекирт — бе укрил своя живот, за да използува всички предимства от фалшивата си смърт.

Земното кълбо има две Средиземномория: едното в Стария, другото — в Новия свят. Американското Средиземноморие е Мексиканският залив; той има най-малко четири и половина милиона километра. Ако Латинското Средиземноморие заема една площ от два милиона осемстотин осемдесет и пет хиляди петстотин осемдесет и два квадратни километра или на половината от другото, то има по-разнообразни очертания, повече басейни и отделни заливи, по-обширни хидрографски поделения, които заслужават името „море“. Такива са: Егейско море; Критско море — северно от едноименния остров;: Либийско море — южно от него; Адриатическо море — между Италия, Австрия, Турция и Гърция; Йонийско море, което мие бреговете на Корфу; Занте, Кефалония и други острови; Тирентско море — на запад от Италия; Еолийско море — около Липарските острови; Лъвският залив — който се врязва в Прованс; Генуезкият залив — който се врязва в двете Лигурии; заливът Габес — врязан в туниските брегове; големият Сиртски залив — врязан толкова дълбоко между Киренайка и Триполитания в африканския континент.

Кое ли тайно кътче в това море, където някои брегове са все още слабо познати, бе избрал доктор Антекирт, за да се засели там? По крайбрежията на този огромен воден басейн има стотици острови, хиляди островчета. Напразно бихме се опитвали да преброим носовете и заливчетата му. Колко народи, различни по раса, нрави, политическо положение, са се струпали по бреговете му, където историята на човечеството е сложила своя отпечатък преди повече от двадесет века: французи, италианци, испанци, австрийци, отомани, гърци, араби, египтяни, триполитанци, тунизийци, алжирци, мароканци, дори англичани — в Гибралтар, Малта и Кипър. Три обширни континента го обграждат със своите крайбрежия: Европа, Азия и Африка. Къде ли граф Матиаш Шандор, станал доктор Антекирт — едно любимо име в страните на Ориента, — бе потърсил далечно местожителство, където да изработи плана на новия си живот? Тъкмо това щеше скоро да научи Петер Батори.

След като отвори за миг очи, той изпадна отново в пълна безчувственост, както в момента, когато докторът го остави като мъртъв в дома им в Рагуза. Тогава докторът бе извършил едно от ония физиологически въздействия, при които волята играе много голяма роля и чиито прояви не се поставят вече под съмнение. Надарен с необикновена сила на внушение, той бе съумял, без да си служи с магнезиева светлина или дори с някакво блестящо металическо острие, а само с проницателността на своя поглед да предизвика у младия умиращ хипнотично състояние и да замести неговата воля със своята. Много отслабнал от загубата на кръв и почти без признаци на живот, Петер бе само приспан и сега се бе събудил по волята на доктора. Но този гаснещ живот трябваше да се запази. Трудна задача, защото изискваше най-внимателни грижи и всички средства на лекарското изкуство. Докторът щеше да се справи с това.

„Ще живее!… Искам да живее! — си повтаряше той. — Ех, защо в Катаро не приведох в изпълнение първия си план… — Защо идването на Саркани в Рагуза ми попречи да го откъсна от този проклет град!… Но аз ще го спася!… В бъдеще Петер Батори трябва да бъде дясната ръка на Матиаш Шандор!“

Защото да накаже и да възнагради — това беше постоянната мисъл за доктор Антекирт от петнадесет години насам. Той не бе забравил онова, което дължеше на своите другари Ищван Батори и Ласло Затмар повече, отколкото на себе си. Часът за действие бе вече настъпил и затова „Саварена“ го бе докарала в Рагуза.

През този дълъг период докторът така се бе променил физически, че беше невъзможно да го познаят. Косата му, остригана а ла брос, беше побеляла, а лицето му бе добило матова бледност. Беше от ония петдесетгодишни мъже, които запазват младежките си сили, след като са придобили сдържаността и спокойствието на зрялата възраст. Буйната гъста коса, свежият тен и венецианско-червеникавата брада на младия граф Шандор — нищо не бе останало от тях, за да го припомни на ония, които биха се озовали пред строгия и сдържан доктор Антекирт. Още по-изтънчен и по-закален, той си оставаше един от онези стоманени характери, които смущават магнитната стрелка само с приближаването си. Да, от сина на Ищван Батори той искаше и щеше да направи това, което бе направил от себе си!

Впрочем отдавна вече доктор Антекирт бе останал единствен потомък от големия Шандоровски род. Не сме забравили, че той имаше едно дете, момиченце, което след арестуването му бе поверено на жената на Лендек, управителя на замъка Артенак. Това момиченце, тогава едва двегодишно, беше единствената наследница на графа. На него трябваше да се предаде във владение, щом достигне осемнадесет години, половината от имотите на баща му, запазени за детето според присъдата, която постановяваше смъртно наказание и конфискация. Управителят Лендек, на когото бяха поверили тази блокирана част от имението на графа в Трансилвания, бе останал в замъка заедно с жена си и това дете, на което искаха да отдадат целия си живот. Но някаква фаталност тегнеше, както изглежда, над семейство Шандор, представлявано сега само от това малко създание. Няколко месеца след осъждането на конспираторите в Триест и последвалите събития, детето изчезна, без да успеят да го намерят. Прибраха само шапката му край един от многобройните потоци, които се спускаха от съседните хълмове и протичаха през парка. Явно беше за жалост, че момиченцето е било завлечено в някоя бездна, където се вливат пороите от Карпатите, и затова не бе открита друга следа от него. Сразена от това нещастие, Розена Лендек, жената на управителя, умря след няколко седмици. Властите обаче не направиха никакви промени в разпорежданията, вписани в присъдата. Частта, отделена от владенията на граф Шандор, остана блокирана и щеше да мине към държавните имоти, ако неговата наследница, чиято смърт не бе установена по законен ред, не се появеше в определения срок, за да получи наследството си.

Такъв беше последният удар, засегнал рода Шандор, застрашен да угасне с изчезването на единствената издънка от това благородно и могъщо семейство. После времето извърши постепенно делото си и забравата обгърна това събитие, както и всички факти, свързани с конспирацията в Триест.

Матиаш Шандор научи за смъртта на детето си в Отранто, където живееше по това време в най-строго инкогнито. С това момиченце изчезваше всичко, което му бе останало от графиня Рена, неговата любима и така рано загинала съпруга! После той напусна Отранто, все така неизвестен, както бе дошъл, и никой не можеше да каже къде е отишъл да поднови живота си.

Петнадесет години по-късно, когато граф Матиаш Шандор се появи отново на сцената, никой не би допуснал, че тъкмо той се крие под името и че играе ролята на доктор Антекирт.

Тогава именно Матиаш Шандор се отдаде изцяло на своето дело. Той беше вече сам на света, със задачата, която му предстоеше да изпълни, която беше свята за него. Няколко години след като напусна Отранто, станал могъщ чрез огромното си състояние, придобито при обстоятелства, които скоро ще узнаем, забравен и скрит зад своето инкогнито, той попадна в следите на ония, които се бе заклел да възнагради или да накаже. Петер Батори трябваше да му стане съюзник в това справедливо дело. В различни градове на средиземноморското крайбрежие той назначи свои агенти. Добре заплатени, длъжни да пазят в най-голяма тайна своите действия, те кореспондираха само с доктора или чрез бързите плавателни съдове, които вече знаем, или по подводния кабел, който свързваше остров Антекирта с електрическите кабели на Малта, а чрез Малта — с Европа.

Като проверяваше съобщенията на своите агенти, докторът успя да попадне отново в следите на всички, които пряко или косвено бяха замесени в конспирацията на граф Шандор. По този начин можеше да ги наблюдава отдалече, да бъде в течение на техните действия и така да се каже да следи всяка тяхна стъпка особено през последните четири-пет години. За Сайлас Торонтал узна, че е напуснал Триест, за да се установи в Рагуза заедно с жена си и дъщеря си в богатия дом на Страдоне. Откри следите на Саркани из главните градове на Европа, където негодникът пропиляваше състоянието си; после в Източна Сицилия, където триполитанецът обмисляше заедно с другаря си Зироне някакъв „удар“, за да оправят положението си. Докторът научи, че Карпена е напуснал Ровиньо и Истрия, за да живее в безделие в Италия или в Австрия, докато няколкото хиляди флорина — наградата за предателството — му даваха тази възможност. После откри Андреа Ферато, на когото би помогнал да избяга от каторгата Щайн, в Тирол, където изкупваше благородното си поведение към бегълците от Пизино, ако смъртта не бе освободила след няколко месеца честния рибар от оковите на каторгата. Двете му деца, Мария и Луиджи, също бяха напуснали Ровиньо и вероятно се бореха с бедите на два пъти сломявания им живот. Но така се криеха, че беше невъзможно да се открият следите им. Госпожа Батори, дошла в Рагуза заедно със сина си Петер и Борик, стария прислужник на Ласло Затмар, докторът никога не изпускаше из очи и знаем, че й бе изпратил значителна сума, която гордата и смела жена не бе приела.

Настъпил бе най-сетне часът, когато докторът щеше да започне трудната си борба. Тогава именно, уверен, че никога не биха го познали след петнадесетгодишното отсъствие, той, човекът, когото смятаха за мъртъв, пристигна в Рагуза. И тъкмо навреме, за да намери сина на Ищван Батори и дъщерята на Сайлас Торонтал свързани от любов, която трябваше на всяка цена да се разбие.

Не сме забравили какво се бе случило тогава, намесата на Саркани, последиците, които тя причини за едните и за другите, донасянето на Петер Батори в къщата на майка му, постъпката на доктор Антекирт в момента, когато младежът щеше да умре, и възвръщането му към живота, когато докторът му откри и истинското си име — Матиаш Шандор.

Сега трябваше да го излекува, да му съобщи всичко, което младежът още не знаеше — подлото издайничество, предало в ръцете на властта неговия баща заедно с двамата му другари, да му каже кои са предателите, да го спечели най-после за ролята на неумолим съдник, която докторът искаше да упражни извън човешкото правосъдие, тъй като сам той бе станал негова жертва.

Но преди всичко Петер Батори трябваше да оздравее и на това лечение докторът трябваше да се отдаде всецяло.

През първите осем дни след пренасянето му на острова Петер беше наистина между живота и смъртта. Не само защото раната му беше много сериозна, но защото и духът му беше още по-дълбоко засегнат. Споменът за Савина, която той смяташе вече омъжена за Саркани, мисълта за майка му, която го оплакваше, и възкръсването на граф Матиаш Шандор под името доктор Антекирт — Матиаш Шандор, най-предания приятел на неговия баща — всичко допринасяше да смути неговата и без това достатъчно изстрадала душа.

Докторът не напускаше Петер нито през деня, нито през нощта. Чуваше го да повтаря в бълнуването си името на Савина и разбра колко дълбока е любовта му, какво мъчение е за него бракът на тази, която обичаше. Започна дори да се пита дали тази любов не би устояла на всичко, когато Петер узнае коя е Савина — дъщеря на човека, издал, продал и убил неговия баща. Все пак докторът щеше да му открие това. Решил бе. Смяташе го за свой дълг.

Неведнъж изглеждаше, че Петер ще умре. Засегнат физически и душевно, той беше толкова близо до смъртта, че не познаваше вече граф Матиаш Шандор, който се намираше до леглото му. Нямаше сили да произнесе дори името на Савина.

Обаче грижите удържаха връх и реакцията настъпи. Младостта победи. Тялото щеше да оздравее много по-рано, отколкото душата. Раната започна да зараства, дробовете подновиха нормално своите функции и към 17 юли докторът беше вече уверен, че Петер ще бъде спасен.

Този ден младежът го позна. С твърде слаб глас още той можа да го назове с истинското му име.

— За тебе, синко, аз съм Матиаш Шандор — отговори графът, — но само за тебе!

И тъй като Петер го погледна така, сякаш го молеше да му обясни това, което очакваше с нетърпение да узнае, той добави:

— По-късно, по-късно!

Петер се намираше в хубава стая, добре изложена на здравословния морски бриз, с прозорци, които гледаха към север и изток, под сянката на големи вечнозелени дървета, напоявани от малки поточета. Тук щеше да оздравее бързо и напълно. Докторът не преставаше да се грижи за него; идваше постоянно да го вижда, но все пак, откакто оздравяването на Петер му се стори сигурно, взе си помощник, чийто разум и добрина му вдъхваха пълно доверие.

Това беше Поант Пескад, еднакво предан на Петер Батори, както и на доктора. Не е нужно да казваме, че двамата с Кап Матифу бяха запазили в пълна тайна случката в гробището на Рагуза и никога никому не съобщиха как са извадили младежа жив от гроба.

Поант Пескад беше тясно замесен във всички действия, извършени през последните месеци. Поради това се интересуваше живо за своя болник. Любовта на Петер Батори, ранена от намесата на Саркани — нахалника, който вдъхваше на Поант Пескад напълно оправдана антипатия, срещата на погребалното шествие и сватбените коли пред богатия дом на Страдоне, изравянето в гробището на Рагуза — всичко това бе дълбоко развълнувало доброто същество, което се чувствуваше свързано с плановете на доктор Антекирт, без още да разбира целта им.

Затова Поант Пескад прие с готовност задачата да бди над болния. Поръчано му бе и да го развлича, доколкото е възможно, с веселото си настроение. Той изпълни добре поръчението, още повече защото от празника в Гравоза се смяташе за длъжник пред Петер Батори и си бе дал дума при случай да му се издължи по някакъв начин.

Ето защо Поант Пескад, седнал до леглото на оздравяващия, се опитваше да отвлече мислите му, като приказваше, бъбреше и не му даваше възможност да се съсредоточи.

При тези условия един ден Петер направо го попита да му разкаже как се е запознал с доктор Антекирт.

— При случката с оня трабаколо, господин Петер — отговори той. — Сигурно си спомняте?… Случката с трабаколо, която направи от Кап Матифу истински герой.

Петер не бе забравил опасното събитие, което се бе случило на празника в Гравоза при пристигането на яхтата, но не знаеше, че по предложение на доктора двамата акробати бяха изоставили занаята си, за да постъпят на служба при него.

— Да, господин Батори! — отговори Поант Пескад. — Да, така е. Себеотрицанието на Кап Матифу ни донесе щастие. Но онова, което дължим на доктора, не ни кара да забравяме това, което дължим на вас самия.

— На мене ли?

— На вас, господин Петер, на вас, който в същия ден насмалко щяхте да ни бъдете публика, дължим два флорина, които не заслужихме, защото публиката ни изчезна, макар че бе платила мястото си!

И Поант Пескад припомни на Петер Батори как тъкмо преди да влезе в провансалската арена, внезапно бе изчезнал, след като бе платил два флорина.

Младежът бе забравил тази случка, но отговори с усмивка на Поант Пескад. Тъжна усмивка, защото си припомни, че бе тръгнал из тълпата само за да види пак Савина Торонтал.

Той затвори отново очи. Мислеше за всичко, което се бе случило оттогава до днес. Когато си спомни за Савина, като смяташе, че е вече омъжена, Петер бе обзет от непоносима мъка и беше готов да прокълне тия, които го спасиха от смъртта.

Поант Пескад разбра, че празникът в Гравоза извиква тъжни спомени у Петер. Той не настоя повече на тази тема и дори съвсем замълча, като си помисли:

„Половин лъжица добро настроение за болния всеки пет минути — да, такова е предписанието на доктора, но не е твърде лесно изпълнимо.“

Но Петер отвори след малко очи и продължи разговора:

— Значи, Поант Пескад — запита той, — преди случая с трабаколо вие не познавахте доктор Антекирт?

— Никога не бяхме го виждали, господин Петер — отговори Поант Пескад. — Името му дори не знаехме.

— И никога не сте го напускали оттогава?

— Никога, освен за изпълняване на някои задачи, с които поиска да ме натовари.

— В коя страна се намираме? Можете ли да ми кажете, Поант Пескад?

— Имам основание да предполагам, господин Петер, че сме на някакъв остров, тъй като отвред ни заобикаля море.

— Сигурно, но в коя част на Средиземноморието?

— А, виж, това — отговори Поант Пескад, — дали сме на юг, на север, на запад или на изток — никак не зная. Какво значение има всъщност? Едно е положително — че сме у доктор Антекирт, хранят ни добре, обличат ни добре, имаме хубаво жилище, отнасят се с нас добре…

— Знаете ли поне как се нарича островът, като не знаете местоположението му? — запита Петер.

— Как се нарича ли?… Разбира се! — отговори Поант Пескад. — Казва се Антекирта!

Петер Батори потърси напразно в паметта си кой остров в Средиземно море носи това име. После погледна Поант Пескад.

— Да, господин Петер, да! — отговори добродушното момче. — Антекирта. Никаква географска дължина и ширина. Средиземно море — на този адрес чичо ми би трябвало да ми пише, ако имах чичо; но досега небето ми е отказвало тази радост. И все пак нищо чудно този остров да се нарича Антекирта, щом принадлежи на доктор Антекирт! Но да ви кажа докторът ли е взел името на острова или островът е взел името на доктора — това не бих могъл, дори ако бях главен секретар на Географското дружество!

Оздравяването на Петер се развиваше нормално. Нямаше опасност от никакви усложнения. С питателна, но внимателно определяна храна болният съвсем явно възстановяваше силите си от ден на ден. Докторът го посещаваше често и разговаряше с него за различни неща с изключение на ония, които най-непосредствено го интересуваха. А Петер не искаше да предизвиква предивременно изповеди и чакаше удобния момент за тях.

Поант Пескад съобщаваше винаги точно на доктора откъслечните разговори, които водеше със своя болен. Тайната, която забулваше не само граф Матиаш Шандор, но дори острова, който бе избрал за свое местожителство, очевидно занимаваше мисълта на Петер Батори. Но не по-малко очевидно беше, че той продължава да мисли за Савина Торонтал, толкова далеко сега от него, тъй като всякаква връзка между Антекирта и европейския континент изглеждаше прекъсната. И все пак наближаваше моментът, когато щеше да има сили да чуе всичко!

Да! Да чуе всичко! В този ден докторът щеше да е безчувствен към виковете на пациента, както хирург, който оперира.

Минаха още няколко дни. Раната на младия човек бе напълно зараснала; той можеше дори да става и да сяда до прозореца в стаята си. Тук хубавото средиземноморско слънце го милваше, живителният морски бриз изпълваше дробовете му, възвръщаше му здравето и жизнеността. Въпреки волята си той се чувствуваше възроден. Но очите му упорито се устремяваха към безкрайния хоризонт, зад който би желал да проникне с поглед, а душата му беше все още тежко болна. Просторната водна шир около неизвестния остров беше почти винаги пуста. Само по някой кораб за крайбрежно плаване, шебек или тартан^[2], полакър или сперонар^[3], се появяваше в далечината, без да се отбие някога, за да акостира. Никакъв голям търговски или пътнически параход от ония, които кръстосват във всички посоки голямото европейско езеро.

Би могло да се помисли, че Антекирта се намира наистина накрай света.

На 24 юли докторът съобщи на Петер Батори, че на следния ден би могъл да се поразходи следобед и му предложи да го придружи в първата му разходка.

— Докторе — отговори Петер, — щом имам сили да изляза, трябва да имам сили и да ви изслушам.

— Да ме изслушаш ли, Петер?… Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вие знаете цялата ми история, а аз не зная вашата.

Докторът го изгледа внимателно, не вече като приятел, а като лекар, който решава дали да разсече с ножа си живата плът на своя болен. После седна до него и каза:

— Искаш да узнаеш моята история ли, Петер? Добре, тогава слушай!